Червената пирамида

14. За малко да ни убие един французин

През последните два дни се бях нагледал на какви ли не безумия, но Залата на епохите държеше палмата на първенството.

Двойните редици каменни стълбове подпираха таван, толкова висок, че под него човек можеше да вкара преспокойно цял дирижабъл. В средата имаше трепкащ син килим, който приличаше на вода, а помещението беше толкова дълго, че въпреки яркото осветление не виждах края му. Из него като баскетболни топки от хелий се носеха огнени кълбета, които се удряха и удареха ли се, си променяха цвета. Наоколо се рееха и милиони мънички йероглифи, които се сливаха произволно на думи и после се разпадаха.

Сграбчих два светещи червени крака.

Те повървяха, повървяха по дланта ми, после скочиха от нея и се стопиха.

Но най-странни бяха експонатите.

Не знам как иначе да ги нарека. Между колоните от двете ни страни изникваха образи, които малко по малко ставаха все по-ясни, после отново се размазваха като холограми в пясъчна буря.

— Елате — подкани Зия. — И не се заглеждайте много.

Нямаше как да не се заглеждаме. Първите шест-седем метра вълшебните сцени хвърляха в залата златиста светлина. Над океана изгря огненочервено слънце. От водата изникна планина и аз изпитах чувството, че наблюдавам сътворението на света. Из долината на Нил крачеха великани: мъж с черна кожа и глава на чакал, лъвица с окървавени зъби, красива жена с криле от светлина.

Сейди слезе от килима. Пресегна се като в унес към изображенията.

— Стой на килима! — грабна я Зия за ръката и я издърпа отново към средата на залата. — Виждаш Епохата на боговете. Никой простосмъртен не бива да се заглежда в тези образи.

— Но… — примига Сейди. — Това са само картинки, нали?

— Спомени — уточни Зия, — толкова могъщи, че могат да разрушат ума ти.

— О — възкликна едва чуто Сейди.

Продължихме да вървим. Образите станаха сребърни. Видях войски, които влизаха в сражение: египтяни в поли, със сандали и кожени доспехи, които се биеха с копия. Някакъв висок смугъл мъж с червено-бяла броня сложи на главата си двойна корона: Нармер, царят, обединил Горен и Долен Египет. Сейди се оказа права: той наистина приличаше малко на татко.

— Това тук е Старото царство — предположих аз. — Първата велика епоха в историята на Египет.

Зия кимна. Докато вървяхме по коридора, видяхме работници, които строяха от камък първата стъпаловидна пирамида. След още няколко крачки пред нас от пустинята при Гиза изникна най-голямата пирамида. Гладките бели камъни, използвани за облицовката й, проблясваха на слънцето. В основата й се бяха струпали десет хиляди работници, които коленичиха пред фараона, а той вдигна ръце към слънцето и освети собствената си гробница.

— Хуфу — казах аз.

— Песоглавецът ли? — попита Сейди, изведнъж проявила интерес.

— Не, фараонът, построил Хеопсовата пирамида — уточних. — Близо четири хилядолетия тя е била най-високата постройка в цял свят.

Още няколко крачки, и образите станаха от сребърни медни.

— Средното царство — оповести Зия. — Кърваво време на безредие. Точно тогава Домът на живота достига своята зрялост.

Сцените започнаха да се менят по-бързо. Загледахме войски в битка, строежи на храмове, кораби по Нил и магьосници, хвърлящи огън. Всяка крачка обхващаше цели столетия, а залата сякаш нямаше край. За пръв път осъзнах колко древен всъщност е Египет.

Прекосихме още един праг и светлината стана бронзова.

— Новото царство — предположих. — Последния път, когато Египет е бил управляван от египтяни.

Зия не каза нищо, но аз видях сцени, които татко ми беше описвал: най-великата жена фараон Хатшепсут, която си слага изкуствена брада и става владетелка на Египет, Рамзес Велики, който предвожда в битка колесниците си.

Видях как в дворец се дуелират магьосници. Някакъв мъж в опърпана дреха, неподдържана черна брада и диви очи метна на пода жезъла си, който се превърна в змия и погълна десетина други змии.

На гърлото ми заседна буца.

— Това…

— Муса — обясни Зия. — Или Моше, както го нарича народът му. Вие го познавате като Мойсей. Единственият чужденец, който някога е побеждавал в единоборство между магьосници Дома.

Взрях се в нея.

— Шегуваш се, нали?

— Ние не се шегуваме с такива неща.

Гледката се смени отново. Видях мъж, който беше застанал над маса с бойни фигурки: дървени корабчета, войничета и колесници. Мъжът беше облечен като фараон, но лицето му ми се стори странно познато. Той вдигна очи и като че ли ми се усмихна. Изтръпнал, видях, че е със същото лице както ba, духът с вид на птица, който се бе изправил пред мен на моста.

— Кой е този човек? — попитах аз.

— Нектанебо II — отговори Зия. — Последният цар египтянин и последният фараон магьосник. Можел е да придвижва цели войски и да създава и унищожава флоти само като мести фигурките по дъската тук, но накрая това не е било достатъчно.

Прекрачихме поредната черта и образите затрепкаха в синьо.

— Това е времето на Птолемей — рече Зия. — Александър Велики е превзел целия познат по онова време свят, включително Египет. Обявил е за фараон своя пълководец Птолемей и така е положил началото на гръцка царска династия, управлявала Египет.

Частта в залата, посветена на Птолемей и династията му, беше по-малка и в сравнение с другите изглеждаше тъжно. Храмовете бяха по-ниски. Царете и цариците изглеждаха отчаяни, лениви или просто вяли. Нямаше големи битки… освен към края. Видях как римляните нахлуват в град Александрия. Видях и как една жена с тъмна коса и бяла рокля пуска в пазвата си змия.

— Клеопатра — каза Зия, — седмата царица с това име. Опитала се е да се опълчи срещу мощта на Рим и е загубила. Със самоубийството си е сложила край на последната династия фараони. Египет, тази велика държава, е изчезнала. Домът на живота е оцелял, но бяхме принудени да се укриваме.

Навлязохме в участък с червена светлина и историята започна да ми се струва позната. Видях как в Египет нахлуват конниците на арабите, после и турците. Как Наполеон навлиза с войската си под сянката на пирамидите. Как идват британците, прокопали Суецкия канал. Как Кайро се превръща постепенно в съвременен град. И как старите развалини остават все по-надълбоко под пясъците на пустинята.

— От година на година Залата на епохите става все по-дълга, за да обхване историята ни — обясни Зия. — До наше време.

Бях замаян и забелязах, че сме стигнали края на залата чак когато Сейди ме сграбчи за ръката.

Пред нас имаше подиум и върху него празен престол — позлатено дървено кресло с резбовани отзад на облегалката овчарска гега и млатило — древните символи на фараона.

На стъпалото под престола седеше най-старият човек, когото някога съм виждал. Кожата му беше като хартия за печене: кафява, тънка и набръчкана. Бе дребен и беше облечен в широка бяла ленена дреха. През раменете му беше преметната леопардова кожа и той държеше с разтреперана ръка голям дървен жезъл, който — бях сигурен — ще падне всеки момент. Но най-странното беше, че светещите йероглифи във въздуха като че ли идваха от стареца. Около него изникваха многоцветни символи, които се отдалечаваха — сякаш старецът имаше вълшебна машина за сапунени мехури.

В началото не бях сигурен дори че е жив. Мътните му очи гледаха невиждащо някъде напред. После той се взря в мен и по тялото ми премина електрически ток.

Старецът не просто ме гледаше. Той ме проучваше сантиметър по сантиметър и проникваше в душата ми.

„Скрий се“, каза нещо вътре в мен.

Не знаех откъде е дошъл гласът, но стомахът ми се сви. Цялото ми тяло се напрегна, все едно се готвех да ме ударят, и чувството, че ме пронизва електричество, се притъпи.

Старецът вдигна вежда, сякаш го бях изненадал. Погледна зад себе си и каза нещо на език, който не знаех.

От здрача излезе втори мъж. Само дето не изпищях. Беше онзи тип, който бе дошъл заедно със Зия в Британския музей — човекът с широката светла дреха и раздвоената брада.

Брадатият се вторачи в нас със Сейди.

— Аз съм Дежарден — представи се с френски акцент. — Господарят ми, Главен лектор Искандар, ви поздравява с „добре дошли“ в Дома на живота.

Не се сетих какво да отговоря, затова, естествено, зададох тъп въпрос:

— Той наистина е грохнал. Защо не седи на престола?

Ноздрите на Дежарден се издуха, но старецът, Искандар де, само се засмя и пак каза нещо на онзи, другия език.

Дежарден побърза да преведе:

— Господарят каза да ти благодаря, че си забелязал — той наистина е стар. Но престолът е за фараона. Стои празен, откакто Египет падна от Рим. Това е… comment dit-on8? Символично. Задачата на Главния лектор е да служи на фараона и да го защитава. Затова седи в подножието на престола.

Погледнах малко притеснен Искандар. Запитах се от колко ли години седи на онова стъпало.

— Щом вие… щом той разбира английски… на какъв език говори?

Дежарден изсумтя презрително.

— Главният лектор разбира много неща. Но предпочита да говори на александрийски гръцки, майчиния си език.

Сейди се прокашля.

— Извинявай, на майчиния си език ли каза? Нима Александър Велики не остана в синия участък, във времето преди няколко хилядолетия? Говориш така, сякаш Господарят Саламандър е…

— Господарят Искандар — изсъска Дежарден. — Проявявай уважение!

Точно тогава се сетих: в Бруклин Еймъс беше споменал, че има закон, забраняващ на магьосниците да призовават богове — закон, наложен по римско време от Главния лектор… Искандар. Този тук със сигурност беше друг. Може би разговаряхме с Искандар XXVIII?

Старецът ме погледна в очите. Усмихна се, сякаш знаеше какво точно си мисля. Каза още нещо на гръцки и Дежарден го преведе:

— Господарят предаде да не се безпокоите. Няма да ви търсим сметка за престъпленията, извършени от вашия род. Поне докато не ви проучим още малко.

— Хм… благодаря — промълвих.

— Не се подигравай на великодушието ни, малкият — предупреди Дежарден. — Баща ти е нарушил най-важния ни закон цели два пъти: първия път при Иглата на Клеопатра, когато се е опитал да призове боговете и майка ти е загинала, докато му е помагала. После отново в Британския музей, където има глупостта да използва не друго, а Розетския камък. Сега е изчезнал и чичо ти…

— Знаете ли какво се е случило с Еймъс? — изпелтечи Сейди.

Дежарден се свъси.

— Засега не — призна той.

— Трябва да го намерите — викна сестра ми. — Нямате ли някаква магия за глобално позициониране, или пък…

— Издирваме го — прекъсна я Дежарден. — Но вие не се тревожете за Еймъс. Трябва да останете тук. Трябва да бъдете… обучени.

Останах с впечатлението, че се е канел да изрече друга дума, която не звучи толкова приятно като „обучени“.

Искандар заговори направо с мен. Гласът му беше добър.

— Господарят предупреждава, че Демонските дни започват утре по залез-слънце — преведе Дежарден. — Налага се да бъдете държани на сигурно място.

— Но ние трябва да намерим татко! — възкликнах аз. — На свобода се разхождат опасни богове. Видяхме Серкет. И Сет!

Щом Искандар чу имената, лицето му помръкна. Старецът се извърна и каза на Дежарден нещо, което прозвуча като заповед. Той възрази. Искандар повтори каквото беше наредил.

То явно не се хареса на другия мъж, но той се поклони на господаря си. После се извърна към мен.

— Главният лектор пожела да ви изслуша.

И аз започнах да му разказвам, а спрях ли да си поема въздух, Сейди продължаваше вместо мен. Най-странното бе, че без да сме се наговаряли, и двамата пропуснахме някои неща. Не споменахме, че Сейди умее да прави магии, нито пък че сме срещнали ba, който ме е нарекъл „цар“. Съвсем буквално не можех да изрека тези неща. И да опитах, гласът в главата ми започваше да нашепва: „Това го пропусни. Мълчи си.“

След като приключих, погледнах Зия. Тя не каза нищо, но се взря притеснена в мен.

Искандар нарисува с върха на жезъла си кръг върху стъпалото. Във въздуха се понесоха още йероглифи, които отлетяха.

След няколко секунди Дежарден започна да нервничи. Пристъпи напред и ни изгледа на кръв.

— Лъжете. Няма как това да е бил Сет. За да остане в този свят, му трябва силен човек, в когото да се въплъти. Много силен.

— Виж какво — тросна се Сейди. — Нищо не разбирам от тия дрънканици за въплъщенията, но видях Сет с двете си очи. И вие бяхте в Британския музей — изключено е да не сте го видели. А ако Картър го е срещнал и във Финикс, щата Аризона, значи… — Тя ме погледна подозрително. — Значи може би не е луд.

— Благодаря, сестричке — промърморих аз, но Сейди съвсем не беше приключила.

— А колкото до Серкет, тя също си е съвсем истинска! Нашата приятелка, котката ми де, Баст, загина, докато ни защитаваше!

— Значи признавате, че сте общували с богове — каза хладно Дежарден. — Сега разследването ще протече много по-лесно. Баст не ви е никаква приятелка. Именно боговете са виновни за разгрома на Египет. Забранено е да призоваваме мощта им. Магьосниците са дали обет да не допускат боговете да се намесват в делата на простосмъртните. Трябва да впрегнем всичките си сили, за да се опълчим срещу тях.

— Баст каза, че страдате от мания за преследване — допълни Сейди.

Магьосникът стисна юмруци и се разнесе странната миризма на озон, като по време на гръмотевична буря. Настръхнах целият. Зия застана пред нас, докато не се е случило нещо лошо.

— Господарю Дежарден — примоли се тя, — наистина имаше нещо странно. Уж завързах с лентите богинята на скорпионите, а тя се появи отново почти в същия миг. Не успях да я върна в Дуат — дори със Седемте ленти. Успях само да я извадя за миг от човека, в когото се беше вселила. Може би слуховете за другите бегълци…

— Какви други бегълци? — попитах аз.

Тя ме погледна без особено желание.

— Други богове, много други богове, които нощес са били пуснати на свобода от древните останки и сега се разхождат навсякъде по света. Нещо като верижна реакция…

— Зия! — тросна се Дежарден. — Това не е информация за разгласяване.

— Виж какво — намесих се пак, — господарю, господине, както ти харесва… Баст ни предупреди, че това ще се случи. Каза, че Сет ще пусне на свобода още богове.

— Господарю — примоли се пак Зия, — може би не успях да прогоня Серкет, защото Маат е омаломощена и Сет сее все по-голям хаос.

— Не ставай за смях — сопна се Дежарден. — Ти, Зия, притежаваш големи умения, но те вероятно не са били достатъчни за такъв сблъсък. Колкото до тези двамата тук, заразата трябва да бъде спряна.

Зия почервеня. Тя насочи вниманието си към Искандар.

— Много те моля, господарю. Дай ми шанс с тях.

— Самозабравяш се — изсъска Дежарден. — Тези двамата са виновни и трябва да се унищожат.

На гърлото ми заседна буца. Погледнах Сейди. Ако се наложеше да побегнем по дългия коридор, едва ли щяхме да се измъкнем…

Накрая старецът вдигна очи. Той се усмихна с неподправена обич на Зия. За миг се запитах дали тя не му е прапраправнучка, нещо такова. Той заговори на гръцки, а Зия му се поклони дълбоко.

Дежарден изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да избухне. Запретна полите на дрехата си и отиде с твърда крачка зад престола.

— Главният лектор ще разреши на Зия да ви подложи на проверка — изръмжа той. — През това време аз ще се постарая да открия истината… или лъжите… в разказа ви. Ако сте излъгали, ще бъдете наказани.

Обърнах се към Искандар и постъпих като Зия — поклоних му се. Сейди направи същото.

— Благодаря, господарю — казах.

Старецът ме гледа дълго. И този път изпитах чувството, че се опитва да проникне с пърлещи очи право в душата ми — но не ядосано. По-скоро от загриженост. После изпелтечи нещо и аз разбрах две думи: Нектанебо и ba.

Мъжът разтвори длан и от нея бликна поток светещи йероглифи, които се понесоха на рояк към подиума. Блесна ослепителна светлина и когато отново можех да виждам, подиумът беше празен. Двамата мъже си бяха отишли.

Зия се извърна с мрачно лице към нас.

— Ще ви покажа къде ще спите. Утре сутринта започва проверката. Ще видим какви магии знаете да правите и защо сте ги научили.

Не разбрах какво точно означава това и се спогледах смутен със Сейди.

— Звучи забавно — престраши се да каже тя. — А ако се провалим?

Зия я изгледа хладно.

— Това не е проверка, на която можете да се провалите, Сейди Кейн. Или я издържате, или сте мъртви.