Червената пирамида

27. Демонът с благовонията

Аз ли? Аз спах като заклана, но се надявах това да не е предвестник на събитията.

Разбрах, че душата на Картър се е лутала по страшни места, той обаче отказваше да говори за тях.

— Видя ли Зия? — попитах го. Изглеждаше направо сломен, имах чувството, че лицето му ще се разпадне. — Така си и знаех — заключих аз.

Отидохме заедно с Баст в кабинката за щурвала, където Окървавената секира разглеждаше някаква карта, а Хуфу държеше щурвала.

— Песоглавецът управлява кораба — отбелязах аз. — Трябва ли да се тревожа?

— Тихо, ако обичаш, господарке Кейн. — Окървавената секира прокара пръсти по дълга карта, разчертана върху папирус. — Това е тънка работа. Два градуса надясно, Хуфу.

— Хрр — отвърна той.

Небето вече беше тъмно, но докато плавахме нататък, звездите изчезнаха. Реката стана с цвят на кръв. Мракът погълна хоризонта и светлините на градовете покрай реката бяха изместени от трепкащи огньове, после угаснаха и те.

Останаха само пъстроцветните клъбца светлина и проблясващият дим, който се виеше от комините и обгръщаше всичко в странно, сякаш метално, сияние.

— Би трябвало да е точно отпред — оповести капитанът.

В слабата светлина острието на секирата с пръски кръв по него изглеждаше по-страшно отвсякога.

— Каква е тази карта? — попитах го.

— „Заклинания как да пристигнеш денем“ — отговори той. — Не се притеснявай. Преписът е добър.

Погледнах Картър — да ми преведе.

— Повечето хора я наричат „Книга на мъртвите“ — поясни той. — Богатите египтяни задължително били погребвани с препис от нея — за да разберат как да стигнат през Дуат в Земята на мъртвите. Нещо като „Пътеводител из задгробния живот за малоумници“.

Капитанът избръмча възмутено.

— Аз не съм малоумник, господарю Кейн.

— Не си, не си, исках само да кажа, че… — Картър се запъна. — Уф, това пък какво е?

От реката отпред бяха щръкнали остри скали, които приличаха на зъбите на хищен звяр и от които водата бе кипнала на бързеи.

— Първият праг — оповести Окървавената секира. — Чакай малко.

Хуфу завъртя щурвала наляво и параходът климна на една страна, сетне се провря между две високи като кули скали, от които го деляха само сантиметри. Не съм от момичетата, които пищят, но си признавам, че се скъсах да крещя. /_Не ме гледай така, Картър. Ти не го понесе по-мъжки./_

Цамбурнахме сред чиста вода, или, по-точно, червена, и завихме, за да не се блъснем в зъбер с размерите на гара „Падингтън“. Параходът направи още два самоубийствени завоя, завъртя се на триста и шейсет градуса в един водовъртеж, спусна се по десетметров водопад и цопна с такъв плисък, че ушите ми писнаха като от изстрел.

Продължихме надолу по течението, сякаш нищо не беше се случило, а тътенът на бързеите зад нас заглъхна.

— Не обичам водопади — отсъдих. — Има ли още?

— Има, но за щастие не са толкова големи — отвърна Баст, явно и нея я беше хванала морската болест. — Навлязохме в…

— В Земята на мъртвите — довърши вместо нея Картър.

Посочи брега, който беше забулен в мъгла. Из мрака се мержелееха странни неща: трепкащи призрачни светлинки, грамадни лица, направени от мъгла, извисили се сенки, които не личеше да са свързани с нещо веществено. Из калта по брега се влачеха стари кости и се съчленяваха с други, за да образуват произволни форми.

— Това, предполагам, не е Мисисипи — казах аз.

— Това е Реката на нощта — избоботи Окървавената секира. — Всяка река и никоя река — сянката на Мисисипи, на Нил, на Темза. Тече през Дуат, има много притоци и разклонения.

— Всичко ми се изясни — промърморих аз.

Гледките станаха по-странни. От време на време виждахме призрачни села — махали от тръстикови колиби, направени от трепкащ дим. Минахме покрай огромни храмове, които сами се рушаха и се изграждаха отново и отново, като на повтарящ се видеозапис. Откъдето и да минеше параходът, срещахме призраци и те извръщаха лица към нас. Към кораба се протягаха ръце от дим. Безмълвно ни викаха сенки, които, щом ги подминехме, се извръщаха отчаяни.

— Залутаните и обърканите — обясни Баст. — Духове, които така и не намират пътя за Съдилището.

— Защо са толкова тъжни? — попитах аз.

— Ами мъртви са — предположи Картър.

— Не, не е само това — възразих. — Те сякаш… чакат някого.

— Ра — каза Баст. — От цяла вечност славната лодка със слънцето на Ра минава всяка нощ по този път, за да се опълчи срещу силите на Апоп. — Тя започна да се озърта притеснена, сякаш си беше спомнила стари засади. — Беше опасно: всяка нощ се водеше битка за живот. Но минеше ли, Ра носеше на Дуат слънчева светлина и топлина и тези залутани духове се радваха, понеже си спомняха света на живите.

— Но това е легенда — напомни Картър. — Земята се върти около слънцето. То никога не пада под земята.

— Нищо ли за Египет не си чувал? — попита Баст. — И да се изключват взаимно, преданията пак могат да бъдат верни. Да, Слънцето е огнена топка в Космоса. Но образът му, който ти виждаш да прекосява небето, животворната топлина и светлина, които то носи на земята — всичко това се е олицетворявало от Ра. Слънцето му е било престол, извор на сила, негов дух. Сега обаче Ра се е оттеглил на небето. Той спи, а Слънцето си е просто слънце. Лодката на Ра вече не изминава своя път през Дуат. Той вече не осветява мрака и най-остро отсъствието му се усеща от мъртвите.

— Точно така — потвърди Окървавената секира, макар че от тона му не пролича да е много разстроен. — Според преданието краят на света ще настъпи, когато Ра се умори да живее и занапред в омаломощеното си състояние. Тогава Апоп ще погълне Слънцето. Ще се възцари мрак. Хаосът ще надделее над Маат и Змеят ще властва навеки.

Дълбоко в себе си чувствах, че това е нелепо. Планетите не можеха да спрат току-така да се въртят. Слънцето не можеше да спре да изгрява.

От друга страна, ето че прекосявах с корабче Земята на мъртвите заедно с един демон и един бог. Ако Апоп също беше истински, не изгарях от желание да се срещам с него.

Пък и, да ви призная, се чувствах виновна. Ако онова, което Тот ми беше разказал, отговаряше на истината, излизаше, че не друг, а точно Изида е принудила Ра да се оттегли на небето. Което по някакъв нелеп влудяващ начин означаваше, че не друг, а аз ще бъда виновна за края на света. Съвсем в мой стил. Идеше ми да се ударя, за да й го върна тъпкано на Изида, но подозирах, че ще ме заболи.

— Ра ще се събуди и ще усети миризмата на sahlab — казах аз. — Би трябвало да се върне.

Баст се засмя, но не весело.

— И светът би трябвало отново да стане млад, Сейди. Де да беше така…

Хуфу изсумтя и показа с ръка напред. Преотстъпи щурвала на капитана и след като изхвърча от кабината, хукна надолу по стълбите.

— Песоглавецът е прав — заяви Окървавената секира. — Не е зле да отидете на носа. Скоро ще се изправим пред предизвикателство.

— Какво предизвикателство? — попитах аз.

— Трудно е да се каже — отговори Окървавената секира, а на мен ми се стори, че съм доловила в гласа му самодоволство. — Успех, господарке Кейн.

— Защо точно аз… — замърморих недоволно.

Тримата с Баст и Картър стояхме на носа на корабчето и гледахме как реката изплува от мрака. Очите, нарисувани върху корпуса под нас, проблясваха едва-едва в мрака и запращаха по червената вода снопове светлина. Хуфу се беше покатерил на върха на мостика и точно като моряк върху наблюдателница, беше затулил с длан очи, за да се взира напред.

Но колкото и бдителен да беше, това не помагаше особено. Беше тъмно като в рог, стелеше се мъгла и ние не виждахме нищичко. Сякаш от дън земя пред нас изникваха огромни скали, натрошени стълбове и изронени статуи на фараони, а Окървавената секира току въртеше щурвала, за да ги заобиколи, и ние се виждахме принудени да се вкопчим в перилата. От време на време съзирахме дълги слузести въжета, които прорязваха като пипала повърхността на водата, или гърбините на твари, които не исках и да знам какви точно бяха.

— Душите на простосмъртните винаги са подлагани на проверка — обясни ми Баст. — Трябва да докажеш, че си достоен да влезеш в Земята на мъртвите.

— Сякаш е кой знае какво удоволствие да попаднеш там…

И аз не знам колко дълго се бях взирала в мрака, но след доста време в далечината се появи червеникаво размазано петно, сякаш небето беше изсветляло.

— Дали само ми се струва, или…

— Пристигнахме — довърши вместо мен Баст. — Странно, вече трябваше да са ни подложили на изпитание…

Корабчето се разклати и водата кипна. От реката се изстреля цяла грамада. Виждах я само от кръста нагоре, но тя се извисяваше на доста метри над лодката. Туловището беше като на човек: с голи гърди, космато, с възрозова кожа. Съществото се беше препасало през кръста с въжен колан, по който бяха накачени кожени кесийки, няколко глави на демони и други очарователни нещица. Главата му също беше странна — нещо средно между лъв и човек, със златни очи и сплетена на плитчици черна грива. Устата му като на котка беше цялата в кръв, с щръкнали мустаци и остри като бръснач зъби. Съществото ревна и уплаши Хуфу толкова, че той скочи от мостика. Клетият песоглавец политна към обятията на Картър и така и двамата се строполиха на земята.

— Трябваше да кажеш нещо — натякнах с тих гласец на Баст. — Този тук, надявам се, ти е роднина?

Тя поклати глава.

— Този път не мога да ти помогна, Сейди. Простосмъртните сте вие. Трябва да издържите изпитанието.

— О, много ти благодаря.

— Аз съм Шесему! — представи се окървавеният човеколъв.

Идеше ми да кажа: „Да, не се и съмнявам“. Но реших да си мълча.

Той извърна златисти очи към Картър и понаклони глава. Ноздрите му потрепнаха.

— Надушвам фараонска кръв. Надушвам вкусна вечеря… или ще се престрашите да ме назовете по име?

— Да те назовем по име ли? — изпелтечи Картър. — За тайното си име ли говориш?

Демонът се засмя. Грабна една висока тънка скала наблизо и я направи с пестник на пепел, сякаш е стар гипс.

Погледнах отчаяна Картър.

— Случайно да си скрил някъде тук тайното му име?

— Нищо чудно да е в „Книгата на мъртвите“ — отвърна той. — Забравих да проверя.

— Е? — подканих аз.

— Занимавай го с нещо — отговори Картър и се запъти към кабинката с щурвала.

„Да занимавам с нещо демон — помислих си аз. — И с какво? Той може би обича да играе на Не се сърди, човече.“

— Предавате ли се? — ревна Шесему.

— Не! — креснах му и аз. — Не, не се предаваме. Ще те назовем по име. Само… Охо, колко си мускулест! Спортуваш ли нещо?

Погледнах към Баст, която кимна одобрително.

Шесему изръмжа гордо-гордо и разкърши яки ръце. Такъв подход с мъжете винаги се увенчава с успех, нали? Дори когато не са високи двайсет метра и не са с глава на лъв.

— Аз съм Шесему — кресна той.

— Да, май вече спомена — отвърнах. — А какви звания си си извоювал през годините, а? Господар на еди-какво си и на еди-що си.

— Аз съм палачът на цар Озирис — похвали се Шесему, като стовари юмрук във водата и разклати корабчето. — Аз съм Властелинът на кръвта и виното!

— Супер! — отвърнах, като се постарах да не ми се пригади. — А как точно са свързани кръвта и виното?

— Гррр! — Той се наведе напред и оголи остри зъби, които отблизо не бяха по-красиви. В сплъстената му грива се бяха заплели гнусни парчета мъртва риба и водорасли. — Господарят Озирис ме оставя да обезглавявам злодеите! Мачкам ги в пресата и правя вино за мъртвите!

Постарах се да запомня никога да не пия от това вино.

„Справяш се добре — похвали ме гласът на Изида и аз се стреснах. Беше мълчала толкова дълго, че бях на път да я забравя. — Питай го за другите му задължения.“

— А какви са другите ти задължения… О, всемогъщи демоне на виното!

— Аз съм бог на… — Той изду мускули — за по-внушително. — На благовонията!

Ухили ми се, явно чакаше да се отърся от ужаса.

— О, виж ти! — възкликнах аз. — От това враговете ти сигурно направо треперят.

— Ха-ха-ха! Ами да! Искаш ли да пробваш безплатно? — Той смъкна от колана си покрита със слуз кожена кесийка и извади от нея глинено гърненце, пълно с жълта прах с приятен мирис. — Наричам я… Вечност!

— Прекрасно — задавих се аз.

Погледнах назад да видя къде е Картър, но от него нямаше и следа.

„Накарай го да продължи да говори“, посъветва Изида.

— И, хм… благовонията са част от работата ти, защото… чакай, сетих се, изстискваш ги от различни растения, както изстискваш вино от…

— Или кръв! — допълни Шесему.

— Да, естествено — рекох му аз. — Кръвта се разбира от само себе си.

— Кръв! — повтори Шесему.

Хуфу изписка и си закри очите.

— Значи служиш на Озирис? — попитах аз демона.

— Да! Най-малкото… — той се поколеба и тъй като го измъчваха съмнения, изръмжа. — Най-малкото преди. Престолът на Озирис е празен. Но Озирис ще се завърне. Няма как да не се завърне!

— Разбира се — насърчих го аз. — И как те наричат приятелите ти? Шеси? Върколачко?

— Аз нямам приятели! Но и да имах, те щяха да ме наричат Палача на души, Жестокото лице! Аз обаче нямам приятели и името ми вече не е в опасност. Ха-ха-ха!

Погледнах Баст — питах се дали наистина съм извадила късмет, както ми се струва. Тя ме озари с усмивка.

Картър тръгна да слиза, препъвайки се, по стълбите, носеше със себе си „Книгата на мъртвите“.

— Намерих я! Някъде тук. Не мога да прочета тази част, но…

— Кажи какво е името ми, или ще те изям! — ревна Шесему.

— Аз ще го кажа — извиках му в отговор. — Шесему, Палача на души, Жестокото лице.

— ГЪЪЪЪЪЪЪЪЪР! — Той се загърчи от болка. — Как се получава така, че винаги разбират?

— Пусни ни да минем! — заповядах му аз. — А, да, и още нещо… брат ми иска да пробва безплатно благовонията.

Имах време само да отстъпя назад, а Картър — само да погледне объркан, когато демонът духна жълтата прах и тя го покри от глава до пети. После Шесему се потопи под вълните.

— Какъв симпатяга — казах аз.

— Пфу — изплю Картър част от благовонния прашец. Приличаше на оваляна в панировка риба. — Това пък какво беше?

— Миришеш хубаво — уверих го аз.

Бях много доволна от себе си, но точно тогава корабчето ни зави по реката. Най-неочаквано червеникавото сияние на хоризонта се превърна в ослепителна светлина. Заби камбаната за тревога.

Реката отпред пламтеше и се стичаше на шеметни димящи бързеи към нещо, което приличаше на бълбукащ вулканичен кратер.

— Огненото езеро — заяви Баст. — Тук вече става интересно.