Червената пирамида

22. Как Лерой се запозна с усмирителното шкафче

Никога дотогава не бях минавал през проверка за безопасност с жива граблива птица. Мислех, че заради нея ще се струпа огромна опашка, но служителят ни заведе на отделно гише. Провериха ни документите. Баст не спираше да се усмихва и да флиртува с мъжете от охраната, да им повтаря, че сигурно спортуват, и те ни показаха с ръка да минаваме. Ножовете на Баст не включиха алармата — тя сигурно ги беше оставила на съхранение в Дуат. Служителите дори не опитаха да пуснат Сейди през рентгена.

Тъкмо си взимах обувките, когато чух от другия край на помещението писък. Баст изруга на египетски.

— Забавихме се.

Погледнах назад и видях, че през терминала със страшна скорост се носи Звярът Сет, който събаряше пътниците — да му направят път. От зъбестата му извита зурла капеше пяна, а раздвоената му опашка плющеше и търсеше какво да ужили.

— Лос! — разпищя се една жена. — Побеснял лос!

Всички се разкрещяха и побягнаха кой накъдето види, с което препречиха пътя на Звяра Сет.

— Лос ли? — учудих се аз.

Баст сви рамене.

— Не може да се каже как ще го възприемат простосмъртните. Сега всички ще си внушат, че е лос, и мълвата ще плъзне.

И иска ли питане — и други пътници се разкрещяха: „Лос, лос!“, и хукнаха, а Звярът Сет продължи да напредва през опашките и да се заплита в загражденията. Към него се спуснаха мъже от охраната, но Звярът Сет ги метна като парцалени кукли.

— Идвай! — подкани Баст.

— Не мога да го оставя да наранява хората.

— Няма как да го спрем!

Аз обаче не се помръднах. Искаше ми се да смятам, че Хор ми вдъхва смелост или че последните няколко дни най-после са пробудили в мен някаква задремала храброст, която съм наследил от родителите си. Но истината беше по-страшна. Този път никой не ме караше да окажа съпротива. Исках го самият аз.

Хората бяха в беда заради нас. Бях длъжен да отстраня опасността. Изпитах същия инстинкт, както когато Сейди се нуждаеше от помощ и трябваше да се застъпя за нея. И да, това ме хвърляше в ужас. Но ми се струваше, че трябва да постъпя точно така.

— Отиди на изхода за самолета — казах на Баст. — Вземи Сейди. Ще се срещнем там.

— Моля? Картър…

— Върви!

Представих си как отварям въображаемото си шкафче: 13, 32, 33. Бръкнах вътре, но не за да извадя вълшебната кутия на татко. Съсредоточих се върху нещо, което бях изгубил в Луксор. То би трябвало да е в шкафчето. За миг не усетих нищо. После почувствах как стискам кожена ръкохватка и извадих неизвестно откъде меча си.

Очите на Баст се разшириха.

— Възхитително.

— Изчезвай — повторих й. — Мой ред е да взема нещата в свои ръце.

— Нали осъзнаваш, че онова там ще те убие?

— Благодаря за вота на доверие. А сега беж да те няма!

Баст хукна презглава, а Сейди запляска с криле, за да се закрепи върху ръката й.

Екна изстрел. Обърнах се и видях, че Звярът Сет се нахвърля на полицай, който току-що беше стрелял по главата му, но без особена полза. Клетият мъж отскочи назад и се приземи отгоре на металния детектор.

— Ей, лосе! — изпищях аз.

Звярът Сет впи в мен пламнали очи.

„Браво на теб! — похвали ме Хор. — Ще загинем геройски!“ „Млъквай!“, помислих си аз.

Погледнах назад, за да се уверя, че Баст и Сейди са се скрили. После се приближих към тварта.

— Така значи, нямаш си име, а? — попитах. — Сигурно не са успели да измислят достатъчно грозно.

Звярът изръмжа и прекрачи друг полицай, който лежеше в безсъзнание.

— Това „Звярът Сет“ е трудно за произнасяне — реших аз. — Ще те наричам Лерой.

Лерой, изглежда, не си хареса името. Спусна се към мен.

Изплъзнах се от лапите му и успях да го фрасна с плоската страна на меча по зурлата, Лерой обаче почти не трепна. Отстъпи назад и отново премина в настъпление, като оголи остри зъби и заточи лиги. Замахнах към врата му, но Лерой не беше вчерашен. Стрелна се наляво и впи зъби в свободната ми ръка. Ако не беше кожената торба, която бях завързал набързо, за да се предпазя, щях да остана без една ръка. Въпреки това Лерой ме захапа през кожата. Прониза ме болка като от нагорещено до червено желязо.

Ревнах и по тялото ми на приливна вълна се плисна първична сила. Усетих как се издигам над земята и около мен се образува златистата аура на ястреба воин. Челюстта на Звяра Сет бе отворена толкова бързо, че той изскимтя и ми пусна ръката. Изправих се, вече обграден от вълшебна преграда, два пъти по-голяма от нормалните ми размери, и изритах Лерой към стената.

„Браво на теб! — рече Хор. — А сега прати звяра в небитието!“ „Тихо, мой човек. Ще се справя и сам.“

Някак между другото забелязах, че мъжете от охраната се прегрупират, че говорят високо по подвижните радиостанции и молят за помощ. Пътниците още пищяха и притичваха. Чух как едно момиченце крещи:

— Дай му да се разбере на този лос, Пиле.

Знаете ли колко е трудно да се почувстваш бойна машина трепач с глава на сокол, когато някой те нарича „пиле“?

Вдигнах меча, който сега беше в средата на енергийно острие с дължина три метра.

Лерой изтръска прахта по конусовидните си уши и пак ми връхлетя. Обвитата ми в броня форма може и да беше могъща, но в същото време бе и тромава и бавна, а аз имах чувството, че стъпвам в купчина желирани бонбони. Лерой се изплъзна на меча, с който бях замахнал, и се приземи върху гърдите ми, след което ме просна на земята. Беше много по-тежък, отколкото изглеждаше. Звярът задраска с нокти и опашка по бронята ми. Стиснах го със светещи юмруци за врата и се опитах да го спра, за да не доближи остри зъби до лицето ми, но където паднеше от слюнката му, вълшебният ми щит започваше да съска и да се превръща в пара. Усетих как ранената ми ръка изтръпва.

Писнаха аларми. При входа на залата за заминаващи се струпаха още пътници — да видят какво става. Трябваше да сложа бързо край на всичко това, докато не съм припаднал от болка и не пострадат и други простосмъртни.

Усетих как силите ми намаляват и щитът трепка. Острите зъби на Лерой бяха на сантиметри от лицето ми, а Хор не ме насърчаваше с думи.

Точно тогава се сетих за невидимото си шкафче в Дуат. Запитах се дали мога да сложа в него и други неща… големи и зли.

Стиснах Лерой за врата и забих коляно в гръдния му кош. После си представих дупка в Дуат — във въздуха над мен: 13, 32, 33. Представих си как шкафчето ми се отваря възможно най-широко.

Със сетни сили избутах Лерой от мен. Той отхвърча към тавана и зяпна изумен, когато се пъхна в невидим процеп и изчезна.

— Къде отиде? — викна някой.

— Ей, малкият! — кресна друг мъж. — Добре ли си?

Енергийния ми щит вече го нямаше. Исках да си почина, но трябваше да се махна оттук, докато мъжете от охраната не са се окопитили от стъписването и не са ме задържали под стража, задето съм се сбил с лос. Изправих се и метнах меча към тавана. Той изчезна в Дуат. После омотах възможно най-здраво раздраната кожа на чантата около ръката си, от която течеше кръв, и се втурнах към изхода за самолетите.

Стигнах точно преди да са затворили вратата.

Слухът за произшествието с човекоптицата явно още не се беше разпространил. Докато ми взимаше билета, наземната стюардеса показа с ръка гишето за проверка на пътниците.

— Каква беше тази врява там?

— Някакъв лос се промъкнал през охраната — обясних й аз. — Сега всичко е под контрол.

Още преди тя да ме е попитала още нещо, се завтекох към стълбичката на самолета.

Свлякох се на седалката, от другата страна на пътеката до мен седеше Баст. Сейди, която още беше във вид на птица, пристъпваше на седалката до мен, откъм прозореца.

Баст въздъхна шумно от облекчение.

— Успя, Картър! Но си ранен. Какво се случи?

Разказах й. Тя ме зяпна изумена.

— Как така си пратил Звяра Сет в шкафчето? Знаеш ли колко сила се иска за такова нещо?

— Да — отвърнах. — Бях там.

Стюардесата започна да обяснява. Както личеше, произшествието на летището не бе повлияло на полета ни. Самолетът се отправи към пистата навреме.

Превих се от болка и чак тогава Баст забеляза колко зле е ръката ми. Лицето й помръкна.

— Стой мирен.

Тя прошепна нещо на египетски и клепачите ми натежаха.

— Трябва да поспиш, ако искаш раната да заздравее — обясни ми.

— Ами ако Лерой се върне…

— Кой, кой?

— А, никой.

Баст се взря в мен, сякаш ме виждаше за пръв път.

— Проявил си изключителна храброст, Картър. Да се изправиш лице в лице с чудовището Сет… държиш се по-котарашки, отколкото си мислех.

— Хм… благодаря.

Баст се усмихна и ме докосна по челото.

— Скоро ще излетим, котараче мое. Поспи си.

Нямах сили да й възразя. Изтощението ме плисна и аз затворих очи.

Душата ми, естествено, реши да си попътешества.

Бях във формата на моята ba и кръжах над Финикс. Беше слънчева зимна утрин. Беше ми приятно да усещам под крилете си прохладния пустинен въздух. На дневна светлина градът изглеждаше различен: огромна плетеница от бежови и зелени квадратчета, из които тук-там се виждаха палми и плувни басейни. На места се извисяваха голи планини, които приличаха на парчета, откъртили се от Луната. Най-високата планина беше точно под мен: дълъг хребет с два по-висока върха. Как я бе нарекъл при първото посещение на душата ми слугата на Сет? Планината Камълбак.

В полите й се бяха сгушили скъпи къщи, но билото беше голо. Вниманието ми беше привлечено от нещо: пукнатина между две големи скали, и трепкаща нагорещена мараня, идваща от лоното на планината — нещо, което човешко око няма да забележи.

Прибрах криле и се стрелнах право натам.

Едвам се придвижвах — трябваше да преодолявам съпротивлението на горещия въздух. След петнайсетина метра пукнатината се разтвори и аз се озовах на място, което просто не може да съществува.

Отвътре цялата планина беше куха. Насред огромната пещера се строеше гигантска пирамида. Всичко се огласяше от ударите на търнокопите. Цели орди демони режеха кървавочервен варовик на късове и ги пренасяха в средата на пещерата, където други пълчища демони ги вдигаха и ги наместваха с въжета и лебедки, точно както татко ми е обяснявал, че са построени пирамидите в Гиза. Но за издигането на всяка от пирамидите в Гиза са били необходими… колко, двайсетина години. Докато тази тук вече бе построена наполовина.

Освен това в нея имаше нещо странно… и то не се свеждаше само до кървавочервения цвят. Докато я гледах, останах с чувството, че нещо в нея ми е познато: цялото съоръжение издаваше бучене… не, сякаш говореше с глас, който бях чувал и друг път.

Във въздуха над пирамидата зърнах нещо по-малко — тръстиков шлеп, който приличаше на лодката на чичо Еймъс. На него стояха двама. Единият беше висок демон в кожени доспехи. Другият беше як мъж в червена бойна униформа.

Закръжих по-близо, като се опитвах да не излизам от сенките — не бях сигурен, че наистина съм невидим. Кацнах отгоре на мачтата. Маневрата беше сложна, но никой от двамата на лодката не погледна нагоре.

— Още колко? — попита мъжът в червено.

Говореше с гласа на Сет, но изглеждаше съвсем различно, не както в последното ми видение. Не беше слузеста черна твар, не пламтеше, ако не броим страшната смесица от омраза и развеселеност, която гореше в очите му. Беше с едро набито тяло като на защитник в американския футбол, с месести ръце и грубо лице. Късата му щръкнала коса и старателно подрязаната козя брадичка бяха червени като бойната му униформа. Никога дотогава не бях виждал камуфлажни дрехи с такъв цвят. Той може би смяташе да се крие във вулкан.

Демонът до него току се кланяше и се умилкваше. Беше онзи тип с петльовите крака, когото вече бях виждал. Беше висок поне два метра, слаб като върлина и с крака като на птица. И за беда този път виждах и лицето му. Беше ужасно, не е за разправяне. В кабинетите по анатомия сигурно сте виждали скелети без кожа. Представете си такъв череп, само че жив, с черни очи и остри зъби.

— Бележим отличен напредък, господарю! — заяви демонът. — Днес призовахме още сто демона. При късмет по залез-слънце на рождения ти ден вече ще сме приключили.

— Неприемливо е, Ужаснолики — отвърна спокойно Сет.

Слугата трепна. Логично беше да се казва Ужасноликия. Колко ли беше умувала майка му, докато измисли такова име. „Боб? Не. Сам? Не. Дали да не му дам името Ужасноликия?“

— Н-но, господарю — изпелтечи демонът. — Мислех, че…

— Не мисли, демоне. Враговете ни са по-изобретателни, отколкото предполагах. Временно са обезвредили любимия ми домашен звяр и се носят с пълна скорост към нас. Трябва да приключим, преди да са пристигнали. По изгрев-слънце на рождения ми ден, Ужаснолики. И нито миг по-късно. Това ще бъде зората на новото ми царство. Ще изтребя докрай живота на континента и тази пирамида тук ще се издига като паметник на могъществото ми — тя ще бъде последната, окончателна гробница на Озирис!

Сърцето ми почти спря да бие. Пак погледнах надолу към пирамидата и разбрах защо ми се е сторила толкова позната. В нея витаеше енергия — енергията на баща ми. И аз не знам как, но вече знаех, че саркофагът му е скрит някъде в пирамидата.

Сет се усмихна жестоко, сякаш щеше да се радва и ако Ужасноликия му се подчинеше, и ако той го разкъсаше на парчета.

— Разбра ли заповедта ми?

— Да, господарю! — Ужасноликия пристъпи на птичите си крака, сякаш събираше смелост. — Но ако разрешиш да попитам, господарю… защо да спираме дотам?

Сет изду ноздри.

— Само едно изречение те дели от твоето унищожение, Ужаснолики. Внимавай много какво ще кажеш сега.

Демонът прокара по зъбите си черен език.

— Е, господарю, дали гибелта на един-единствен бог заслужава твоето славно „Аз“? Дали да не създадем още енергия на хаоса, за да захраним за всички времена твоята пирамида и да те направим вечен властелин на всички светове?

В очите на Сет проблесна ненаситна светлинка.

— Властелин на всички светове ли… звучи добре. И как ще го постигнеш, жалък демоне?

— О, не аз, господарю. Аз съм някакъв си незначителен червей. Но ако заловим останалите: Нефтида…

Сет изрита демона по гърдите и той се свлече с хриптене.

— Казвал ли съм ти аз да не й споменаваш името!

— Да, господарю — отвърна задъхано Ужасноликия. — Извинявай, господарю. Но ако заловим и нея, и останалите… представи си каква сила ще вземеш от тях. С добре разработен план…

Сет закима, предложението бе започнало да му харесва.

— Според мен е време да използваме Еймъс Кейн.

Аз застанах нащрек. Дали Еймъс беше тук?

— Блестящо, господарю. Блестящ план.

— Да, добре че се сетих. Скоро, Ужаснолики, много скоро Хор, Изида и онази предателка, жена ми, ще коленичат в нозете ми… и Еймъс ще ми помогне. Ще се получи мила семейна сбирка.

Сет извърна очи нагоре — право към мен, като че ли още от самото начало е знаел, че съм там, и ми се усмихна така, сякаш искаше да ме разкъса на парчета.

— Нали, малкият?

Понечих да разперя криле и да отлетя. Трябваше да се махна от пещерата и да предупредя Сейди. Но крилете ми отказаха. Седях там като вцепенен, а Сет се пресегна да ме сграбчи.