Червената пирамида

17. Неприятно пътуване до Париж

И така, преди да стигна до плодоядните прилепи демони, не е зле да се върна малко назад.

Нощта, преди да избягаме от Луксор, почти не мигнах — първо, защото напуснах тялото си, после, защото се срещнах със Зия. /_Стига си се подсмихвала, Сейди. Срещнах се не в онзи смисъл на думата./_

След като угасиха осветлението, се опитах да поспя. Наистина. Дори си сложих главата не на възглавница, а на тъпата вълшебна поставка, която ми дадоха, но и това не помогна. Веднага щом затворих очи, моята ba реши да се поразходи.

Както и предния път, усетих, че се рея над тялото си и приемам вид на нещо крилато. После течението откъм Дуат ме понесе със скорост, при която всичко се сля на размазано петно. Когато отново можех да виждам, забелязах, че съм се озовал в тъмна пещера. През нея се промъкваше чичо Еймъс, който си светеше със слаба синя светлина, потрепваща на върха на жезъла му. Искаше ми се да го повикам, но бях останал без глас. И аз не знам как той не ме забеляза, все пак се носех само на няколко крачки във вид на светеща птица, но явно бях невидим за него.

Чичо Еймъс пристъпи напред и най-неочаквано на земята в краката му блесна червен йероглиф. Еймъс извика, ала устата му застина, както беше леко отворена. Около краката му като лиани се омотаха въжета от светлина. Не след дълго Еймъс беше пристегнат целият от червени пипала: стоеше като вкаменен и без да мига, гледаше право напред.

Опитах се да стигна при него, но продължих да се нося безпомощно на едно място и можех само да го гледам отдалеч.

Пещерата се огласи от смях. От мрака изникнаха цели пълчища твари: жабоци, демони с глави на зверове и още по-странни чудовища, спотаили се в здрача. Дадох си сметка, че са причаквали Еймъс в засада, дебнели са го. Пред тях се появи огнен силует — Сет, но сега очертанията му бяха много по-ясни и този път той не беше с човешки облик. Тялото му беше тънко като върлина, слузесто и черно, а главата му беше като на кръвожаден звяр.

— Bon soir9, Еймъс — подхвана той. — Толкова мило от твоя страна, че дойде. Ще се позабавляваме до насита.

Седнах рязко в леглото — отново бях в тялото си и сърцето ми биеше като обезумяло.

Еймъс беше заловен в плен. Знаех го със сигурност. Дори още по-лошо… Сет беше разбрал отнякъде, че Еймъс ще дойде. Спомних си какво е казала Баст за змейопардите и как са проникнали те в къщата. Беше обяснила, че някой е обезвредил защитата и че е могъл да го направи само магьосник от Дома на живота. В мен се зароди ужасно подозрение.

Дълго гледах втренчено мрака и слушах как момченцето до мен повтаря насън заклинания. Накрая вече не издържах, затова отворих вратата, като я изтласках с длан — както бях направил у Еймъс, и се измъкнах навън.

Тръгнах да се разхождам безцелно из безлюдния открит пазар, да си мисля за татко и Еймъс, да се връщам отново и отново към събитията и да се опитвам да измисля какво съм могъл да направя, за да ги спася, и точно тогава зърнах Зия.

Тя бързаше през двора, сякаш я гонеха, но онова, което всъщност привлече вниманието ми, беше проблясващият черен облак около нея, сякаш някой я беше покрил с лъскава сянка. Тя стигна при една стена и махна с ръка. Изведнъж се появи врата. Зия погледна притеснена назад и се пъхна вътре.

Аз, разбира се, я последвах.

Отидох бързо при вратата. Чувах гласа на Зия вътре, но не разбрах какво казва. После пространството между рамката започна да се втвърдява и отново да се превръща в стена, затова взех мигновено решение. Скочих през отвора.

От другата страна Зия беше сама и стоеше с гръб към мен. Беше паднала на колене пред каменен жертвеник и напяваше тихо. Стените бяха украсени с древноегипетски рисунки и снимки от ново време.

Зия вече не беше обгърната от проблясващата сянка, ставаше обаче нещо още по-странно. Смятах да споделя с нея за кошмара, но той съвсем ми изхвърча от главата, когато я видях какво прави. Тя беше долепила длани и ги беше присвила, сякаш държеше птица, после се появи светещо синьо кълбо приблизително с размерите на топка за голф. Без да спира да пее, Зия вдигна ръце. Кълбото полетя нагоре, мина право през тавана и изчезна.

Шестото чувство ми подсказа, че съм присъствал на нещо, което не е трябвало да виждам.

Помислих си дали да не се махна от стаята. Само един проблем: вратата вече я нямаше. Нямаше и друг изход. Беше въпрос на време, докато… „Ужас.“

Може би съм издал някакъв шум. Или в мен се бяха пробудили сетивата на магьосник. Но Зия извади вълшебната пръчка толкова бързо, че не успях да реагирам, и я насочи към мен, а по края на бумеранга затрепкаха пламъци.

— Здрасти — казах притеснен.

Гневът върху лицето й беше изместен от изненада, а изненадата — отново от гняв.

— Какво правиш тук, Картър?

— Просто си се разхождам. Видях те на двора и…

— Как така си ме видял?

— Ами… тичаше и се беше загърнала с онова нещо, черно такова, проблясващо…

— Видял си това? Не може да бъде.

— Защо? Какво е?

Тя смъкна вълшебната пръчка и огънят угасна.

— Не ми е приятно да ме следят, Картър.

— Извинявай. Реших, че може би си в беда.

Зия понечи да отговори нещо, но явно се отказа.

— В беда… не е далеч от истината.

Седна тежко и въздъхна. От свещите кехлибарените й очи изглеждаха тъмни и тъжни.

Зия се взря във фотографиите зад жертвеника и аз забелязах, че на някои от тях е снимана тя. Там беше малко босо момиченце, което стоеше пред кирпичена къща и гледаше фотоапарата с презрително присвити очи, сякаш не искаше да го снимат. До тази фотография имаше друга, по-широка, с цяло село на Нил — хора, при каквито татко ме водеше понякога, места, където от две хилядолетия не се бе променило почти нищо. Тълпата селяни се усмихваха и махаха с ръка към фотоапарата, сякаш празнуваха, а Зия се показваше над тях, седнала на раменете на някакъв мъж, явно баща й. Третата снимка беше семейна: Зия се беше хванала за ръцете на майка си и баща си. Това можеше да е всяко семейство на fellahin в Египет, но бащата беше с особено добри блеснали очи — помислих си, че сигурно има чувство за хумор. Лицето на майка й не беше забулено и тя се смееше, сякаш мъжът й току-що бе казал шега.

— Родителите ти са страхотни — отбелязах. — Това у вас ли е?

Зия сякаш бе на път да се ядоса, но се овладя. Или просто нямаше сили.

— Беше у нас. Селото вече не съществува.

Зачаках — не знаех дали ще събера смелост за въпроси. Двамата със Зия се погледнахме в очите и аз забелязах, че тя решава какво точно да сподели.

— Баща ми беше селянин — подхвана, — но работеше и за археолозите. В свободното си време обикаляше из пустинята, търсеше древни останки и нови места, подходящи за археологически разкопки.

Кимнах.

Това, което Зия описваше, си бе доста разпространено. От векове египтяните припечелваха допълнително по този начин.

— Една нощ, когато бях на осем години, баща ми намери статуя — обясни тя. — Малка, но много рядка: фигура на чудовище, издялано от камък. Беше заровена в яма заедно с много други скулптури, всичките натрошени. Тази обаче някак се бе запазила. Татко я донесе у нас. Не е знаел… Не е и подозирал, че магьосниците затварят в такива статуи чудовища и духове и ги чупят, за да унищожат същността им. Баща ми донесе в селото ненатрошената статуя… и без да иска, пусна на свобода…

Гласът й заглъхна. Тя се взря в снимката, на която баща й се усмихваше и я държеше за ръка.

— Съжалявам, Зия.

Тя сключи вежди.

— Намери ме Искандар. Унищожи заедно с другите магьосници чудовището… но закъсня малко. Намериха ме свита на кълбо край огнище сред тръстиките, където ме била скрила майка ми. Бях се спасила само аз.

Опитах да си представя как е изглеждала, когато Искандар я е намерил: момиченце, което е загубило всичко, сам-само сред разрушеното село. Беше ми трудно да я видя такава.

— Значи това помещение тук е светилище в памет на семейството ти — предположих. — Идваш в него да почетеш паметта му.

Зия ме погледна невиждащо.

— Точно там е лошото, Картър. Не помня нищо. Искандар ми разказа за миналото ми. Даде ми тези снимки, обясни какво се е случило. Но… аз нямам никакъв спомен.

Понечих да кажа: „Била си само на осем години“. Но се сетих, че и аз съм бил на същата възраст, когато мама е починала и са ни разделили със Сейди. Помнех ясно всичко. Къщата ни в Лос Анджелис и как са изглеждали звездите над задната веранда, откъдето се виждаше океанът. Татко ни разказваше някакви небивалици за съзвездията. После всяка вечер, преди да си легнем, ние със Сейди се гушехме до мама на канапето и си оспорвахме вниманието й, а тя настояваше да не вярваме и на дума от онова, което ни е разказал татко. Обясняваше науката за звездите, говореше за физика и химия, сякаш бяхме нейните студенти. Сега, като се замислех, се питах дали не се е опитвала да ни предупреди: не вярвайте на онези богове и митове. Прекалено опасни са.

Помнех последния път, когато цялото семейство отидохме в Лондон, колко притеснени изглеждаха в самолета мама и татко. Помнех как татко е дошъл след смъртта на мама в жилището на баба и дядо и ни е съобщил, че е станала злополука. Още преди да е обяснил, разбрах, че се е случило нещо лошо, защото никога дотогава не бях виждал татко да плаче.

Но място не можех да си намеря, че някои дребни подробности наистина са се заличили: как е миришел парфюмът на мама, как е звучал гласът й. Колкото по-голям ставах, толкова повече се вкопчвах в тези неща. Не си представях да не помня нищо. Как изобщо издържаше Зия?

— Може би… — Затърсих мъчително точните думи. — Може би ти просто…

Зия вдигна ръка.

— Повярвай, Картър. Опитвала съм да си спомня. Безполезно е. Искандар е единственият близък човек, когото някога съм имала.

— А приятели?

Тя ме погледна така, сякаш съм употребил чужда дума. Сетих се, че не съм виждал в Първи ном наши връстници. Всички бяха или по-малки, или много по-големи.

— Нямам време за приятели — обясни Зия. — Пък и, щом посветените навършат тринайсет години, ги пращат в други номове по всички краища на света. Единствена аз останах тук. Обичам да стоя сама. Хубаво е.

Настръхнах целият. Бях казвал много, много пъти същото, ако ме попитаха какво е да уча вкъщи с татко. Не ми ли липсват приятелите? Не искам ли нормален живот?

— Обичам да стоя сам. Хубаво е.

Опитах се да си представя как Зия учи в обикновена гимназия, как запаметява комбинацията на шкафчето си и седи в бюфета. Не успях. Стори ми се, че ще се чувства не по-малко объркана от мен.

— Знаеш ли какво — подхванах. — След проверката, след Демонските дни, след като всичко се успокои…

— Няма да се успокои.

— Ще те заведа в парка.

Зия примига.

— В парка ли? Защо?

— За да се помотаем там — отвърнах. — Ще си купим хамбургери. Ще идем на кино.

Тя се поколеба.

— На това ли му викаш „среща“?

Изражението ми сигурно е било безценно, защото Зия се усмихна.

— Приличаш на крава, ударена с лопата.

— Не исках… Смятах само да…

Тя се засмя и изведнъж ми стана по-лесно да си я представя най-обикновена гимназистка.

— Ще го чакам с нетърпение този парк, Картър — рече ми. — Ти си или много интересен, или много опасен човек.

— Хайде да се задоволим с интересния.

Зия махна с ръка и вратата изникна отново.

— А сега върви. И внимавай. Следващия път, когато тръгнеш да се разхождаш, може и да не ти провърви толкова.

На прага се обърнах.

— Какво беше онова черно бляскаво нещо, Зия?

Усмивката й помръкна.

— Магия за невидимост. Могат да я засекат само най-могъщите магьосници. Ти не би трябвало да я забелязваш.

Тя се взря в мен — чакаше да й отговоря, а аз не можех.

— Сигурно защото… магията е отслабнала, нещо такова — успях да изпелтеча. — И мога ли да попитам за синьото кълбо?

Зия се свъси.

— Какво синьо кълбо?

— Онова нещо, което пусна и то мина през тавана.

Тя изглеждаше озадачена.

— Не проумявам… не знам за какво ме питаш. Може би заради свещите си получил зрителна измама.

Неловко мълчание. Или Зия ме лъжеше, или полудявах… или… и аз не знам какво. Сетих се, че не съм й казал за видението с Еймъс и Сет, но имах чувството, че за тази вечер и без това съм прекалил.

— Добре тогава — рекох. — Лека нощ.

Върнах се в спалното помещение, но дълго не можах да заспя.

А сега бързо напред към Луксор. Сигурно вече разбирате защо не исках да оставям Зия и защо не вярвах, че тя може да ни причини зло.

От друга страна, съзнавах, че не ни лъже за Дежарден. Този тип нямаше да му мисли много-много и щеше да ни превърне в охлюви. И това, че Сет е говорил в съня ми на френски… „Bon soir, Еймъс.“ Дали беше просто съвпадение… или ставаше нещо много по-страшно?

При всички положения, след като Сейди ме подръпна за ръката, аз тръгнах с нея.

Излязохме тичешком от храма и се насочихме към обелиска. Но, иска ли питане, не беше чак толкова просто. Все пак сме от рода Кейн. При нас никога нищо не е просто.

Точно когато се приближихме до обелиска, чух съсъка на вълшебен портал. От пясъчната вихрушка на стотина метра по пътеката изникна гологлав магьосник в бяла мантия.

— Побързай — подкани Сейди. Грабнах от чантата жезъла и й го метнах. — Дръж, нали прекърших твоя на две, а аз ще се задоволя с меча.

— Но аз не знам какво да правя — възрази тя и започна да оглежда внимателно основата на обелиска, сякаш се надяваше да открие тайна ръчка.

Магьосникът се окопити и изплю пясък. После ни зърна.

— Стойте!

— Да бе, да — промърморих. — Ей сега.

— Париж. — Сейди се извърна към мен. — Каза, че другият обелиск е в Париж, нали така?

— Да. Хм, не искам да те притеснявам, но ако не побързаш…

Магьосникът вдигна жезъла си и започна да напява заклинания.

Аз затърсих опипом ръкохватката на меча. Имах чувството, че краката ми са от масло. Запитах се дали ще успея да призова отново онзи воин, ястреба. Онзи път беше страхотно, но тогава само се дуелирахме. А на изпитанието при моста над бездната, когато бях отбил кинжалите… сякаш не го направих аз. Дотук, извадех ли меча, все се намираше кой да ми помогне: Зия или Баст. Никога не действах съвсем сам. Този път нямаше друг. Беше налудничаво да си въобразявам, че ще спра истински магьосник. Не бях воин. И да знаех нещо за мечове, го бях прочел по книгите: историята на Александър Велики, „Тримата мускетари“, а това не ми помагаше особено! Сейди беше заета при обелиска и аз бях съвсем сам.

„Не, не си сам“, промълви глас вътре в мен.

„Страхотно — помислих си. — Съвсем сам и полудял.“

Магьосникът се провикна от другия край на широката улица:

— Служи на Дома на живота!

Аз обаче останах с впечатлението, че не говори на мен.

Въздухът между нас потрепери. От двойната редица сфинксове лъхнаха горещи вълни, от които те сякаш се раздвижиха. После видях, че наистина мърдат. Всички сфинксове се пропукаха по средата и от камъка като скакалци, разчупили обвивката, изникнаха призрачни видения. Не всички бяха в добра форма. Духовете, появили се от натрошените статуи, нямаха кой глава, кой крака. Някои куцукаха само на три крака. Но поне десетина от втурналите се в нападение сфинксове бяха в отлично състояние и всички те се приближаваха към нас — бяха с размерите на добермани и бяха от млечнобял дим и гореща пара. Толкоз за твърденията, че сфинксовете били на наша страна.

— Побързай! — предупредих Сейди.

— Париж! — извика тя и вдигна жезъла и вълшебната пръчка. — Искам да отида там още сега. Два билета. Първа класа, ако обичате.

Сфинксовете напредваха. Първият се хвърли към мен и просто ми провървя да го разсека на половина. Чудовището се изпари и се превърна в дим, но остави след себе си гореща вълна, толкова силна, та имах чувството, че лицето ми ще се стопи на мига.

Към мен заподскачаха още два сфинкса. Десетина други бяха само на няколко крачки от тях. Усетих как пулсът ми тупти на врата.

Най-неочаквано земята се разтресе. Небето притъмня и Сейди викна:

— Готово!

Обелискът пламна с морава светлина и забръмча, толкова беше нажежен. Сейди пипна камъка и изписка. Обелискът я всмука и тя изчезна.

— Сейди! — креснах аз.

В мига, когато се разсеях, върху мен се стовариха два от сфинксовете, които ме повалиха на земята. Мечът ми отхвърча. Гръдният ми кош каза: пук, и в гърдите ме проряза болка. От тварите лъхаше непоносима горещина — сякаш ме беше затиснала нажежена фурна.

Протегнах пръсти към обелиска. Не стигнах само няколко сантиметра. Чувах как другите сфинксове се задават, а магьосникът напява:

— Дръжте го! Дръжте го!

Със сетни сили се устремих към обелиска, всяка клетка в тялото ми пищеше от болка. Докоснах с върховете на пръстите основата и светът стана черен.

Изведнъж усетих, че лежа върху студен мокър камък. Бях се озовал насред голям площад. Валеше пороен дъжд и от ледения въздух разбрах, че вече не съм в Египет. Сейди беше някъде наблизо и крещеше разтревожено.

Лошата новина: бях довел със себе си двата сфинкса. Единият се отскубна от мен и подгони Сейди. Другият още се беше вкопчил в гърдите ми и ме гледаше втренчено — от гърба му се вдигаше пара в дъжда, а мътните му бели очи бяха на сантиметри от лицето ми.

Опитах се да се сетя как се казва на египетски „огън“. Може би, ако подпалех чудовището… но мозъкът ми беше задръстен с паника. Отдясно, накъдето беше хукнала Сейди, чух взрив. Надявах се да се е измъкнала, но не бях сигурен.

Сфинксът раззина паст и оголи мътни остри зъби, които нямаше какво да търсят у един древноегипетски цар. Тъкмо да ме захапе за лицето, когато над него се надвеси тъмен силует, който изкрещя:

— Mange10 кифличките!

„Съсечи го!“

Сфинксът се превърна в пушек и се разнесе.

Помъчих се да се надигна, но не успях. Сейди дойде при мен, едвам се държеше на крака:

— Картър! Ужас! Добре ли си?

Примигах срещу другия човек, който ме беше спасил: висок слаб силует в черен дъждобран с качулка. Какво беше изкрещял: „Изяж кифличките“ ли? Какъв пък беше този боен вик?

Силуетът смъкна дъждобрана и отдолу се показа жена в гащеризон с леопардов десен, която ми се усмихна и ми показа острите си зъбки и жълтите си като лампи очи.

— Липсвах ли ви? — попита Баст.