Червената пирамида

16. Как Зия си загуби веждите

Събудих се от това, че ми лиснаха в лицето кофа ледена вода.

— Сейди! Ставай! — подкани Зия.

— Боже мой! — ревнах аз. — Толкова ли се налагаше да го правиш?

— Не — призна си тя.

Идеше ми да я удуша, само че бях вир-вода, треперех и не можех да се ориентирам докрай. Колко бях спала? Сякаш само няколко минути, но в спалното помещение нямаше никой. Всички други легла бяха оправени. Момичетата сигурно бяха отишли на сутрешните часове.

Зия ми метна кърпа и чисти ленени дрехи.

— Ще се срещнем с Картър в стаята за очистване.

— А, мерси, току-що ме окъпа. Ако имам нужда от нещо, то това е хубава закуска.

— Очистването те подготвя за магии. — Зия нарами чантата с фокусите си и разгъна дългия черен жезъл, който беше използвала в Ню Йорк. — Ако се отървеш жива, ще потърсим и храна.

Беше ми втръснало да ми напомнят, че мога да умра, но въпреки това се облякох и излязох след нея.

Минахме по поредните безкрайни тунели и се озовахме в помещение с тътнещ водопад. Горе вместо таван имаше улей, който сякаш нямаше свършек. От мрака падаше вода, която се стичаше във фонтан, над петметрова статуя на бог с глава на птица. Как ли му беше името: Троп? Не, Тот. Водата се плискаше по главата му, събираше се в дланите му и се разплискваше в езерцето.

Картър стоеше до фонтана. Беше облечен в ленени дрехи и носеше работната чанта на татко на рамо и меча, преметнат през гърба му. Беше рошав, сякаш не беше спал добре. Поне не го бяха окъпали с ледена вода. Щом го видях, изпитах странно чувство на облекчение. Спомних си думите на Искандар от предната вечер: „Брат ти ще се нуждае от твоите напътствия“.

— Какво? — попита той. — Гледаш ме странно.

— А, нищо — побързах да отвърна. — Как спа?

— Лошо. Аз… ще ти кажа по-късно.

Дали само ми се стори, или Картър наистина се свъси по посока на Зия? Хммм, някакви любовни терзания между госпожица Магьосницата и брат ми? Казах си, че следващия път, когато останем сами, ще го разпитам най-подробно.

Зия отиде при един шкаф наблизо. Донесе две керамични чаши, гребна с тях от водата във фонтана и ни ги подаде.

— Пийте.

Погледнах Картър.

— Първо ти.

— Най-обикновена вода — увери ме Зия, — но пречистена от допира с Тот. Така ще мислиш по-добре.

Не проумявах как някаква си статуя може да пречиства вода. После се сетих как Искандар ми е казал, че боговете могат да се вселят във всичко.

Глътнах малко от водата. Веднага изпитах чувството, че съм изпила цяла чаша от силния чай на баба. Мозъкът ми заработи на пълни обороти. Зрението ми се усили. Усетих такъв прилив на сили, че за малко да си глътна и дъвката.

Картър също отпи от чашата.

— Уф.

— А сега татуировките — оповести Зия.

— Страхотно, няма що! — отвърнах.

— По езиците — допълни тя.

— Моля?

Зия се изплези. Точно по средата на езика й имаше син йероглиф.

— Фофа е МНааф — опита се да каже с изплезен език. После видя, че е допуснала грешка, и си прибра езика. — Исках да кажа — това е Маат, символът на реда и на хармонията. Ще ви помогне да изричате ясно магиите. Една-единствена грешка със заклинанията…

— Чакай да се досетя — спрях я аз. — И ще умрем.

Зия извади от шкафа с ужасите тънка четчица и бурканче синя боя.

— Не боли. И не е за постоянно.

— Каква е на вкус? — поинтересува се Картър.

Зия се усмихна.

— Изплези се.

Нека аз отговоря на въпроса на Картър: татуировката беше с вкус на подпалени автомобилни гуми.

— Уф! — казах и изплюх във фонтана парче „ред и хармония“. — Вече не ми се закусва. Изгубих апетит.

Зия извади от шкафа кожена торба.

— На Картър ще му бъде разрешено да задържи комплекта с принадлежности за магии на баща ви, ще получи и нов жезъл и вълшебна пръчица. Най-общо казано, пръчката е за защита, а жезълът — за нападение, но ти, Картър, сигурно ще предпочетеш да използваш khopesh.

— Khopesh ли?

— Извитият меч — уточни Зия. — Любимото оръжие на стражата на фараона. Може да се използва в бойната магия. Колкото до теб, Сейди, ще ти трябва пълен комплект.

— Откъде-накъде той ще взима чантата на татко? — възмутих се аз.

— По-голям е — отвърна тя, сякаш това обясняваше всичко.

Какво ли друго очаквах!

Зия ми метна кожената торба. Вътре имаше вълшебна пръчица от слонова кост, жезъл, за който предположих, че се удължава до естествени размери, хартия, мастило, малко връв и хубава буца восък. Не бих казала, че съм останала в див възторг.

— А защо няма восъчно човече? — попитах. — И аз искам Кнедъл.

— Ако ми говориш за фигурка, трябва да я направиш сама. Ще бъдеш обучена как, стига да имаш способности. По-късно ще определим в какво ще се специализираш.

— Да се специализира ли? — учуди се Картър. — В смисъл както Нектанебо се е специализирал в статуите.

Зия кимна.

— Той е бил изключителен майстор на магията със статуи. Можел е да направи shabti толкова правдоподобни, че те са приличали на истински хора. И до ден-днешен е ненадминат в статуите… по-добър е може би само Искандар. Но има много други предмети: знахар. Майстор на амулети. Магьосник на животни. Специалист по стихиите. Специалист по бойните магии. Некромант.

— Гадател ли? — попитах аз.

Зия ме погледна заинтригувано.

— Да, макар че те се срещат много рядко. Защо…

Прокашлях се.

— И как ще разберем каква е нашата специалност?

— Много скоро ще се изясни — обеща Зия, — но добрият магьосник знае от всичко по малко и затова ще започнем с проверка на основните умения. Хайде, идвайте в библиотеката.

Библиотеката на Първи ном приличаше на библиотеката на Еймъс, само че беше сто пъти по-голяма, с кръгли стаи с полици като ниши от всички страни, които сякаш нямаха край и наподобяваха най-големия пчелин в света. Глинените shabti постоянно се появяваха и се скриваха, взимаха някоя кутия със свитъци и после изчезваха, аз обаче не видях никой друг.

Зия ни заведе при една дървена маса и разгърна върху нея дълъг чист свитък папирус. Взе пръчица за писане и я топна в мастилото.

— Египетската дума „shesh“ означава „книжник“, „писар“ или „писател“, но има и друг смисъл — „магьосник“. Защото най-общо казано, магията превръща думите в действителност. Ще създадете свитък. Като използвате магията си, ще влеете сили в думите върху хартията. Изречени, думите ще отключат магията.

Тя подаде пръчицата за писане на Картър.

— Не разбирам — възрази той.

— Най-обикновена дума — подсказа му Зия. — Каква да е.

— На английски ли?

Тя стисна устни.

— Щом толкова се налага. Става с всеки език, но е най-добре с йероглифи. Те са езикът на сътворението, на магията, на Маат. Но внимавай.

Още преди тя да е обяснила докрай, Картър нарисува лесния йероглиф за птица.

Картинката се нагъна, откъсна се от папируса и отлетя. Пътем пусна върху главата на Картър малко от йероглифа. Не се сдържах и прихнах, толкова смешно гледаше Картър.

— Грешката на новака — обясни Зия и се свъси — да ми покаже да мълча. — Ако рисуваш символ, който означава живо същество, е разумно да пропуснеш някои подробности, например крило или краката. В противен случай съществото ще оживее от магията, която си насочил към него.

— И ще се облекчи върху създателя си. — Картър въздъхна и си избърса с малко папирус косата. — Точно заради това восъчната фигурка на татко — Кнедъл, е без крака, нали?

— Същото правило — съгласи се Зия. — Хайде, опитай още веднъж.

Той се взря в жезъла й, който беше покрит с йероглифи. Избра най-очевидния и го прерисува върху папируса — символа за огън.

„Ужас“, помислих си аз. Но думата не оживя — жалко, сигурно щеше да бъде вълнуващо. Просто се разтвори.

— Продължавай с опитите — подкани Зия.

— Защо съм толкова уморен? — учуди се Картър.

Наистина изглеждаше изтощен. По лицето му бяха избили капчици пот.

— Насочваш магията, която носиш в себе си — обясни Зия. — За мен огънят е лесно нещо. Но за теб това едва ли е най-естествената магия. Пробвай с друго. Призови какво, какво… призови меч.

Тя му показа как да нарисува йероглифа и Картър го повтори върху папируса. Не се случи нищо.

— Изречи думата — посъветва Зия.

— Меч — каза Картър.

Думата припламна и угасна, а върху папируса се появи нож за масло.

Аз се засмях.

— Много яко!

Картър изглеждаше така, сякаш — аха — и да припадне, но успя да се усмихне. Взе ножа и се закани да ме наръга с него.

— Като за пръв път много добре — похвали го Зия. — Не забравяй, не ти създаваш ножа. Само го призоваваш от Маат — съзидателната сила на всемира. Йероглифите са шифърът, който употребяваме. Затова се наричат Божествено слово. Колкото по-добър е магьосникът, толкова по-лесно му е да владее словото.

Затаих дъх.

— Йероглифите, които се рееха из Залата на епохите. Сякаш се събираха около Искандар. Той сигурно ги е призовавал.

— Не точно — отвърна Зия. — Присъствието му е толкова силно, че е достатъчно да е в помещението, та езикът на всемира да стане видим. В каквото и да сме се специализирали, ние, магьосниците, се надяваме да станем изразители на Божественото слово — да знаем езика на сътворението така добре, че да създаваме действителността само като говорим, без да използваме свитък.

— Само като кажем думата „натроши се“ — престраших се да допълня аз. — И вратата да се пръсне на парчета.

Зия се свъси.

— Да, но за такова нещо се искат години упражнения.

— Така ли? Е…

Видях с крайчеца на окото, че Картър клати глава и ме предупреждава мълком да не говоря.

— Хм… — изпелтечих. — Някой ден ще се науча да го правя.

Зия вдигна вежда.

— Първо трябва да усвоиш йероглифите.

Вече ми бе дошло до гуша от високомерието й, затова взех пръчицата и написах „огън“ на английски. Зия се наведе и се смръщи.

— Не е хубаво да…

Но още преди да се е доизказала, в лицето й блъвна огнен стълб. Аз изпищях, бях сигурна, че съм направила нещо ужасно, но когато огънят угасна, Зия пак си беше там, изглеждаше учудена, а веждите й бяха опърлени и косата отстрани тлееше.

— Майко мила! — възкликнах. — Извинявай, извинявай. Сега ще умра ли?

Зия ме гледа колкото сърцето ми да удари три пъти.

— Сега — оповести. — Според мен сте готови за дуел.

Минахме през поредния вълшебен тунел, който Зия измагьоса направо върху стената на библиотеката. Влязохме в кръг въртящ се пясък и целите в прах и песъчинки, излязохме от другата страна, пред някакви развалини. Бях почти заслепена от силното слънце.

— Мразя ги тези портали — промърмори Картър и си изтръска косата от пясъка.

После се огледа и се ококори от изумление.

— Луксор! Намира се на колко… на стотици километри южно от Кайро!

Въздъхнах.

— И това те изненадва, след като се телепортирахме от Ню Йорк?

Той беше погълнат да разглежда наоколо и не ми отговори.

Развалини като развалини, отсъдих аз, въпреки че поне според мен, видиш ли веднъж купчина изронени египетски камъни, можеш да смяташ, че си ги видял всичките. Стояхме на широка улица със зверчета с човешки глави от двете страни, повечето счупени. Зад нас пътят се простираше докъдето поглед стига, отпред обаче свършваше при храм, много по-голям от храма в музея в Ню Йорк.

Стените бяха високи поне колкото шест етажа. От двете страни на входа на страж стояха големи каменни фараони, а отляво се издигаше самотен обелиск. Както личеше, навремето е имало такъв и отдясно, но сега той беше изчезнал.

— Луксор е ново име — обясни Зия. — Преди векове тук се е намирал град Тива. Този храм е бил сред най-важните в Египет. Най-доброто място да се упражняваме.

— Защото вече е разрушен ли? — полюбопитствах аз.

Зия ме изгледа свъсена — вече й ставаше навик.

— Не, Сейди, защото и досега в него има много магия. И защото храмът е бил свещен за рода ви.

— Как така за рода ни? — намеси се и Картър.

Както обикновено, Зия не обясни. Само ни показа с ръка да тръгваме с нея.

— Тия грозотии, сфинксовете, не ми харесват — промърморих, докато вървяхме по пътя.

— Тези грозотии, сфинксовете, са същества на закона и реда — възрази Зия, — закрилници на Египет. Те са на наша страна.

— Щом казваш.

Картър ме сръга, докато минавахме покрай обелиска.

— Да знаеш, че другият, който липсва, е в Париж.

Завъртях очи.

— Благодаря, Господин Уикипедия. Мислех, че са в Ню Йорк и Лондон.

— Тези двата тук са други — уточни Картър, сякаш това ме вълнуваше. — Вторият Луксорски обелиск е в Париж.

— Жалко, че не съм в Париж — казах. — Там е много по-хубаво, отколкото на това място.

Минахме през прашен двор, заобиколен от порутени колони и статуи с различни липсващи телесни части. Въпреки това виждах, че навремето мястото си е било доста внушително.

— Къде са хората? — попитах. — Обед е, зимната ваканция. Би трябвало да има купища туристи.

Зия направи погнусена физиономия.

— Обикновено да, има. Насърчих ги няколко часа да не се тълпят тук.

— Как?

— Съзнанието на простосмъртните се манипулира лесно.

Тя се вторачи в мен и аз си спомних как в музея в Ню Йорк ме е принудила да говоря. О, да, направо си просеше да й опърля още веднъж веждите.

— А сега дуелът — подкани Зия.

Извади жезъла и нарисува върху пясъка два кръга, които отстояха на десетина метра един от друг. Упъти ме да застана в единия, а Картър прати във втория.

— Нима се налага да се дуелирам точно с него? — възкликнах аз.

Стори ми се нелепо. Картър бе проявил само една способност: да призовава ножове за масло и птици, които се облекчаваха върху главата му. Е, да, и да отбива кинжали, както онзи път на моста над пропастта, но все пак… ами ако го наранях? Колкото и да беше дразнещ, не исках да призова, без да искам, символа от къщата на Еймъс и да разкъсам брат си на парчета.

Картър вероятно си мислеше същото, защото започна да се поти.

— Ами ако сбъркаме нещо? — попита.

— Аз ще ви наглеждам как се дуелирате — обеща Зия. — Ще започнем бавно. Побеждава магьосникът, който извади от кръга другия.

— Но ние не сме обучени — възразих.

— Човек се учи, като прави нещата — отсече тя. — Това тук, Сейди, не ти е училище. Не можеш да усвоиш магията, като седиш на чин и си водиш записки. Магията се усвоява само като я правиш.

— Ама…

— Впрегнете всички сили, които имате — продължи Зия. — Използвайте онова, с което разполагате. Започвайте!

Погледнах разколебана Картър. „Да използвам онова, с което разполагам ли?“ Отворих кожената торба и погледнах вътре. Буца восък? Вероятно не. Извадих вълшебната пръчка и жезъла. Жезълът веднага се удължи в ръцете ми и стана бял, двуметров.

Картър пък извади меча, макар и да не си представях какво ще прави с него. Беше малко трудничко да ме удари от десет метра.

Исках всичко това да приключва по-бързо и вдигнах жезъла — бях видяла, че Зия прави така. Помислих си думата „огън“.

Около върха на жезъла се разгоря малък пукащ пламък. Огънят в миг блесна, но после зрението ми се замъгли. Пламъкът угасна. Свлякох се на колене, имах чувството, че съм пробягала маратон.

— Добре ли си? — провикна се Картър.

— Не — оплаках се аз.

— Ако тя се свлече в безсъзнание, ще победя ли? — попита брат ми.

— Млъквай! — креснах му.

— Внимавай, Сейди — извика Зия. — Взе енергия не от жезъла, а от собствените си запаси. Можеш бързо да изчерпаш магията си.

Изправих се със залитане.

— Обясни!

— В началото на дуела магьосникът прелива от сили, както когато се наядеш хубаво…

— Изобщо не съм се наяла хубаво — напомних й аз.

— Всеки път, когато правиш магия — продължи тя, — изразходваш енергия. Можеш да я черпиш от себе си, но трябва да си знаеш границите. В противен случай ще се изчерпаш, че и по-лошо.

Преглътнах и погледнах тлеещия жезъл.

— Колко по-лошо?

— Можеш буквално да изгориш.

Поколебах се — мислех как да задам следващия въпрос, без да казвам прекалено много.

— Но аз съм правила магии и преди. Понякога не ме изтощават. Защо?

Зия откопча амулета около врата си. Метна го във въздуха, той блесна и се преобрази на огромен лешояд. Грамадната черна птица се извиси над развалините. Щом се скри от поглед, Зия протегна ръка и амулетът се появи върху дланта й.

— Магията може да бъде взета от много места — обясни тя. — Може да бъде заложена в свитъци, вълшебни пръчки и жезли. Особено силни са амулетите. Магията може да се вземе и направо от Маат — прави се с Божественото слово, но е трудно. Или… — Тя се вторачи в мен. — Или да бъде призована от боговете.

— Защо ме гледаш? — попитах настойчиво. — Не съм призовавала никакви богове. Те сякаш сами ме намират.

Тя си сложи амулета, но не отговори.

— Я чакай! — намеси се Картър. — Твърдиш, че това място тук е било свещено за рода ни.

— Да — съгласи се тя.

— Но нали тук… — Той се свъси. — Нали всяка година фараоните са провеждали тук празници, нещо такова.

— Точно така — потвърди Зия. — Фараонът е идвал начело на шествието чак от Карнак в Луксор. Влизал е в храма и се е сливал с боговете. Понякога това е било просто обред. Друг път, с велики фараони като Рамзес… — посочи тя една от огромните разядени статуи.

— Боговете всъщност са се вселявали в тях — прекъснах я аз — бях си спомнила какво ми е казал Искандар.

Зия присви очи.

— А заявяваш, че не знаеш нищо за миналото на рода ви.

— Чакайте малко — спря ни Картър. — Твърдиш, че сме свързани с…

— Боговете избират внимателно в кого да се вселят — продължи Зия. — Винаги предпочитат хора от династиите на фараоните. Когато в жилите на един магьосник тече кръвта на две царски династии…

Спогледах се с Картър. В съзнанието ми изникнаха думите на Баст, че родът ми е предопределен за магия. Еймъс също беше споменал, че и двата ни рода имат сложни взаимоотношения с боговете и че ние с Картър сме най-могъщите деца, раждали се от столетия. Изпитах неприятно чувство, сякаш ме гъделичка боцкащо одеяло.

— Майка и татко са от различни царски династии — заявих. — Татко… явно е потомък на Нармер, първия фараон. Казах ти, че прилича на онази картинка!

— Изключено — отсече Картър. — Било е преди пет хилядолетия. — Аз обаче забелязах, че той мисли усилено. — В такъв случай семейство Фауст… — Брат ми се обърна към Зия. — Този двор тук е построен от Рамзес Велики. Нима твърдиш, че родът на мама води началото си от него?

Зия въздъхна.

— Само не ми казвай, че майка ви и баща ви не са ви го споменавали. Защо според теб сте толкова опасни за нас?

— Защото смятате, че в нас са се вселили богове — отвърнах, направо вцепенена. — Заради това ли сте нащрек… само заради нещо, което предците ни от едно време са извършили? Ама че тъпотия.

— В такъв случай ми докажете! — заяви Зия. — Дуелирайте се — нека видя колко слаба е магията ви!

Обърна ни гръб, сякаш нямахме никакво значение за нея.

На мен ми кипна — това бяха двата най-гадни дни в живота ми. Бях изгубила баща си, дома и котката си, бях нападната от чудовища и ми изляха на главата ледена вода. А сега и тази вещица ми обръщаше гръб. Не искаше да ни обучава. Искаше да види колко сме опасни.

Е, чудо голямо.

— Хм, Сейди! — извика Картър.

Явно беше разбрал по лицето ми, че е трудно да ме вразуми.

Съсредоточих се върху жезъла си. „Може би не огън. Котките винаги са ме обичали. Може би…“

Метнах жезъла право към Зия. Той падна на земята отзад при краката й и тутакси се преобрази на ръмжаща лъвица. Изненадана, Зия се обърна кръгом, но точно тогава всичко се обърка.

Лъвицата се насочи към Картър и го нападна, сякаш знаеше, че би трябвало да се сражавам с него.

Разполагах със стотна от секундата, през която си помислих: „Какво направих?“.

После котката се спусна… и очертанията на Картър трепнаха. Той се издигна над земята, заобиколен от златиста холографска обвивка, каквато беше използвала и Баст, с тази разлика, че грамадното му изображение бе на воин с глава на сокол. Картър развъртя меча и воинът сокол направи същото, като разсече лъвицата с трепкащо острие от енергия. Тя се разпадна във въздуха, а жезълът ми изтрака на земята — беше прекършен почти на две.

Аватарът на Картър проблесна, после също се стопи. Брат ми се свлече на земята и се усмихна.

— Забавно.

Не изглеждаше дори уморен. След облекчението, че не съм го убила, си дадох сметка, че също не се чувствам уморена. Всъщност дори имах повече енергия.

Обърнах се предизвикателно към Зия.

— Е? Сега е по-добре, нали?

Лицето й беше пепеляво.

— Соколът. Той… той призова…

Но още преди да се е доизказала, по камъните прокънтяха стъпки. На двора изтича невръстно момче — посветен, — което явно беше изпаднало в паника. По прашното му лице се стичаха сълзи. То каза припряно на арабски нещо на Зия. Щом го чу, тя седна тежко на пясъка. Покри лице и раменете й се разтресоха.

Ние с Картър излязохме от кръговете на схватката и се затекохме към нея.

— Зия! — възкликна Картър. — Какво се е случило?

Тя си пое дълбоко въздух и се помъчи да се окопити. Когато погледна към нас, очите й бяха зачервени и мокри. Каза нещо на адепта, който кимна и хукна обратно към мястото, откъдето беше дошъл.

— Новини от Първи ном — рече задавено момичето. — Искандар…

Зия не успя да се доизкаже.

Изпитах чувството, че някой ме е фраснал с грамаден юмрук по стомаха. Сетих се за странните думи на Искандар от предната вечер, че най-после и той може да си почине.

— Умрял е, нали? Искал е да ми каже това.

Зия ме погледна вторачено.

— В какъв смисъл е искал да ти каже това?

— Аз такова… — Понечих да обясня, че предната вечер съм разговаряла с Искандар. После се сетих, че едва ли е добре да го споменавам. — А, нищо. Как е станало?

— Издъхнал е насън — отвърна Зия. — Болен е… болен е от години, разбира се. Но все пак…

— Не се притеснявай — намеси се Картър. — Знам, че беше важен за теб.

Тя избърса сълзите, после се изправи, разтреперана.

— Вие не разбирате. Следващият по старшинство е Дежарден. Веднага щом го провъзгласят за Главен лектор, той ще нареди да ви екзекутират.

— Но ние не сме направили нищо — възразих аз.

Очите на Зия припламнаха от гняв.

— Още ли не осъзнавате колко сте опасни? Във вас се вселяват богове.

— Я не ставай за смях — отговорих, но вътре в мен се трупаше неприятно чувство.

Ами ако беше вярно… не, това беше невъзможно! Пък и как можеше някой, бил той и такъв стар ненормалник и гадняр като Дежарден, наистина да екзекутира деца за нещо, за което те и не подозират?

— Той ще ми заповяда да ви отведа при него — предупреди Зия — и аз ще бъда принудена да се подчиня.

— Как така ще се подчиниш? — викна Картър. — Видя с очите си какво стана в музея. Ние не заплашваме никого с нищо. Ако има някой, който да го прави, това е Сет. И ако Дежарден не погледне на нещата сериозно… е, може би и той е част от проблема.

Зия стисна жезъла си. Бях сигурна, че ще ни опече с кълбо огън, но тя се поколеба.

— Зия — реших да поема риска. — Снощи Искандар разговаря с мен. Хвана ме да се промъквам в Залата на епохите.

Тя ме погледна стъписана. Бях сигурна, че разполагам с броени секунди, преди стъписването да се превърне в гняв.

— Каза ми, че си най-добрата му ученичка — припомних си аз. — Каза и че си благоразумна. Освен това предупреди, че нас с Картър ни чака труден път и ти знаеш как да ни помогнеш, когато му дойде времето.

Жезълът на Зия тлееше. Очите й приличаха на стъкло, което всеки момент ще се счупи.

— Дежарден ще ни убие — продължих да упорствам. — Нима според теб Искандар е имал предвид това?

Преборих до пет, шест, седем. Точно когато бях убедена, че Зия ще ни изгори, тя свали жезъла.

— Използвайте обелиска.

— Какво, какво? — попитах.

— Обелиска при входа, глупачко! Разполагате с пет минути, може би по-малко, след това Дежарден ще заповяда да ви екзекутират. Бягайте и унищожете Сет. Демонските дни започват по залез-слънце. Всички портали ще се затворят. Трябва да стигнете възможно най-близо до Сет, докато това не се е случило.

— Чакай малко — спрях я аз. — Имах предвид, че и ти трябва да дойдеш с нас и да ни помогнеш! Не можем дори да използваме обелиска, камо ли да унищожим Сет.

— А аз не мога да предам Дома — отсече Зия. — Вече ви останаха само четири минути. Ако не се справите с обелиска, ще умрете.

Това ми беше достатъчно, за да се разбързам. Затеглих Картър, но Зия ме повика:

— Сейди!

Когато се обърнах, очите й бяха пълни с горчилка.

— Дежарден ще ми заповяда да тръгна да ви гоня — предупреди тя. — Разбираш ли?

За съжаление разбирах. Следващия път, когато се срещнехме, щяхме да бъдем врагове.

Сграбчих Картър за ръката и хукнах.