Червената пирамида

24. Как взривих едни сини велурени обувки

— Къде сме? — попитах.

Стояхме на широка безлюдна улица, пред портата на голямо имение. Явно още бяхме в Мемфис: поне дърветата, времето и следобедната светлина си бяха същите.

Имението сигурно беше няколко декара. Бялата порта от ковано желязо беше украсена с китаристи и ноти. Пътеката зад тях лъкатушеше между дърветата към двуетажна къща с портик с бели колони.

— О, само това не! — възкликна Картър. — Познах портата.

— Какво? Къде?

— Татко ме е водил веднъж тук. Гробницата на велик магьосник… Тот сигурно се е шегувал.

— За какво изобщо ми говориш, Картър? Да не би тук да е погребан някой?

Той кимна.

— Това тук е Грейсланд. Домът на най-известния музикант в света.

— На Майкъл Джексън ли?

— Не, глупаче — отвърна брат ми. — На Елвис Пресли.

Не знаех да се смея ли, да ругая ли.

— Елвис Пресли. Онзи с белите костюми, окичени с изкуствени диаманти, и със зализаната коса, от колекцията грамофонни плочи на баба… този ли Елвис?

Картър се огледа притеснено. Извади меча, въпреки че уж бяхме съвсем сами.

— Именно тук той е живял и е умрял. Погребан е зад къщата.

Погледнах постройката.

— Нима твърдиш, че Елвис е бил магьосник?

— Не знам. — Той стисна меча. — Тот обаче все пак подметна, че музиката била нещо като магия. Но нещо тук не е наред. Защо сме сами? Обикновено се тълпят туристи.

— Заради коледните празници?

— Но без охрана?

Аз свих рамене.

— Може би е станало същото, което Зия направи в Луксор. И Тот е разкарал всички.

— Може би. — Но виждах, че Картър пак е притеснен. Бутна портата и тя се отвори с лекота. — Нещо не е наред — промърмори той.

— Да — съгласих се. — Но хайде да отидем и да отдадем почит.

Докато вървяхме по пътеката, неволно си помислих, че домът на „Краля“ не е от най-внушителните. В сравнение с домовете на някои богати и известни личности, които бях виждала по телевизията, къщата на Елвис изглеждаше ужасно малка. Беше само на два етажа, с онзи портик с белите колони и с тухлени стени. От двете страни на стълбището имаше смешни гипсови лъвове. Може би по времето на Елвис нещата са били по-прости или той си беше изхарчил всичките пари за костюми с фалшиви диаманти.

Спряхме в долния край на стълбите.

— Значи татко те е водил тук? — попитах аз.

— Да. — Картър погледна лъвовете така, сякаш очакваше да го нападнат. — Татко обича главно блус и джаз, но ми е казвал, че Елвис бил важен, защото е взел музиката на чернокожите американци и е направил така, че да я обикнат и белите. Допринесъл е за зараждането на рокендрола. При всички положения бяхме с него в града заради симпозиум или нещо от този род. Вече не помня. Татко настоя да съм дойдел тук.

— Много ти е провървяло, няма що.

Да, започвах да проумявам, че животът на Картър с татко не е бил само цветя и рози, но пак му завидях мъничко. Не че някога съм умирала от желание да видя Грейсланд, разбира се, но татко никога не бе настоявал да ме заведе някъде — най-малкото до онова посещение в Британския музей, когато изчезна. Дори не знаех, че е почитател на Елвис, а това си беше направо ужасяващо.

Качихме се по стълбите. Входната врата си се отвори сама.

— Тази работа не ми харесва — сподели Картър.

Обърнах се да видя какво има зад нас и кръвта ми се смрази. Сграбчих брат си за ръката.

— Хм, Картър, понеже стана въпрос за неща, които не ни харесват…

По пътеката се задаваха двама магьосници, които размахваха жезли и вълшебни пръчки.

— Влизай вътре — подкани Картър. — Бързо.

Нямаше за кога да се възхищавам на къщата. Вляво имаше трапезария, а вдясно — всекидневна, която служеше и за музикална стая — с пиано и арка със стенописи, украсени с пауни. Цялата покъщнина беше отцепена с въжета. В къщата миришеше на старци.

— Вещ, в която е заложена огромна мощ — повторих. — Къде ли е?

— Не знам — тросна се Картър. — По време на туристическата обиколка не са ни споменавали за „вещи, в които е заложена огромна мощ“.

Погледнах през прозореца. Неприятелите ни се приближаваха. Мъжът отпред беше в дънки, черна риза без ръкав и ботуши, на главата си беше сложил опърпана каубойска шапка. Приличаше по-скоро на гангстер, отколкото на магьосник. Приятелят му беше облечен по същия начин, но бе много по-як, с татуировки по ръцете, гола глава и проскубана брада. Когато бяха на десет метра от нас, мъжът с каубойската шапка наведе жезъла и той се преобрази в пушка.

— А, без тия! — креснах и избутах Картър във всекидневната.

От гърмежа входната врата на Елвис се пръсна и ушите ми писнаха. Ние се изправихме и изтичахме по-навътре в къщата. Минахме през старовремска кухня, после влязохме в най-странния кабинет, който съм виждала някога. Задната стена беше от тухли с пълзящи по тях растения и водопад, който се стичаше отстрани. Мъхестият мокет беше тревистозелен (с него, имайте предвид, беше застлан и таванът), а по мебелите имаше изображения на страшни зверове. Сякаш това не бе достатъчно ужасно, на стратегически места из помещението бяха наслагани гипсови маймуни и препарирани лъвове. Въпреки че се намирахме в опасност, стаята беше толкова стряскаща, че просто не издържах, спрях и я загледах смаяна.

— Господи — възкликнах. — Елвис съвсем ли е нямал вкус?

— Стаята с джунглата — обясни Картър. — Обзавел я е така, за да дразни баща си.

— Уважавам го за това.

В къщата гръмна още един изстрел.

— Разделяме се — предложи Картър.

— Никакво делене!

Чувах как магьосниците обикалят с трополене из стаите, чупят разни неща и се приближават все повече.

— Ще отклоня вниманието им — каза Картър. — А ти претърси. Стаята с трофеите е някъде там.

— Картър!

Но глупчото хукна да ме спасява. Много мразя да прави така. Трябваше да го последвам или да побягна в другата посока, но аз стоях като вцепенена от стъписване, а той зави с вдигнат меч зад ъгъла, после тялото му светна със златиста светлина… и всичко отиде на кино.

Тряс! Блесна изумрудена светлина и повали Картър на колене. За стотна от секундата си помислих, че пушката го е уцелила, и едвам се сдържах да не се разпищя. Но Картър тутакси се свлече и започна да се смалява заедно с дрехите, меча и така нататък, а накрая се стопи до мъничко гущерче.

Гущерът, който преди беше брат ми, се втурна към мен, покатери се по крака ми и се качи върху дланта ми, откъдето ме погледна отчаяно.

Някой избоботи иззад ъгъла:

— Ще се разделим, за да намерим сестрата. Трябва да е някъде наблизо.

— О, Картър — прошепнах с обич на гущерчето. — Направо ми иде да те убия.

Пъхнах го в джоба си и побягнах.

Двамата магьосници продължиха да вървят през Грейсланд, като чупеха и трошаха де що видят, преобръщаха мебелите и правеха нещата на парчета. Очевидно не бяха поклонници на Елвис.

Пъхнах се под едни въжета, промъкнах се по коридора и намерих стаята с трофеите. Колкото и да е изумително, тя наистина бе пълна с трофеи. Стените бяха покрити открай докрай със златни плочи. В четирите витрини проблясваха окичените с изкуствени диаманти тесни костюми на Елвис. Помещението бе осветено съвсем слабо може би защото иначе костюмите щяха да заслепят посетителите, а от тонколоните горе звучеше тиха музика: Елвис предупреждаваше всички да не стъпвали по сините му велурени обувки.

Огледах стаята, но не открих нищо, което да има вид на вълшебно. Да не би да бяха костюмите? Дано Тот не се надяваше да се издокарам с някой от тях. Златните плочи? От тях щяха да станат хубави фризбита, но нищо повече.

— Джаред! — извика някой отдясно.

По коридора се задаваше магьосник. Аз се стрелнах към другия изход, но някой отвърна точно оттам:

— Да, тук съм.

Бях обкръжена.

— Картър — пошушнах. — Понапрегни си гущеровото мозъче.

Той се размърда припряно в джоба ми, но не помогна особено.

Бръкнах в магьосническата чанта и стиснах вълшебната пръчка. Дали да не се опитам да очертая вълшебен кръг? Нямаше кога, пък и не изгарях от желание да се дуелирам с цели двама по-възрастни магьосници. Трябваше да си остана подвижна. Извадих и жезъла и му заповядах да се удължи. Можех да го подпаля или да го превърна в лъв, но каква полза? Ръцете ми затрепериха. Идеше ми да се свия на кълбо и да се скрия под колекцията златни плочи на Елвис.

„Нека се заема аз — предложи Изида. — Мога да направя враговете ни на прах.“ „Не“, казах й. „Заради теб ще ни убият и двете.“

Чувствах как тя напира против волята ми и се опитва да изскочи навън. Усещах колко е разгневена на тези магьосници. Как смееха да тръгнат срещу нас? С една дума, можехме да ги унищожим.

„Не“, помислих си отново. После се сетих как Зия ме е посъветвала да използвам онова, с което разполагам. Стаята беше слабо осветена… дали, ако я направех по-тъмна…

— Мрак — прошепнах.

Усетих как нещо ме притиска в стомаха и светлините примигаха. Музиката спря. Светлината продължи да става все по-слаба — дори слънцето зад прозорците помръкна и цялата стая се потопи в тъмнина.

Първият магьосник въздъхна отчаяно някъде вляво:

— Джаред!

— Не бях аз, Уейн! — възрази Джаред. — Все мен обвиняваш.

Уейн промърмори нещо на египетски, без да спира да върви към мен. Трябваше да отклоня някак вниманието му.

Стиснах очи и си представих мястото наоколо. Въпреки че беше тъмно като в рог, усетих, че Джаред е в коридора вляво и се препъва в мрака. Почувствах, че Уейн е от другата страна на стената вдясно, само на няколко крачки от вратата. И си представих четирите витрини с костюмите на Елвис.

„Чупят ви къщата — помислих си. — Защитете я!“

Пак усетих напрежение в стомаха си, сякаш вдигах голяма тежест, и точно тогава витрините се отвориха. Чух шумолене на твърд плат, както шуми опънато от вятър платно на платноходка, и забелязах смътно четири белезникави силуета, които се раздвижиха и тръгнаха по два към двете врати.

Пръв изпищя Уейн — бяха го нападнали празните костюми на Елвис. Пушката му озари мрака. После и Джаред вляво кресна изненадан. От тежкото „тряс!“ разбрах, че той е бил повален на пода. Реших да тръгна по посока на Джаред — покосеният мъж беше за предпочитане пред въоръжения му приятел. Промъкнах се през вратата, после по коридора, след като оставих Джаред да се влачи след мен и да крещи:

— Махай се! Махай се!

„Очисти го, докато е на земята — подкани Изида. — Изгори го — да стане на пепел!“

Дълбоко в себе си знаех, че е права: ако оставех Джаред цял и невредим, той за нула време щеше да се изправи и да ме подгони, но ми се стори нередно да го наранявам, особено докато лежи проснат на пода от костюмите на Елвис. Намерих една врата и изхвърчах навън, на следобедното слънце.

Бях се озовала в задния двор на Грейсланд. Наблизо бълбукаше голям фонтан, около който се виждаха надгробни плочи. Едната беше отрупана с цветя и до нея имаше огън под стъклен похлупак. Предположих, че е на Елвис.

„Гробницата на магьосник.“

Точно така. Претърсвахме къщата, а вещта, в която е вложена огромна мощ, би трябвало да е при гроба му. Но какво ли точно търсехме?

Още преди да съм се приближила до гроба, вратата се отвори с гръм и трясък. Навън изскочи плешивият мъжага с проскубаната брада. Около врата му се бяха омотали ръкавите на разкъсан костюм на Елвис, който го беше яхнал, сякаш за да го поязди.

— Виж ти! — Магьосникът отметна костюма. От гласа му се уверих, че точно той е Джаред. — Ти си била съвсем малка. Причини ни големи главоболия, госпожичке.

Наклони жезъла и изстреля от него зелена светлина. Аз вдигнах вълшебната пръчка и моментално отбих заредената с енергия светкавица. Чух изненадано гукане — вик на гълъб — и един току-що произведен гущер се свлече от небето в краката ми.

— Извинявай — казах му.

Джаред изръмжа и метна жезъла си на земята. Явно беше специалист по гущерите, защото жезълът се преобрази в комодски варан с размерите на лондонско такси.

Чудовището ме нападна със свръхестествена скорост. Отвори паст и — аха — да ме разкъса наполовина, но в последния момент аз му натиках жезъла в устата.

Джаред се засмя.

— Бива си те, малката.

Усетих как варанът захапва по-силно жезъла. Беше въпрос само на секунди дървото да се прекърши и тогава вече щях да се превърна в закуска за комодски варани. „Помогни малко де“, подканих Изида. Взех внимателно, много внимателно от силата й. Да го направиш, без да й позволиш да надделее над теб, беше като да караш хавайка по приливна вълна и отчаяно да се опитваш да се задържиш на крака. Усетих как през мен минават пет хилядолетия опит, знания и сила. Изида ми предложи различни варианти и аз избрах най-простия. Насочих силата по жезъла и го оставих да се нажежи в ръката ми така, че чак побеля. Варанът изсъска и се задави, защото жезълът се удължи и го принуди да отвори пастта си все по-широко и широко, докато накрая тя каза: бум!

Варанът се пръсна на парчета, а натрошеният на трески жезъл на Джаред се посипа на градушка около мен.

Джаред разполагаше само с миг, през който да ме погледне като вцепенен, защото аз метнах вълшебната пръчка и го фраснах точно по средата на челото. Очите му станаха разногледи и той се строполи върху настилката. Вълшебната пръчка се върна в ръката ми.

Това щеше да бъде един прекрасен щастлив завършек… с тази малка подробност, че бях забравила за Уейн. Магьосникът с каубойската шапка излезе, залитайки, през вратата и за малко да се препъне в приятеля си, но се окопити светкавично. Викна:

— Вятър!

Жезълът отхвърча от ръката ми и се озова в неговата. Той се усмихна жестоко:

— Добре се справи, скъпа! Но няма по-бърза от магията на стихиите.

Той чукна с върховете на двата жезъла, моя и неговия, по настилката. Върху нея и пръстта премина вълна, сякаш те се бяха втечнили, и тя ме повали и запрати вълшебната ми пръчка във въздуха. Застанах с усилие на четири крака, но чух, че Уейн повтаря заклинание, с което призовава от жезлите огън.

„Въже — каза Изида. — Всеки магьосник носи въже.“

От паниката мозъкът ми бе дал засечка, но ръката ми се стрелна по инстинкт към вълшебната торба. Извадих от нея малко връв. Не беше точно въже, затова пък покрай нея си спомних нещо — какво е направила Зия в музея в Ню Йорк. Метнах връвта към Уейн и креснах думата, подсказана ми от Изида:

— Tas!

Във въздуха над главата на Уейв запламтя златен йероглиф:

Връвта се понесе към Уейн като разлютена змия и още във въздуха започна да се удължава и да става по-дебела. Очите на Уейн се разшириха. Той залитна напред и запрати и от двата жезъла пламък, но въжето беше по-бързо. Усука се около глезените му и го повали на една страна, а после се омота около цялото му тяло, от главата до петите, и то заприлича на пашкул от върви. Уейн се замъчи да се отскубне, разкрещя се и ме нарече каква ли не.

Изправих се с усилие. Джаред още беше в безсъзнание. Прибрах си жезъла, който беше паднал до Уейн. Той продължи да гледа връвта и да ругае на египетски, който звучеше странно, с южняшки американски акцент.

„Довърши го — подкани Изида. — Още може да говори. Няма да миряса, докато не те унищожи.“

— Огън! — изпищя Уейн. — Вода! Сирене!

Но дори заповедта със сиренето не помогна. Предположих, че гневът му притъпява магията и тя не може да се насочи, знаех обаче, че много скоро Уейн ще дойде на себе си.

— Тихо! — наредих му.

Най-неочаквано Уейн остана без глас. Продължи да пищи, а не се чуваше нищо.

— Не съм ти враг — обясних му. — Но не мога да допусна и да ме убиеш.

В джоба ми се размърда нещо и аз се сетих за Картър. Извадих го. Изглеждаше си добре с тази дребна подробност, разбира се, че още беше гущер.

— Ще се опитам да те преобразя отново на човек — казах му. — Дано не усложня нещата.

Той изписука, което не ми вдъхна увереност.

Затворих очи и си го представих какъвто трябва да бъде: високо четиринайсетгодишно момче, зле облечено, много човек и много досаден. Картър натежа в дланта ми. Оставих го долу и загледах как гущерът се преобразява и се превръща на петно, което смътно прилича на човек. Докато преброя до три, и брат ми вече лежеше по корем на моравата с меча и чантата до него.

Той изплю трева.

— Как го правиш?

— Не знам — признах си. — Просто ми се стори… че не трябва да изглеждаш така.

— Много ти благодаря. — Картър се изправи и си провери всички пръсти — дали са на място. После видя двамата магьосници и зяпна от учудване. — Какво си им направила?

— Единия само го завързах. Другия го повалих на земята и го обезвредих. Магия.

— Не, за друго те питах…

Той не се доизказа — явно не намираше думи, затова само посочи.

Погледнах магьосниците и ахнах. Уейн не се помръдваше. Очите и устата му бяха отворени, но той нито мигаше, нито дишаше. Джаред до него изглеждаше точно толкова застинал. Докато ги гледахме, устата им започнаха да светят, сякаш двамата бяха лапнали клечки кибрит. Върху устните им изскочиха две мънички жълти топчета огън, които се изстреляха във въздуха и се скриха в светлината на слънцето.

— Какво… какво беше това? — изумих се аз. — Мъртви ли са?

Картър отиде предпазливо при тях и долепи длан до врата на Уейн.

— Все едно не е кожа. Прилича повече на камък.

— Не, бяха си хора! Не съм ги вкаменявала!

Картър пипна Джаред по челото, там, където го бях ударила с вълшебната пръчка.

— Пукнато е.

— Моля?

Той взе меча. Още преди да съм изпищяла, замахна с ръкохватката по лицето на Джаред и главата на магьосника се пръсна на парчета, все едно е саксия.

— Направени са от глина — обясни Картър. — И двамата са shabti.

Изрита Уейн по ръката и аз чух как тя се троши под връвта.

— Но те правеха магии — припомних. — И говореха. Бяха си истински.

Shabti се превърнаха направо пред очите ни на прах и не оставиха след себе си нищо освен връв, два жезъла и купчина разкъсани дрехи.

— Тот ни е подлагал на проверка — припомни Картър. — Но тези кълбета огън…

Той се свъси, сякаш се опитваше да си припомни нещо важно.

— Може би са били съживени с магия — предположих аз. — И са се върнали обратно при господаря си — нещо като запис на онова, което са направили?

Видя ми се доста правдоподобно, но Картър изглеждаше страшно притеснен. Посочи избитата задна врата на Грейсланд.

— Цялата къща ли е в този вид?

— И още по-лошо.

Погледнах съсипания костюм на Елвис под дрехите на Джаред и разпилените изкуствени диаманти. Елвис може и да нямаше вкус, но още изпитвах угризения на съвестта, че съм потрошила двореца на Краля. Щом това място е било важно за татко… Най-неочаквано ми хрумна нещо.

— Какво каза Еймъс, докато слепваше чинийката?

Картър се свъси.

— Това е цяла къща, Сейди. А не чинийка.

— Спомних си — оповестих аз. — Hi-nehm!

Върху дланта ми примига златен знак — йероглиф.

Вдигнах го и го духнах към къщата. Очертанията й грейнаха Парчетата от натрошената врата политнаха, застанаха на мястото си и сами се поправиха. Разкъсаните дрехи на Елвис изчезнаха.

— Я! — ахна Картър. — Как мислиш, дали и вътре се е оправило?

— Ами…

Пред очите ми притъмня и краката ми се подкосиха. Щях да си ударя главата в настилката, ако Картър не ме беше хванал.

— Няма страшно — каза ми той. — Направи много магии, Сейди. Беше изумителна.

— А дори и не намерихме онова, за което ни прати Тот.

— Да — рече Картър. — Но може и да сме го намерили.

Той посочи гроба на Елвис и аз видях съвсем ясно нещо, оставено от запален поклонник: огърлица със заоблен отгоре кръст, същия, както върху тениската на мама на старата ми снимка.

— Ankh — казах аз. — Египетският символ на вечния живот.

Картър го взе. Към верижката беше прикрепен малък свитък папирус.

— Какво ли е това? — промълви той и го разгъна.

Загледа го много втренчено, чак ми се стори, че ще го прогори.

— Какво? — надзърнах аз през рамото му.

Картинката изглеждаше доста древна. На нея беше нарисувана петниста котка със златиста козина, която държеше в едната лапа нож и режеше главата на змия.

Под нея някой беше написал с черен маркер: „Продължавайте битката!“.

— Какъв вандализъм, а? — възкликнах аз. — Да драскат с маркер по такава древна рисунка! Не е ли малко странно да оставят точно това на Елвис?

Картър сякаш не ме чу.

— Виждал към картинката и друг път. Има я по много гробници. Не проумявам как не съм се сетил…

Разгледах рисунката по-внимателно. Нещо в нея ми се струваше познато.

— Знаеш ли какво означава? — попитах.

— Това е котката на Ра, която се сражава с най-заклетия му враг, Апоп.

— Змея — уточних аз.

— Да, Апоп е бил…

— Въплъщение на хаоса — довърших — бях си спомнила какво е обяснила Нут.

Картър явно се възхити — къде ще ходи!

— Точно така. Апоп е бил още по-зъл и от Сет. Египтяните са вярвали, че краят на света ще настъпи, когато Апоп изяде слънцето и унищожи цялото Творение.

— Но… котката го е убила — казах аз обнадеждена.

— Наложило се е да го убива отново и отново — поправи ме Картър. — Нали помниш какво каза Тот за повтарящите се събития. Важното в случая е… веднъж попитах татко дали котката си има име. А той отвърна, че никой не знаел със сигурност, но според повечето хора тя се казвала Сехмет, свирепата богиня лъвица. Наричали са я Окото на Ра, понеже му е вършела мръсната работа. Щом той е видел враг, Сехмет го е убивала.

— Чудесно. И какво от това?

— Котката не прилича на Сехмет. Просто ми хрумна, че…

Най-после забелязах и аз и направо потреперих.

— Котката на Ра прилича като две капки вода на Кифличка. Това тук е Баст.

Точно тогава земята се разтресе. Фонтанът в памет на Елвис засия и се отвори тъмна врата.

— Идвай — подканих аз. — Искам да задам на Тот няколко въпроса. А после ще го фрасна по човката.