/Я ми го дай този тъп микрофон./
Здрасти. Аз съм Сейди. Брат ми не става за разказвач. Съжалявам. Но сега ще слушате мен, значи всичко е наред.
Хайде да видим какво става. Взривът. Розетският камък, натрошен на милиард парчета. Огнен злодей. Татко в ковчег. Зловещ французин и млада арабка с нож. Ние в безсъзнание. Точно така.
Когато се окопитих, както би могло да се очаква, около нас се суетяха полицаи. Разделиха ни с брат ми. Не че имам нещо против. Той си е голям досадник. Но ме затвориха в кабинета на уредника и ме държаха вътре цяла вечност. И, да, използваха нашата верига за велосипед. Кретени.
Бях разбита, естествено. Току-що бях повалена в безсъзнание от някакво си огнено нещо. Бях видяла с очите си как натикват татко в саркофаг и го пускат надолу през пода. Опитах се да разкажа всичко това на полицаите, но на кого му пукаше? На никого.
И най-гадното: тресеше ме, сякаш някой ми беше пуснал във врата леденостудени иглички. Усетих го, щом погледнах светещите сини думи, които татко написа върху Розетския камък и които знаех какво означават. Вероятно семейно заболяване? Може ли знанията за скучни египетски неща да се предават по наследство? С този мой късмет…
Доста след като дъвката ми се бе разпаднала, в кабинета на уредника най-после дойде полицайка — да ме изведе. Не ми зададе никакви въпроси. Само ме натика в един полицейски автомобил и ме откара у нас. Дори тогава не ми разрешиха да обясня на баба и на дядо какво е станало. Полицайката само ме бутна в стаята ми и аз зачаках. Чаках и чаках.
Не обичам да чакам.
Засновах напред-назад. Стаята ми не е нищо особено, таванско помещение с прозорец, бюро и легло. Нямаше какво да правя там. Кифличка ми подуши краката и опашката й така настръхна, че заприлича на калистемон. Сигурно не обича да й мирише на музей. Изсъска и се скри под леглото.
— Много благодаря — промърморих.
Отворих вратата, но полицайката беше застанала на пост отпред.
— Следователят ще дойде всеки момент — заяви ми. — Стойте вътре, ако обичате.
Надзърнах долу — за миг видях как баба снове из стаята и кърши ръце, а Картър и следователят разговарят на канапето. Не чух какво казват.
— Може ли да отида само до тоалетната? — попитах аз полицайката.
— Не.
Тя ми затвори вратата под носа. Да си рече човек, че ще вдигна във въздуха тоалетната. Как ли пък не.
Извадих айпода и затърсих какво да си пусна. Не ми хареса нищо. Метнах го отвратена на леглото. Ако не ми се слуша музика, значи положението не е розово. Запитах се защо точно Картър трябва да разговаря пръв с полицая. Не беше честно.
Започнах да си играя с медальона, който ми беше дал татко. Никога не съм знаела със сигурност какво означава символът. Личи си, че медальонът на Картър е с око, докато моят прилича малко на ангел или може би на извънземен робот убиец.
Защо ли татко бе попитал дали е още у мен? Че къде другаде да бъде! Това е единственият подарък, който някога съм получавала от него. Е, ако не броим Кифличка, но при това поведение на котката не съм сигурна, че бих я нарекла точно подарък.
Така де, татко всъщност си ме изостави, когато бях на шест години. Единственото, което ме свързваше с него, беше медальонът. В добри дни си го гледам и си спомням с обич за баща си. В лоши дни (а те са значително повече) го запокитвам в другия край на стаята, тъпча го, проклинам татко, че не е до мен, и това, както съм установила, ми действа доста терапевтично. Но накрая винаги си слагам отново медальона.
При всички положения, докато в музея се разиграваха всички онези странни неща, медальонът се нагорещи — не си измислям. За малко да го сваля, но все се питах дали наистина не ме закриля някак.
„Ще оправя нещата“, бе обещал татко с гузен вид, с какъвто често ме гледа.
Е, баща ми, издъни се страхотно.
И какво изобщо е мислел? Искаше ми се да повярвам, че всичко е било кошмарен сън: светещите йероглифи, змията, ковчегът. Такива неща просто не се случват. Но знаех, че не е така. Беше изключено да съм сънувала такъв ужас — лицето на онзи огнен мъж, когато се обърна към нас. „До скоро, малкият“, изсъска той на Картър, сякаш смяташе да ни проследи и да ни намери. Само при тази мисъл ми се разтрепериха ръцете. Не разбирах и защо бяхме спрели при Иглата на Клеопатра и защо татко настоя да я види — сякаш, за да събере смелост. А онова, което извърши в Британския музей, бе свързано по някакъв начин с мама.
Очите ми се плъзнаха през стаята и спряха на бюрото.
„Не — помислих си. — Няма да го правя.“
Въпреки това обаче отидох и отворих чекмеджето. Избутах встрани няколко стари списания, запасите си от бонбони, купчинка домашни по математика, които бях забравила да предам, и няколко снимки от пазара в Камдън, на които със съученичките ми Лиз и Ема мерим смешни шапки. Най-отдолу беше снимката на мама.
Баба и дядо имат цели купчини снимки. В шкафа в коридора са направили нещо като светилище на Рюби — на мама де, — там има нейни детски рисунки, контролни, снимка от дипломирането й в университета, любимите й бижута. Тия хора не са добре. Бях решила да не съм като тях и да не живея в миналото. Все пак почти не помнех мама и нищо не можеше да промени факта, че тя е мъртва.
Но въпреки всичко си пазя една снимка. На нея сме заедно с мама в къщата ни в Лос Анджелис веднага след като съм се родила. Тя е застанала на балкона, на фона на Тихия океан, и държи сбръчкано тантуресто бебе, което един ден ще порасне и ще се превърне в моя милост. Аз като новородена не съм кой знае каква гледка, но мама е страхотна дори по къс панталон и износена тениска. Очите й са наситеносини. Русата й коса е прихваната с шнола отзад. Все повтарят, че съм приличала на нея, но аз не успях да махна дори петното от брадичката си, камо ли да изглеждам толкова зряла и красива.
/Престани да се хилиш, Картър./
Много си я обичах тази снимка, защото почти не помнех живота си с мама. Но я пазех главно заради символа върху тениската на мама: един от символите на живота — Ankh.
Мъртвата ми майка със символа на живота. Едва ли можеше да има по-тъжно нещо. Но мама се усмихваше срещу апарата, сякаш знае някаква тайна. Или те с татко се смеят на някаква си тяхна шега.
Най-неочаквано изникна смътен спомен. Онзи набит мъж с шлифера, който се беше карал с татко на отсрещния тротоар… той беше казал нещо за Per Ankh.
Дали е говорел за Ankh като символ на живота и ако е имал предвид това, какво означаваше „Per“? Едва ли благородническа титла.
Изпитах странното чувство, че ако видя думите „Per Ankh“, написани с йероглифи, ще се досетя какво означават.
Оставих снимката на мама. Взех молив и обърнах един от листовете със стари домашни. Запитах се какво ли ще стане, ако се опитам да напиша думите „Per Ankh“. Дали ще се сетя каква е правилната картинка?
Точно допрях молива до хартията, и вратата на стаята се отвори.
— Госпожице Кейн?
Обърнах се рязко и пуснах молива.
На прага стоеше свъсен следовател.
— Какво правите?
— Решавам задачи — отвърнах.
Таванът на стаята ми беше доста нисък, затова следователят се видя принуден да се понаведе, за да влезе. Беше облечен в костюм с цвят на марля — в тон с бялата му коса и пепелявото лице.
— И така, Сейди. Аз съм главен следовател Уилямс. Хайде да си поговорим, а? Седнете.
Не седнах, той също остана прав, от което явно се подразни. Трудно е да изглеждаш човек, облечен във власт, когато си сгърбен като Квазимодо.
— Разкажете ми всичко, ако обичате — подкани той, — от мига, когато баща ви е дошъл да ви вземе.
— Вече го разказах на полицаите в музея.
— Още веднъж, ако нямате нищо против.
И така, разказах му всичко от игла до конец. Защо да не му го разкажа? Лявата му вежда се вдигаше все по-нависоко, докато му обяснявах за най-странните неща, например за светещите букви и за змията, превърнала се в жезъл.
— Е, Сейди — рече следователят Уилямс. — Имате доста развито въображение.
— Не ви лъжа, господин следовател. И ми се струва, че веждата ви се опитва да избяга.
Той се помъчи да си види веждите, после се свъси.
— И така, Сейди, сигурен съм, че ви е много тежко. Разбирам, искате да защитите доброто име на баща си. Но него вече го няма…
— Как така го няма, просто се спусна с ковчега под пода — настоях аз. — Не е мъртъв.
Следователят Уилямс разпери ръце.
— Съжалявам много, Сейди. Но трябва да установим защо е извършил това… хм…
— Кое?
Той се прокашля притеснено.
— Баща ви е унищожил безценни артефакти и очевидно е загинал. Много бихме искали да знаем защо.
Зяпнах го.
— Нима твърдите, че баща ми е терорист? Вие да не сте полудели?
— Свързахме се по телефона с някои от колегите на баща ви. Доколкото разбрах, след смъртта на майка ви той е започнал да се държи доста странно. Затворил се е в себе си и се е отдал на науката, като е прекарвал все повече време в Египет…
— Той, да му се не види, е египтолог! Вместо да задавате тъпи въпроси, не е зле да го потърсите!
— Сейди — рече мъжът и аз долових по гласа му, че му иде да ме удуши. Колкото и да е странно, често ми се случва с възрастни. — В Египет има екстремистки групировки, които са против това египетски артефакти да се пазят в музеите на чужди държави. Не е изключено тези хора да са се свързали с баща ви. И може би той е станал в страната ни лесна мишена за тях. Ако сте го чували да споменава някакви имена…
Минах като хала покрай него и отидох на прозореца. Бях толкова ядосана, че почти не можех да мисля. Отказвах да повярвам, че татко е мъртъв. Не, не и не. И че бил терорист! Как ли пък не. Защо възрастните са толкова тъпи? Все повтарят: „Говори истината“, а кажеш ли я, не ти вярват. И защо човек да е откровен?
Погледнах надолу към тъмната улица. Изведнъж се вцепених още повече. Взрях се в мъртвото дърво, където се бях срещнала с татко. Там, в слабата светилна на уличната лампа, стоеше онзи набит тип с черния шлифер, кръглите очила и бомбето, когото татко беше нарекъл Еймъс — гледаше ме.
Сигурно е трябвало да се уплаша, задето някакъв непознат се е вторачил от тъмното в мен. Но върху лицето му се четеше голяма загриженост. И той ми се струваше много познат. Щях да полудея, че не мога да се сетя откъде.
Следователят се прокашля зад мен.
— Никой не обвинява вас, Сейди, за атентата в музея. Разбираме, че сте замесена против волята си.
Обърнах се към него.
— Против волята ми ли? Точно аз заключих с веригата уредника в кабинета му.
Веждата на мъжа пак запълзя нагоре.
— Дори да е така, със сигурност не сте разбирали какво е намислил баща ви. Може би е замесен брат ви?
— Картър ли? — изсумтях аз. — Я стига!
— Значи сте решили да защитавате и него. Смятате го за истински брат, така ли?
Не можех да повярвам на ушите си. Идеше ми да фрасна по лицето следователя.
— За какво намеквате? Че не изглежда като мен ли?
Мъжът примига.
— Исках само да кажа, че…
— Знам какво сте искали да кажете. Разбира се, че ми е брат!
Следователят Уилямс вдигна ръце, сякаш се защитаваше, но на мен още ми вреше и кипеше. Колкото и да ме дразнеше Картър, мразех да ми подмятат, че всъщност нямаме роднинска връзка, и да гледат изумено баща ми, ако той им кажеше, че тримата сме от едно семейство… сякаш сме направили пакост. Тъпият доктор Мартин в музея. Следователят Уилямс. Случваше се всеки път, щом ние с татко и Картър се появехме заедно. Ама всеки.
— Извинявайте, Сейди — подхвана пак следователят. — Искам само да се уверя, че сме отделили невинните от виновните. За всички ще бъде много по-лесно, ако ни съдействате. С каквато и да било информация. С всичко, което е казал баща ви. Например ако съобщите дали е споменавал някого.
— Еймъс — изпелтечих колкото да видя реакцията му. — Баща ми се срещна с един тип на име Еймъс.
Следователят Уилямс въздъхна.
— Сейди, не е могъл да се срещне с него. Знаем го със сигурност. Преди по-малко от час разговаряхме по телефона с Еймъс, той си беше вкъщи в Ню Йорк.
— Не е в Ню Йорк — отсякох аз. — Точно под…
Погледнах през прозореца, но Еймъс го нямаше. Съвсем в негов стил.
— Невъзможно! — рекох.
— Именно — съгласи се следователят.
— Но той беше тук! — възкликнах аз. — Кой е този човек? От колегите на татко ли е? Как разбрахте, че трябва да му се обадите?
— Наистина, Сейди. Крайно време е да спрете с преструвките.
— С преструвките ли?
Следователят се взря за миг в мен, после стисна зъби, сякаш бе взел решение.
— Вече чухме истината от Картър. Не исках да ви разстройвам, но той си каза всичко. Осъзнава, че вече няма смисъл да защитава баща си. Вие също бихте могли да ни помогнете и няма да предявим обвинения срещу вас.
— Не е хубаво да лъжете деца — креснах с надеждата да се е чуло чак долу. — Картър за нищо на света няма да говори лошо за татко, аз също.
Следователят дори не прояви благоприличието да се направи на смутен. Само кръстоса ръце.
— Съжалявам, че сте на такова мнение, Сейди. Опасявам се, че е време да слезем долу… и да обсъдим с баба ви и дядо ви последиците.