Червената пирамида

11. Запознанство с малката огнехвъргачка

Точно така, взимам микрофона. Изключено е Картър да ви разкаже добре тази част, понеже тя е за Зия. /_Млъквай, Картър. Знаеш, че е вярно./_

О, коя е Зия ли? Извинявайте, изпреварвам събитията.

Изтичахме до входа на музея, а аз дори не знаех защо, ако не броим това, че една огромна светеща котка жена ни беше казала да го направим. Е, трябва да отчетете, че вече бях смазана от всичко, което се беше разиграло. Първо, бях изгубила баща си. Второ, любимите ми баба и дядо ме бяха изритали от къщи. След това пък установих, че както личи, съм „потомка на фараони“ и съм се родила в магьоснически род — все такива дивотии, които звучаха внушително, но само ми носеха куп неприятности. И веднага щом си намерих нов дом — между другото, къща с хубава закуска, приятелски настроени домашни любимци и уютна стая за мен, — чичо Еймъс изчезна сякаш вдън земя, прекрасните ми нови приятели крокодилът и песоглавецът бяха хвърлени в реката, а къщата беше опожарена. И сякаш това не стигаше, вярната ми котка Кифличка реши да се впусне в отчаяна битка с цяла гмеж скорпиони.

Може ли да се каже за скорпионите „гмеж“? Може би „рояк“? Гъмжило? Карай, все едно.

Важното в случая е, че не можех да повярвам и че наистина са ме помолили да отворя вълшебна врата, при положение че очевидно нямах такива дарби, а сега пък брат ми ме теглеше нанякъде. Чувствах се голяма несретница. /_Не ми се слушат коментарите ти, Картър. Доколкото си спомням, и ти не помогна особено./_

— Не можем просто да зарежем Баст! — креснах. — Виж, виж!

Картър продължи да тича и да ме дърпа след себе си, аз обаче виждах съвсем ясно какво се разиграва при обелиска. По светещите зелени крака на Баст пъплеха цели пълчища скорпиони, които се промушваха в защитното й поле, все едно е желатин. Баст смачка с крака и юмруци стотици, но те просто бяха прекалено много. Не след дълго стигнаха кръста й и призрачната й обвивка започна да примигва. През това време богинята с кафявата рокля тръгна да се приближава бавно и аз изпитах чувството, че тя е по-страшна от всички скорпиони по земята.

Но Картър ме задърпа през насадени в редица храсти и изгубих Баст от поглед. Изскочихме на Пето авеню, което, колкото и да е нелепо, след битката между магьосниците си изглеждаше съвсем нормално. Хукнахме по тротоара, разбутахме тълпа пешеходци и се качихме по стълбите пред музея „Метрополитън“.

На входа имаше банер за специална коледна проява — предположих, че музеят е отворен в почивен ден именно заради нея, но не си дадох труда да чета подробности. Нахълтахме вътре.

Как изглеждаше ли? Ами музей като музей: огромно фоайе, много колони и така нататък. Не твърдя, че съм прекарала много време в това да се възхищавам на декора. Помня все пак, че на касите имаше опашки, защото притичахме покрай тях. Имаше и охрана, която ни се разкрещя, докато бягахме между експонатите. За щастие се озовахме при египетската експозиция, пред нещо като възстановена гробница с тесни коридори. Картър сигурно може да ви обясни какво точно е представлявала сградата, но, да ви призная, на мен ми беше все тая.

— Идвай — казах.

Влязохме в експозицията и това се оказа повече от достатъчно, за да се изплъзнем на мъжете от охраната, или може би те си имаха друга работа и не им беше до гонитби с палави деца.

След като се показахме отново, започнахме да се промъкваме, докато не се уверихме, че не ни следят. В Египетското крило нямаше много посетители: само неколцина старци и туристическа група чужденци с екскурзовод, който обясняваше на френски нещо за някакъв саркофаг:

— Et void la momie7.

Колкото и да е странно, явно никой не забелязваше огромния меч върху гърба на Картър, който със сигурност би трябвало да привлече вниманието на охраната (и беше много по-интересен от експонатите). Някои от старците все пак ни изгледаха подозрително, но вероятно защото бяхме по ленени пижами, бяхме плувнали в пот и бяхме покрити с трева и листа. Косата ми сигурно също е била ужасна.

Намерих зала, където нямаше никой, и придърпах Картър. Витрините бяха пълни с shabti. Допреди няколко дни едва ли съм щяла да ги забележа. Сега току поглеждах статуите, убедена, че всеки момент те ще оживеят и ще се опитат да ме фраснат по главата.

— Сега какво? — попитах Картър. — Виждаш ли храм?

— Не. — Той сключи вежди, сякаш се мъчеше да си спомни нещо. — Според мен нататък по коридора има възстановен храм… или това беше в Бруклинския музей? Или в Мюнхенския? Съжалявам, но съм ходил с татко по толкова много музеи, че всички са се смесили.

Въздъхнах отчаяна.

— Клетият ти, принуден си да обикаляш надлъж и шир света, да пропускаш училище и да си заедно с татко, докато аз разполагам с цели два дни в годината, когато мога да го видя.

— Ей! — извърна се Картър с изненадваща сила. — Ти пък си имаш дом! Имаш приятели и нормален живот и когато се будиш сутрин, не се чудиш в коя държава си! Ти не…

Витрината до нас се счупи и в краката ни напада натрошено стъкло.

Картър ме погледна изумен.

— Направихме ли…

— Точно както се пръсна и тортата на рождения ден — промърморих, като се постарах да не показвам колко съм се стреснала. — Не е зле да се владееш.

— Аз ли?

Ревнаха аларми. По коридора замигаха червени лампи. По високоговорителя се чу школуван глас, който прикани да се изтеглим спокойно към изходите. Френските туристи от групата притичаха с панически писъци покрай нас, следвани по петите от цяла тълпа забележително бързи старци с патерици и бастуни.

— Хайде да довършим разправията по-късно, искаш ли? — казах на Картър. — Идвай!

Хукнахме по друг коридор, а сирената заглъхна точно толкова внезапно, както и бе завила. Кървавочервените светлини продължиха да мигат в зловеща тишина. Точно тогава чух звука — като от потракващи плъзгащи се скорпиони.

— Ами Баст? — задавих се аз — Дали тя…

— Не мисли за това — отвърна Картър, макар че ако се съди от лицето му, той мислеше точно за това. — Не спирай!

Не след дълго се изгубихме безнадеждно. Доколкото виждах, Египетското крило в музея беше направено така, че да е възможно най-объркващо, със задънени проходи и коридори, които водеха донякъде и после те връщаха в началната точка. Минахме покрай свитъци с йероглифи, златни накити, саркофази, статуи на фараони и огромни късове варовик. Защо изобщо бяха изложили камъни? Няма ли достатъчно навсякъде по света?

Не видяхме никого, но накъдето и да хукнехме, звукът като от плъзгане се засилваше. Накрая завих и се блъснах в някого.

Изпищях и отскочих назад колкото да настъпя Картър. И двамата паднахме по доста недостоен начин на задните си части. Пак е истинско чудо, че Картър не се набоде на меча.

В началото не познах момичето, застанало пред нас, а това, като си помисля сега, си беше доста странно. То може би използваше някаква вълшебна аура или на мен просто не ми се вярваше, че е то.

Изглеждаше малко по-високо от мен. И може би по-голямо, но не с много. Черната му коса беше старателно подстригана на черта до брадичката, а бретонът отпред беше по-дълъг и му падаше в очите. Момичето беше с карамелена на цвят кожа и смътно арабски красиви черти. Очите му — очертани с черен молив, както правят египтянките, — бяха със странен кехлибарен цвят, или много красив, или пък леко стряскащ — не можех да реша кое от двете. Момичето носеше на гърба си раница, на краката бе със сандали и беше облечено като нас — в широки ленени дрехи. Изглеждаше така, сякаш беше тръгнало на тренировка по бойни изкуства. Господи, сега, като си помисля, сигурно сме си приличали. Лоша работа.

Малко по малко започнах да осъзнавам, че го познавам отнякъде. Това беше момичето с ножа от Британския музей. Още преди да съм успяла да кажа нещо, Картър скочи на крака. Застана пред мен и размаха меча, сякаш се опитваше да ме защити. Представяте ли си само каква смелост!

— Назад… дръпни се назад! — изпелтечи той.

Момичето бръкна в ръкава си и извади огънато парче слонова кост — египетска вълшебна пръчка.

Замахна с нея на една страна, след което мечът на Картър отхвърча от ръцете му и тупна в трясък на пода.

— Не се обременявай излишно — заяви най-сериозно момичето. — Къде е Еймъс?

От изумление Картър беше като онемял. Момичето се обърна към мен. Реших, че златистите му очи са и красиви, и страшни — момичето изобщо не ми бе симпатично.

— Е? — попита настойчиво то.

Не виждах защо изобщо трябва да му отговарям, но нещо в гърдите започна да ме пристяга неприятно, все едно щях да се оригна. Чух се да изричам:

— Еймъс го няма. Замина днес сутринта.

— А котката демон?

— Това е моята котка? — натъртих аз. — И не е демон, а богиня. Спаси ни от скорпионите.

Картър дойде на себе си. Грабна меча и пак го насочи към момичето. Сигурно няма как да не му признаем, че е много упорит.

— Коя си ти? — попита той настойчиво. — Какво искаш?

— Казвам се Зия Рашид.

Тя понаклони глава, сякаш слушаше. Точно тогава като по знак се разтресе цялата сграда. От тавана се посипа прах, а звукът от плъзгащите се скорпиони отзад стана двойно по-силен.

— Сега пък аз трябва да спасявам жалките ви кожи — допълни малко разочаровано Зия. — Да вървим.

Вероятно трябваше да откажем, но явно можехме да избираме само между Зия и скорпионите, затова хукнахме след нея.

Тя подмина пълна със статуи витрина и почука нехайно с вълшебната пръчка по стъклото. По нейна заповед мъничките гранитни фараони и богове от варовик се размърдаха. Скочиха от пиедесталите и се втурнаха през стъклото. Някои размахваха оръжие. Други просто пукаха с каменните кокалчета на пръстите си. Пуснаха ни да минем и се вторачиха в коридора отзад, сякаш очакваха врага.

— Побързайте — подкани ни Зия. — Тези тук само ще…

— Ще спечелят време, за да се измъкнем — предположих аз. — Да, чували сме го и друг път.

— Говориш прекалено много — каза Зия, без да се обръща.

Идеше ми да се заям с нея. Да ви призная, щях да я сложа на място. Но точно тогава се озовахме в огромно помещение и аз направо онемях.

— Я! — ахна Картър.

Не можех да не се съглася с него. Залата беше точно като за „Я!“.

Беше с размерите на игрище за американски футбол. Едната стена беше от горе до долу от стъкло и гледаше към парка. В средата й, на нещо като подиум имаше възстановена древна сграда. Отпред имаше каменна порта с височина осем метра, а зад нея се виждаха двор и квадратно съоръжение, което беше направено от късове грапав пясъчник с изсечени върху тях изображения на богове, фараони и йероглифи. Отстрани на входа имаше две колони, окъпани в зловеща светлина.

— Египетски храм — предположих аз.

— Дендурският — уточни Зия. — Всъщност е построен от римляните…

— След като те са превзели Египет — намеси се Картър, сякаш съобщаваше радостна вест. — Поръчал го е Август.

— Да — потвърди Зия.

— Страхотно, няма що! — промърморих. — Дали да не ви оставя само двамата с някой учебник по история?

Зия ме погледна свъсено.

— При всички положения храмът е вдигнат в прослава на Изида и затова има достатъчно сили да отвори врата.

— И да призове още богове ли? — поинтересувах се.

Очите на Зия блеснаха гневно.

— Ако ми отправиш още веднъж такова обвинение, ще ти отрежа езика. Имах предвид врата, през която да се измъкнете оттук.

Съвсем се обърках, но вече свиквах. Тръгнахме след Зия по стъпалата и минахме през портата на храма.

В двора нямаше никого, посетителите на музея се бяха разбягали и от това той си изглеждаше доста страшничък. От високото в мен се бяха втренчили огромни богове, изсечени от камък. Навсякъде имаше надписи с йероглифи и аз се притесних, че ако се съсредоточа, ще взема да ги прочета.

Зия спря на стъпалата пред входа на храма. Вдигна вълшебната пръчка и започна да пише с нея във въздуха. Между колоните припламнаха познати знаци.

„Отвори“ — същия символ татко беше използвал при Розетския камък. Зачаках нещо да се взриви, но йероглифът просто угасна.

Зия дръпна ципа на раницата си.

— Ще постоим тук, докато вратата се отвори.

— Защо просто не я отворим още сега? — попита Картър.

— Порталите се отварят само в благоприятно време — обясни Зия. — По изгрев и залез-слънце, в полунощ, при слънчеви и лунни затъмнения, когато планетите се подредят в определени фигури, в мига, когато се роди бог…

— О, я стига — спрях я аз. — Откъде можеш да знаеш всичко това?

— Нужни са години, докато запаметиш целия календар — уточни Зия. — Но е лесно да определя кога е следващото благоприятно време: по пладне. След десет и половина минути.

Тя не си погледна часовника. Запитах се откъде ли знае толкова точно колко е часът, но реших, че това не е най-важният въпрос.

— Защо да ти вярваме? — попитах. — Доколкото си спомням, ти искаше да ни изкормиш в Британския музей.

— Така щеше да е по-лесно — въздъхна Зия. — За съжаление началниците ми смятат, че вие може би сте невинни. Затова не мога да ви убия — поне засега. Но не мога да допусна и да попаднете в ръцете на Червения властелин. Ето защо… можете да ми вярвате.

— Е, убеди ме — рекох. — Стана ми едно такова хубаво и топло.

Зия бръкна в раницата и извади четири статуетки: мъже с глави на животни, всеки с височина към пет сантиметра. Тя ми ги подаде.

— Нареди синовете на Хор около нас, по четирите посоки.

— Моля?

— Север, юг, изток, запад — изреди тя бавно, сякаш съм малоумна.

— Знам посоките на компаса! Но…

— Това тук е север — посочи Зия стъклената стена. — За другото ще се досетиш сама.

Направих каквото ми беше казала, макар и да не проумявах как ще ни помогнат човечетата. През това време Зия даде на Картър парче тебешир и му заръча да нарисува около нас кръг, с който да съедини статуетките.

— Вълшебна защита — заяви той. — Татко направи същото в Британския музей.

— Да — промърморих. — И видяхме колко добре се получи.

Картър не ми обърна внимание. Какво друго ново? Той толкова искаше да се хареса на Зия, че веднага се хвърли да прави рисунката си върху настилката.

После Зия извади от раницата още нещо: най-обикновена дървена пръчка като онази, която татко беше използвал в Лондон. Промърмори нещо и пръчката се превърна в двуметров черен жезъл с лъвска глава отгоре. Като го придържаше с едната ръка, тя го завъртя с другата, сякаш е диригентска палка — бях сигурна, че го е направила колкото да се изфука.

Картър очерта тебеширения кръг точно когато на входа на галерията се появиха първите скорпиони.

— Колко още ще я чакаме тази врата? — попитах с надеждата, че не ми е проличало колко съм ужасена.

— Каквото и да става, стойте в кръга — предупреди Зия. — Щом вратата се отвори, просто скочете през нея. И вървете плътно зад мен.

Тя докосна с жезъла тебеширения кръг, изрече още една дума и кръгът запламтя в наситеночервено.

Към храма пъплеха стотици скорпиони, от които подът се превърна в жив килим от щипки и жила. После в галерията влезе и жената в кафяво — Серкет. Усмихна ни се студено.

— Тази тук е богиня, Зия — казах аз. — Победи Баст. Можеш ли изобщо да се надяваш да я разгромиш?

Тя вдигна жезъла и изсечената лъвска глава лумна в пламъци: малка червена огнена топка, толкова ярка, че освети цялото помещение.

— Сейди Кейн, аз съм книжник от Дома на живота. Обучена съм да се сражавам с богове.