Червената пирамида

39. Зия ми казва една тайна

Браво на теб, Картър, изкара го толкова зрелищно и така нататък.

Истината не беше чак толкова лъскава.

И така, продължаваме ли? Брат ми, този безумен воин с вид на пиле, се превърна на сокол и излетя през комина на пирамидата заедно с новото си приятелче, плодоядния прилеп, оставяйки ме да се правя на медицинска сестра и да се грижа за двама тежко ранени — а това изобщо не ми допадна, пък и не ставах за такива неща.

Раните на клетия Еймъс изглеждаха по-скоро магически, отколкото физически. По него нямаше и драскотинка, но той беше забелил очи и едвам дишаше. Когато го докоснах по челото, от кожата му се вдигна пара, затова реших да го оставя за малко.

Зия беше друга работа. Беше пребледняла като мъртвец и по крака й имаше няколко дълбоки рани, от които течеше кръв. Едната й ръка беше извита под лош ъгъл. Докато дишаше, Зия издаваше звук, все едно се сипе мокър пясък.

— Не мърдай — казах й и отпрах малко плат от долния край на крачола си, с който се опитах да превържа крака й. — Дали няма някоя магия за изцеляване или…

— Сейди! — Тя ме стисна с последни сили за китката. — Няма време. Чуй сега.

— Ако спрем кръвта…

— Името. Трябва да знаеш името му.

— Но ти не си Нефтида! Сет го каза.

Тя поклати глава.

— Вест… Говоря с нейния глас. Името… Денят на злото. Тогава се е родил Сет, ето защо това е Денят на злото.

Не че не беше вярно, но нима такова бе тайното име на Сет? И какво ми обясняваше Зия — че не била Нефтида, но говорела с нейния глас… в думите й нямаше никаква логика. Точно тогава се сетих за гласа при реката. Нефтида беше казала, че ще прати вест. А Анубис ме беше накарал да обещая, че ще послушам Нефтида.

Запристъпвах, притеснена.

— Слушай, Зия…

В този миг прогледнах внезапно за истината. Искандар ми беше казал някои неща, Тот — също, и те се напаснаха. Искандар беше предупредил да пазя Зия. Беше казал, че ако е разбрал по-рано, че сме млади богове, е щял да пази и нас… и още някого. И Зия. Сега вече разбрах как се е опитал да я опази.

— О, Боже — втренчих се аз в нея. — Това е, нали?

Тя май схвана какво я питам и кимна. Лицето й се сгърчи от болка, но очите й останаха яростни и настойчиви, както и преди.

— Кажи името. Подчини Сет на волята си. Накарай го да помогне.

— Да помогне ли? Той току-що се опита да те убие, Зия. Не е от онези, които помагат.

— Върви. — Тя се помъчи да ме побутне. От пръстите й със съсък се показаха слаби пламъци. — Картър има нужда от теб.

Не се налагаше да казва друго, за да се раздвижа. Картър беше в беда.

— Ще се върна — обещах аз. — А ти… хм, ти не ходи никъде.

Изправих се и се взрях в дупката на тавана — беше ме страх отново да се преобразя на каня. После очите ми се спряха върху ковчега на татко, зазидан в червения престол. Саркофагът светеше като нещо радиоактивно, което ще претопяват. Ако успеех да счупя престола…

„Първо се заеми със Сет“, предупреди Изида. „Но ако успея да освободя татко…“

Направих една крачка към престола.

„Недей — настоя Изида. — Онова, което вероятно ще видиш, е твърде опасно.“ „Какви ги говориш?“, рекох си подразнена.

Хванах златния ковчег. Тутакси бях изтръгната от тронната зала и пренесена във видение.

Върнах се в Земята на мъртвите, в Залата на Съдилището. Около мен потрепваха порутените паметници в Нюорлиънското гробище. В мъглата неспокойно мърдаха духовете на мъртвите. В основата на счупените везни спеше мъничко чудовище — Амит Поглъщачката. Тя отвори светещо жълто око, за да ме огледа, после заспа отново.

От здрача излезе Анубис. Беше облечен в черен копринен костюм, а вратовръзката му беше разхлабена, сякаш той току-що се връща от погребение или може би от конгрес на наистина богати гробари.

— Не би трябвало да си тук, Сейди.

— Кажи ми защо — отвърнах, но се зарадвах да го видя толкова, че чак ми се доплака от облекчение.

Анубис ме хвана за ръката и ме поведе към празния черен престол.

— Загубихме цялото равновесие. Престолът не може да стои празен. Възраждането на Маат трябва да започне тук, в тази зала.

Каза го тъжно, сякаш ме молеше да приема нещо ужасно. Не го разбирах, но ме обзе силното чувство на загуба.

— Не е честно — рекох.

— Да, не е. — Той ме стисна за ръката. — Ще бъда тук и ще чакам. Извинявай, Сейди. Наистина…

Анубис започна да избледнява.

— Чакай!

Опитах се да го задържа за ръката, но той се стопи и се сля с мъглата на гробищата.

Пак се озовах в тронната зала на боговете с тази разлика, че сега тя изглеждаше така, сякаш е изоставена от векове. Покривът се беше продънил, половината колони бяха паднали. Мангалите бяха студени и ръждиви. Красивият мраморен под беше напукан като дъното на пресъхнало езеро.

Баст стоеше сама до празния престол на Озирис. Усмихна ми се дяволито, но на мен ми бе почти непоносимо да я видя отново.

— О, не се натъжавай — скара ми се тя. — Котките не съжаляват за нищо.

— Но ти не си ли… не си ли мъртва?

— Зависи. — Тя показа с ръка наоколо. — В Дуат цари хаос. Боговете стоят твърде дълго без цар. Ако на престола не се качи Сет, трябва да го направи друг. Врагът е близо. Не ме оставяй да умра напразно.

— Но ще се върнеш ли? — попитах задавено. — Много те моля, дори не успях да се сбогувам с теб. Не мога да…

— Успех, Сейди. Дръж ноктите си остри.

Баст изчезна и гледката се смени отново.

Стоях в Залата на епохите в Първи ном: поредният празен престол, а Искандар седеше в долния му край и чакаше фараон, какъвто нямаше от две хилядолетия.

— Водач, скъпа — каза той. — Маат има нужда от водач.

— Много е — отвърнах. — Престолите са прекалено много. Нали не очакваш Картър да…

— Не сам — съгласи се Искандар. — Но това е бреме, с което не може да се нагърби друг освен семейството ти. Вие положихте началото на всичко. Единствени хората от семейство Кейн могат или да ни изцерят, или да ни унищожат.

— Не разбирам за какво ми говориш.

Искандар разтвори длан и гледката се смени светкавично за пореден път.

Отново бях на Темза. Сигурно беше много късно, три след полунощ, защото крайбрежната улица беше безлюдна. Светлините на града бяха обгърнати от мъгла, миришеше на зима.

Двама души — мъж и жена, стояха пред Иглата на Клеопатра близо един до друг, за да не им е студено, и се държаха за ръце. В началото си помислих, че са случайна двойка, излязла на среща. После, стъписана, си дадох сметка, че гледам майка си и баща си.

Татко вдигна смръщен лице към обелиска. В слабата светлина на уличните лампи чертите му бяха като изсечени от мрамор — точно като на статуите на фараони, които той обичаше да проучва. Помислих си, че наистина е с лице на цар: гордо и красиво.

— Сигурна ли си? — попита той мама. — Напълно сигурна?

Тя вдигна кичурите руса коса, паднали върху лицето й. Беше дори по-хубава, отколкото по снимките, но изглеждаше притеснена: сключени вежди, стиснати устни. Като мен, когато съм разстроена, гледам се в огледалото и се опитвам да се убедя, че положението не е толкова страшно. Искаше ми се да я повикам, да й покажа, че съм там, но бях останала без глас.

— Тя ми каза, че започва оттук — рече майка ми. Загърна се с черното палто и аз зърнах медальона й — амулета на Изида, моя амулет. Стъписана, се втренчих в него, но после мама затвори яката и амулетът изчезна. — Ако искаме да разгромим врага, трябва да започнем от обелиска. И да открием истината.

Баща ми се смръщи, разтревожен. Беше очертал около тях защитен кръг: линии със син тебешир по настилката. Щом татко докосна основата на обелиска, кръгът засия.

— Тази работа не ми харесва — рече той. — Няма ли да я повикаш на помощ?

— Не — отсече мама. — Знам си възможностите, Джулиъс. Ако опитам още веднъж…

Сърцето ми примря. Спомних си думите на Искандар: „Видяла е неща, които са я накарали да потърси съвет на необичайни места“. Познах погледа в очите на мама и разбрах: тя се е свързала с Изида.

„Защо не ми каза?“, ми идеше да изкрещя.

Баща ми призова жезъла и вълшебната си пръчка.

— Ако не успеем, Рюби…

— Не може да не успеем — настоя тя. — От това зависи светът.

Целунаха се за последно, сякаш усетили, че се сбогуват. После вдигнаха жезлите и вълшебните пръчки и започнаха да повтарят заклинания. От прилива на сила Иглата на Клеопатра засия.

Дръпнах ръка от саркофага. В очите ми пареха сълзи.

„Познавала си майка ми — креснах на Изида. — Насърчила си я да отвори обелиска. Заради теб са я убили!“

Зачаках Изида да ми отговори. Вместо това пред мен се появи призрачен образ: проекция на баща ми, потрепваща в светлината на златния ковчег.

— Сейди — усмихна се той. Гласът му прозвуча метално и кухо, както по телефона, когато той ми се обаждаше отдалеч, от Египет, Австралия и един бог знае откъде. — Не вини Изида за съдбата на майка си. Никой от нас не разбираше какво точно ще се случи. Дори майка ти виждаше само откъслечно бъдещето. Но щом настана мигът, тя прие ролята си. Реши го сама.

— Да умре ли? — попитах настойчиво. — Изида е трябвало да й помогне. Ти също. Мразя те!

Още щом го изрекох, нещо вътре в мен се прекърши. Разплаках се. Осъзнах, че съм искала от години да го кажа на баща си. Обвинявах го за смъртта на мама, обвинявах го, че ме е изоставил. Но сега, след като го казах, гневът ми сякаш се изпари, без да оставя нищо друго освен чувството за вина.

— Извинявай — изпелтечих. — Не исках да…

— Не се извинявай, момичето ми, ти си смела. И имаш всички основания да се чувстваш така. Трябваше да си изплачеш болката. Предстои ти да направиш нещо и трябва да вярваш, че го вършиш заради истинските причини, а не защото ме ненавиждаш.

— Не разбирам за какво ми говориш.

Той се пресегна да избърше сълзата върху бузата ми, но ръката му не беше друго освен трепкаща светлина.

— Майка ти първа от много векове се свърза с Изида. Беше опасно и влизаше в разрез с правилата на Дома на живота, но майка ти беше гадателка. Имаше предчувствие, че се надига хаос. Домът на живота ни подвеждаше. Имахме нужда от боговете. Изида не можеше да прекоси Дуат. Едвам набираше сили да шепти, но ни каза каквото можа за затворничеството на боговете. Посъветва Рюби какво да се направи. Обясни, че боговете могат да се въздигнат отново, но че за това са нужни много свидни жертви. Мислехме, че обелискът ще пусне на свобода всички богове, а се оказа, че това е само началото.

— Изида е могла да вдъхне на мама повече сили. Или поне на Баст! Баст предложи…

— Не, Сейди. Майка ти си знаеше възможностите. Ако се беше опитала да направи така, че в нея да се всели бог, и да използва докрай божествената сила, щеше да бъде погълната, ако не и по-лошо. Тя пусна на свобода Баст, използва силите си, за да затвори пукнатината. Спечели с живота си малко време за теб.

— Как така за мен? Но…

— Вие с брат ти сте с най-силното родословие в рода Кейн от три хилядолетия. Майка ти проучи родословието на фараоните и знаеше, че това е истина. Вие имате най-големи възможности да усвоите наново древните знания и да запълните пропастта между магьосници и богове. Майка ти даде тласък на това. Аз пък пуснах на свобода боговете от Розетския камък. Но на теб се е паднало да възстановиш Маат.

— Можеш да помогнеш — настоях аз. — След като те освободим.

— Сейди — възрази той покрусен, — когато и ти имаш деца, сигурно ще ме разбереш. Една от най-трудните ми задачи като баща, едно от най-големите ми задължения беше да осъзная, че собствените ми мечти, собствените ми цели и желания стоят на второ място след децата. Ние с майка ти подготвихме сцената. Но тя е твоя. Тази пирамида тук е направена така, че да подхранва хаоса. Тя поглъща силата на други богове и прави Сет по-могъщ.

— Знам. Ако счупя престола и може би отворя ковчега…

— Вероятно ще ме спасиш — завърши вместо мен баща ми. — Но силата на Озирис, силата, която нося вътре в себе си, ще бъде погълната от пирамидата. Това само ще ускори разрухата и ще направи Сет по-силен. Пирамидата трябва да се срути. До основи. И ти знаеш, че това трябва да се направи.

Тъкмо понечих да възразя, че не знам, когато перото на истината ме накара да съм откровена. Пътят беше вътре в мен — бях го видяла в мислите на Изида. Знаех какво се задава още откакто Анубис ми зададе онзи невъзможен въпрос дали ще жертвам баща си, за да спася света.

— Не искам — рекох. — Моля те.

— Озирис трябва да се качи на престола — отвърна баща ми. — Живот чрез смъртта. Друг начин няма. Нека Маат те направлява, Сейди. Обичам те.

След тези думи образът се разпадна.

Някой ме викаше по име.

Обърнах се и видях Зия, която се опитваше да седне, както стискаше с последни сили вълшебната пръчка.

— Какво правиш, Сейди?

Цялото помещение наоколо се тресеше. По стените плъзнаха пукнатини, сякаш някакъв великан използваше пирамидата за боксова круша.

Колко ли време съм била в унес? Не бях сигурна, но не разполагах с никакво време.

Затворих очи и се съсредоточих. Почти веднага се обади гласът на Изида: „Виждаш ли сега? Разбираш ли защо не можех да кажа повече?“

В мен се надигна гняв, но аз го потиснах. „Ще го обсъдим после. Сега имаме да побеждаваме бог.“

Представих си как пристъпвам напред и се сливам с душата на богинята.

И друг път бях черпила от силите на Изида, но сега беше различно. Решителността, гневът, дори скръбта им вдъхваха увереност. Погледнах Изида право в очите (духовно казано) и двете се разбрахме.

Видях цялата й история: ранните й дни, докато се е домогвала до властта, прилагала е номера и е крояла заговори, за да разбере името на Ра. Видях как се е омъжила за Озирис с надеждата и мечтата за една нова империя. После видях как Сет прави тези мечти на пух и прах. Почувствах гнева и огорчението й, яростната й гордост и стремежа да защити невръстния си син Хор. Видях и как животът й се повтаря отново и отново през вековете, чрез хиляди различни хора, в които Изида се е вселявала.

„Боговете притежават голяма мощ — беше ми казал Искандар. — Но само хората имат съзидателна жилка, само те могат да променят историята.“

Почувствах и мислите на майка си като отпечатък в паметта на богинята: последните мигове на Рюби и избора, който е направила. Беше жертвала живота си, за да сложи началото на низ от събития. И аз трябваше да направя следващия ход.

— Сейди! — извика още веднъж Зия — гласът й беше отслабнал.

— Добре съм — рекох аз. — Тръгвам.

Тя се взря в лицето ми и явно не хареса онова, което видя.

— Не си добре. Разтърсена си. Ако в такова състояние тръгнеш да се биеш със Сет, отиваш на самоубийство.

— Няма страшно — казах. — Имам план.

При тези думи се превърнах на каня и полетях към отвора за проветряване и върха на пирамидата.