Червената пирамида

40. Как се провалих с една доста важна магия

Установих, че горе нещата не се развиват добре.

Картър, този птичи воин, се беше свлякъл на смачкана купчина отстрани на пирамидата. Сет тъкмо беше сложил камъка на върха и кресна:

— Трийсет секунди до изгрева!

В пещерата долу магьосниците от Дома на живота пъплеха през войнството демони и водеха безнадеждна битка.

Гледката щеше да ме уплаши не на шега, ако не я бях видяла така, както я виждаше Изида. Като крокодил с очи на равнището на водата, които виждат и долу, и над повърхността, аз забелязах, че Дуат се е преплел с обичайния свят. Демоните в Дуат бяха с огнени души, с които приличаха на войска свещи за рожден ден. Там, където Картър стоеше в света на простосмъртните, в Дуат имаше воин сокол — но съвсем истински, а не аватар, с перната глава, окървавен остър клюн и блеснали черни очи. Мечът му се гънеше от златиста светлина. Колкото до Сет, представете си залята с бензин пясъчна планина, която са подпалили и са пуснали да се върти в най-големия миксер на земята. Ето как изглеждаше той в Дуат: стълб разрушителна сила, толкова могъща, че камъните под краката му бълбукаха и се издуваха на мехури.

Не знам точно как съм изглеждала аз, но се чувствах всесилна. През мен течеше мощта на Маат, Божествените слова бяха в моя власт. Бях Сейди Кейн, потомка на фараоните. Бях и Изида, богиня на магията, пазителка на тайните имена.

Докато Картър се опитваше да изкачи пирамидата, Сет злорадстваше:

— Не можеш да ме спреш сам, Хоре — особено пък в пустинята, откъдето черпя сила!

— Прав си! — провикнах се аз. Сет се обърна и изражението върху лицето му нямаше цена. Вдигнах жезъла и вълшебната пръчка, за да събера магия. — С тази малка подробност, че Хор не е сам — допълних. — И че няма да се сражаваме с теб в пустинята. — Ударих с все сила с жезъла по камъните и креснах: — Вашингтон, окръг Колумбия!

Пирамидата се разтресе. За миг не се случи нищо друго.

Сет явно разбра какво правя. Засмя се нервно.

— Защо изобщо си хабиш силите, Сейди Кейн. В Демонските дни не можеш да отвориш портал!

— Един простосмъртен не може — съгласих се аз. — Затова пък може богиня на магията.

Над нас изпука светкавица. Горният край на пещерата се разтвори на кипнала пясъчна вихрушка, голяма колкото пирамидата.

Демоните престанаха да се бият и погледнаха ужасени нагоре. Магьосниците млъкнаха насред заклинанията, които изричаха, и върху лицата им се изписа страхопочитание.

Вихрушката беше толкова силна, че откърти цели късове от пирамидата и ги всмука в пясъка. След това порталът започна да се спуска като огромен похлупак.

— Не! — ревна Сет.

Запрати по портала пламъци, сетне се извърна към мен и започна да ме обстрелва с камъни и светкавици, но вече беше късно. Порталът ни погълна всички.

Светът сякаш се наклони на една страна. За стотна от секундата се запитах дали не съм допуснала ужасна грешка: дали пирамидата на Сет няма да се пръсне в портала и аз няма да се нося цяла вечност из Дуат във вид на милиард мънички песъчинки. Точно тогава изскочихме с трясък в студения сутрешен въздух с яркосиньо небе отгоре. Под нас се бяха разпрострели заснежените морави на Националния парк във Вашингтон, окръг Колумбия.

Червената пирамида още си стоеше непокътната, но по повърхността й се бяха появили пукнатини. Златният камък най-отгоре грееше и се опитваше да запази магията си, но вече не бяхме във Финикс. Пирамидата беше изтръгната от източника си на сила — пустинята — и пред нас се издигаше портата за Северна Америка, високият бял обелиск, най-могъщият фокус на Маат на континента.

Сет ми кресна на древноегипетски. Бях почти сигурна, че не е комплимент.

— Ще ти изтръгна крайниците — закани се той. — Ще…

— Ще умреш? — предположи Картър.

Той се изправи зад Сет и замахна с меча. Острието разряза бронята му при ребрата: ударът не беше смъртоносен, но бе достатъчен да извади от равновесие Червения бог и да го запрати надолу отстрани на пирамидата. Картър се спусна след него и аз видях в Дуат как от Паметника на Вашингтон на дъги се разлетява туптяща бяла енергия, която се насочва към аватара на Хор и го зарежда с нови сили.

— Книгата, Сейди! — извика Картър, както тичаше. — Хайде!

Сигурно, след като призовах портала, съм била замаяна, защото Сет разбра какво казва Картър по-бързо от мен.

— Не! — кресна Червения бог.

Спусна се към мен, но Картър го пресрещна по средата на наклона.

Вкопчи се в него и го задържа. Камъните на пирамидата запукаха и започнаха да се трошат под тежестта на двамата богове. Демоните и магьосниците, които също бяха всмукани от портала и за миг бяха изпаднали в безсъзнание в основата на пирамидата, започнаха да се размърдват.

„Книгата, Сейди…“ Понякога е полезно да имаш в главата си и друг, с когото взаимно да си удряте плесници. „Уф, книгата!“

Протегнах ръка и повиках синьото томче, което бяхме откраднали в Париж: „Как да победиш Сет“. Разгърнах папируса, йероглифите вътре бяха ясни като в буквар. Повиках перото на истината и то се появи незабавно, като се разрасна над страниците.

Зачетох Божествените слова и тялото ми се издигна във въздуха, после увисна на няколко сантиметра от пирамидата. Започнах да напявам разказа за Сътворението: за първата планина, издигнала се над водите на хаоса, за раждането на боговете Ра, Геб и Нут, за възхода на Маат и първата велика човешка империя — Египет.

Отстрани на Паметника на Вашингтон се появиха йероглифи и той засия. Камъкът най-отгоре светна в сребристо.

Сет се опита да ми се нахвърли, но Картър го пресрещна. И червената пирамида започна да се разпада.

Помислих си за Еймъс и Зия, хванати като в капан под тонове камък, и за малко да спра, но в главата си чух гласа на мама: „Не се разсейвай, скъпа. Внимавай с врага.“

„Да — обади се и Изида. — Унищожи го!“

Но аз някак си разбрах, че мама е имала предвид друго. Тя ми казваше да внимавам и да бдя. Щеше да се случи нещо важно.

Видях как около мен в Дуат се образува магия, която тъче над света бяло сияние, вдъхва сили на Маат и прогонва хаоса. Картър и Сет продължаваха да се борят, а от пирамидата се свличаха големи късове.

Перото на истината грееше, сияеше като прожектор, който хвърля светлина върху Червения бог. Вече към края на заклинанието думите ми започнаха да разкъсват на парчета Сет.

Огнената вихрушка в Дуат беше отнесена встрани и под нея се показа чернокожо слузесто нещо, което приличаше на изпосталелия Звяр Сет — злата същност на бога. Но в света на простосмъртните на същото място стоеше горд воин в червени доспехи, който светеше от сила и бе готов да се бие до смърт.

— Назовавам те Сет — казах напевно аз. — Назовавам те Ден на злото.

Пирамидата се пръсна с тътен и рев. Сет се свлече в отломъците. Опита да се изправи, но Картър замахна със сабята. Сет едвам успя да вдигне жезъла. Оръжията им се кръстосаха и Хор принуди бавно Сет да падне на коляно.

— Хайде, Сейди! — кресна Картър.

— Ти си ми враг от много време — продължих аз — и проклятие над земята.

По дължина на Паметника на Вашингтон на права черта се изстреля бяла светлина. Тя се разшири до пукнатина: врата между този свят и бляскавата бяла бездна, която щеше да погълне Сет и да заключи жизнената му сила. Може би не завинаги, но за много, много дълго.

За да направя докрай магията, трябваше да изрека още само един ред: „Не заслужаваш пощада, враг на Маат, затова си прокуден отвъд земята“.

Тези думи трябваше да се кажат съвсем убедено. Изискваше го перото на истината. И защо да не му вярвам? Това си беше самата истина. Сет не заслужаваше пощада. И наистина беше враг на Маат.

Но аз се поколебах.

„Внимавай с врага“, беше заръчала майка ми.

Погледнах към върха на паметника, а в Дуат видях как късове от пирамидата се разлетяват към небето, а душите на демоните се издигат като фойерверки. След като магията за хаос на Сет се разсея, облаците погълнаха всичката сила, която се трупаше, готова да унищожи целия континент. Докато гледах, хаосът се опита да приеме форма. Приличаше на червено отражение на река Потомак — огромна алена река с дължина най-малко километър и половина и с ширина стотина метра. Тя се загъна във въздуха, опита да се втвърди и аз долових гнева и огорчението й. Не беше искала това. За онова, към което се стремеше, не достигаха сила и хаос. За да се образува докрай, трябваше да умрат милиони, да бъде заличен цял континент.

Това не беше река. Това беше змия.

— Сейди! — кресна Картър. — Какво чакаш?

Дадох си сметка, че той не вижда змията. Че не я вижда никой друг освен мен.

Сет беше паднал на колене, гърчеше се и ругаеше, докато около него се намотаваше бяла енергия, която го теглеше към пукнатината.

— Уплаши ли се, вещице? — ревна той. След това погледна Картър. — Виждаш ли, Хоре? Изида открай време си е страхлива. Не й е по силите да го направи.

Картър ме погледна и за миг зърнах върху лицето му съмнение. Хор сигурно го насъскваше за кърваво отмъщение. Аз се колебаех. Ето какво и друг път беше настройвало Изида и Хор един срещу друг. Не можех да допусна да се случи и сега.

Но в предпазливото изражение на Картър различих начина, по който ме е гледал, когато е идвам да се видим: по онова време всъщност си бяхме чужди и бяхме принудени да стоим заедно и да се правим на щастливо семейство, защото татко го очакваше от нас. Не исках да се връщам към това. Не исках повече преструвки. Ние наистина бяхме семейство и трябваше да работим рамо до рамо.

— Виж, виж, Картър — рекох и метнах перото на истината към небето, с което развалих магията.

— Недей! — изпищя той.

Но перото се пръсна на сребриста прах, която полепна по очертанията на змията и я направи видима — само за миг.

Картър ахна от изумление, а змията се затъна над Вашингтон и започна да губи бавно сила.

Някой изпищя до мен:

— Проклети богове!

Обърнах се и видях слугата на Сет — Ужасноликия, беше оголил остри зъби и гротескната му физиономия бе само на сантиметър от мен, а той държеше над главата ми назъбен нож. Имах време само да си помисля: „С мен е свършено“, после обаче зърнах с крайчеца на окото блеснал метал. Чу се удар, от който ми се повдигна, и демонът застина.

Картър беше метнал със смъртоносна точност меча си. Демонът изпусна ножа, свлече се на колене и се втренчи в острието, забито в хълбока му.

Строполи се по гръб и изсъска гневно. Впери в мен черни очи и заговори със съвсем различен глас: креслив сух звук, сякаш влечуго се влачи по корем върху пясък.

— Това не е краят, малка богиньо. Направил съм всичко това само с гласа си, със съвсем малка част от истинската си същност, успяла да се изтръгне от омаломощената ми клетка. Представи си какво ще направя, когато се оформя изцяло.

Той ми се усмихна призрачно, после лицето му застина. От устата му на тънка струйка излезе червена мъгла, която приличаше на червей или на току-що излюпила се змия и която се загъна към небето, за да се съедини с източника си. Тялото на демона се превърна на пясък.

Погледнах още веднъж към грамадната червена змия, която се разпадаше бавно на небето. После призовах хубав силен вятър и я разсеях окончателно.

Паметникът на Вашингтон престана да свети. Пукнатината се затвори, а книжката с магиите изчезна от ръката ми.

Приближих се до Сет, който още беше омотан с въжета бяла енергия. Бях изрекла истинското му име. Засега той нямаше да мръдне оттук.

— И двамата видяхте змията на небето — подхванах аз. — Апоп.

Картър кимна изумен.

— Опитваше се да проникне в света на простосмъртните, като използва за вход Червената пирамида. Ако силата му бъдеше отприщена… — Той погледна отвратен купчината пясък, в която се беше превърнал демонът. — Дясната ръка на Сет — Ужасноликия… Апоп се беше вселил в него още от самото начало и използваше Сет, за да получи каквото иска.

— Я не ставай за смях — изгледа ме кръвнишки Сет и продължи да се мъчи да се отскубне от въжетата енергия. — Змията на небето беше един от номерата ти, Изидо. Илюзия.

— Знаеш, че не е така — възразих аз. — Бях на път да те пратя в бездната, Сете, но ти видя истинския враг. Апоп се опитваше да избяга от затвора си в Дуат. Гласът му беше обсебил Ужасноликия. Той те използваше.

— Никой не може да използва мен!

Картър остави формата му на воин да се разпадне. Долетя на земята и повика меча — да се върне в ръката му.

— Апоп искаше взривът ти да го захрани със сила, Сете. Обзалагам се, че веднага щом мине през Дуат и ни види мъртви, първо ще излапа теб за закуска. И хаосът ще победи.

— Хаосът съм аз! — настоя Сет.

— Отчасти — възразих аз. — Но пак си един от боговете. Е, да, зъл си, неверен, безпощаден и коварен…

— Караш ме да се изчервявам, сестро.

— Но освен това си и най-силният бог. Навремето си бил верен помощник на Ра, защитавал си лодката му от Апоп. Без теб Ра нямаше да победи Змея.

— Аз съм велик — призна Сет. — Но Ра си отиде завинаги — благодарение на теб.

— Може би не завинаги — възразих аз. — Трябва да го намерим. Апоп се въздига, а това означава, че за да се опълчим срещу него, трябва да съберем всички богове. И сред тях си дори ти.

Сет провери доколко здраво го държи бялата енергия. След като установи, че не може да се отскубне от нея, ми се усмихна кисело.

— Предлагаш да се съюзим ли? Ще ми се довериш ли?

Картър се засмя.

— Я стига! Ние обаче знаем как да те притиснем. С тайното ти име. Нали, Сейди?

Преплетох пръсти и въжетата около Сет се стегнаха още повече. Той извика от болка. За такова нещо се искаха много сили и аз знаех, че не мога да го държа така още дълго, но нямаше смисъл да му го казвам.

— Домът на живота се опита да прогони боговете — рекох. — Не се получи. Ако те заключим, ще станем като тях. Това не решава нищо.

— Напълно съгласен съм — простена Сет. — Но ако разхлабиш малко въжетата…

— Пак си си злодей и боклук — заявих му аз. — Но имаш да изпълняваш роля и трябва някак да те озаптим. Ще се съглася да те пусна, ако се закълнеш, че докато те повикаме, ще се държиш добре, ще се завърнеш в Дуат и няма да причиняваш неприятности. А после ще причиняваш неприятности, каквито искаме само ние — ще се сражаваш с Апоп.

— Мога и да ти отсека главата — намеси се Картър. — Това вероятно ще те отстрани за доста дълго.

Сет погледна първо мен, после Картър и накрая пак мен.

— Да създавам неприятности, каквито искате вие? Много ме бива за това.

— Закълни се в името си и в престола на Ра — подканих аз. — Сега ще се махнеш и няма да се появяваш, докато не те повикаме.

— Добре де, заклевам се — каза той, но прекалено бързо. — В името си, в престола на Ра и в обсипаните със звезди лакти на мама.

— Ако ни предадеш — предупредих го аз, — знам името ти. Втори път няма да те пощадя.

— Винаги си била любимата ми сестра.

Побутнах го за последен път, за да му напомня колко съм силна, и после разхлабих въжетата.

Сет се изправи и разкърши ръце. Яви се като воин в червени доспехи и червена кожа, черна раздвоена брада и проблясващи жестоки очи, но в Дуат видях другата му страна — бушуващ пъкъл, който едвам се сдържа и само чака да бъде отприщен, за да изпепели всичко по пътя си. Той намигна на Хор, после уж стреля по мен, като сви палец и насочи показалец.

— О, хубаво. Ще се позабавляваме добре.

— Махай се, Ден на злото — казах аз.

Сет се превърна в стълб от сол и се разпадна.

Снегът в Националния парк се бе разтопил на съвършен квадрат с размери точно колкото пирамидата на Сет. Отстрани бяха налягали десетина магьосници, които още бяха в безсъзнание. Клетите те, бяха започнали да се размърдват, когато порталът ни се затвори, но от взрива на пирамидата бяха припаднали втори път. Бяха пострадали и други простосмъртни наоколо. На тротоара се бе свил човек, излязъл рано-рано да потича за здраве. По съседните улици стояха автомобили с включени двигатели и хора, заспали направо върху воланите.

Но не всички спяха. В далечината виеха сирени и след като видях, че сме се телепортирали направо в задния двор на президента, разбрах, че не след дълго ще имаме тежковъоръжена компания.

Двамата с Картър изтичахме в средата на разтопилия се квадрат — там върху тревата се бяха свили Еймъс и Зия. Нямаше и следа от престола на Сет и златния ковчег, но аз се постарах да не мисля за това.

Еймъс простена.

— Какво… — Очите му помръкнаха от ужас. — Сет… той… той…

— Почивай си — подканих и долепих длан до челото му.

Еймъс имаше висока температура. Болката в ума му беше толкова силна, че ме проряза като бръснач. Спомних си една магия, на която Изида ме беше научила в щат Ню Мексико.

— Мълчи — прошепнах. — Hah-ri.

Върху лицето му се появиха йероглифи, които светеха слабо:

Еймъс се унесе отново, но аз знаех, че няма да е за дълго.

Зия беше в още по-тежко състояние. Картър хвана главата й и започна да я успокоява, че ще се оправи, но тя изглеждаше зле. Кожата й беше със странен червеникав цвят, суха и изпръхнала, сякаш беше изгорена ужасно от слънцето. Йероглифите по тревата около нея — остатъци от защитен кръг — избледняваха и на мен ми се стори, че разбирам какво става. Зия беше използвала последните си сили да предпази себе си и Еймъс, когато пирамидата се беше взривила.

— Сет? — попита тя тихо. — Отиде ли си?

— Да — потвърди Картър и ме погледна, а аз разбрах, че предпочита да не разгласяваме подробностите. — Благодарение на теб всичко е наред. Тайното име проработи.

Доволна, тя кимна и очите й започнаха да се затварят.

— Ей! — рече с треперлив глас Картър. — Не заспивай. Нали няма да ме оставиш сам със Сейди? Тя не е от най-приятните компании.

Зия се опита да се усмихне, но от усилието се смръщи.

— Никога не съм била тук, Картър. Само пренесох вестта…

— Я стига. Не говори така.

— Намери я, чу ли? — каза Зия. Покрай носа й се плъзна сълза. — На нея ще й хареса… среща в парка.

Тя премести очи и погледна невиждащо небето.

— Зия! — стисна я Картър за ръката. — Престани. Не можеш… Не можеш просто така да…

Приклекнах до него и докоснах Зия по лицето. Беше студено като камък. И макар да разбирах какво става, не се сещах какво да кажа и как да утеша брат си. Той стисна очи и сведе глава.

После се случи онова нещо. Там, където се беше плъзнала сълзата, от крайчеца на окото до долния край на носа на Зия, лицето й се пропука. Появиха се по-малки пукнатини, които покриха като с паяжина лицето й. Плътта й изсъхна, втвърди се… и се превърна на глина.

— Картър — казах аз.

— Какво? — попита той сломен.

Вдигна очи точно когато от устата на Зия излезе мъничка синя светлинка, която отлетя към небето. Картър отстъпи назад стъписан.

— Какво… какво направи?

— Нищо — отвърнах. — Тя е shabti. Каза, че всъщност не е тук. И само е пренесла вестта.

Картър се смая. Но после в очите му засия светлинка — крехка надежда.

— В такъв случай… истинската Зия е жива, така ли?

— Искандар я е предпазил — обясних аз. — След като в Лондон духът на Нефтида се е вселил в истинската Зия, Искандар е разбрал, че тя е в опасност. Скрил я е и я е заменил с shabti. Не помниш ли какво ни каза Тот, че от shabti стават отлични дубльори? Тази Зия тук е била точно това. А Нефтида ми каза, че се е приютила някъде, в заспал човек.

— Но къде…

— Не знам — отвърнах.

При сегашното му състояние се страхувах да повдигна истинския въпрос: щом Зия е била през цялото време shabti, дали изобщо сме я познавали? Истинската Зия така и не се беше сближила с нас. Не беше разбрала какъв страхотен изумителен човек съм. И дори — не дай си Боже — можеше да не хареса Картър.

Брат ми я докосна по лицето и то се разпадна на прах. Картър взе вълшебната й пръчка, която си остана твърда, от слонова кост, но я държеше предпазливо, сякаш се страхуваше, че и тя ще изчезне.

— Синята светлина — подхвана той, — видях и в Първи ном как Зия я пуска. Точно като shabti в Мемфис — те пращаха мислите си обратно при Тот. Значи Зия е поддържала връзка със своята shabti. И светлината е била именно това. Може би двете са обменяли спомени? И Зия със сигурност знае какво й се е случило на shabti. Ако истинската Зия е жива, може би е затворена някъде или е омагьосана да заспи… Трябва да я намерим!

Не бях убедена, че ще бъде толкова лесно, но не ми се спореше. Виждах по лицето на Картър колко е отчаян.

После чух познат глас, от който ме побиха ледени тръпки:

— Какво сте направили? — попита Дежарден.

Раздраната му дреха още пушеше от битката. (Картър ми казва да не съм споменавала, че отдолу са се показвали розовите му боксерки, но те наистина се показваха!) Жезълът му светеше, космите на брадата му тлееха. Зад него стояха още трима магьосници, и те опърпани — всички изглеждаха така, сякаш току-що са дошли в съзнание.

— О, чудесно — промърморих аз. — Живи сте.

— Значи сте се спазарили със Сет? — попита настойчиво Дежарден. — И сте го пуснали да си върви?

— Не сме длъжни да ти отговаряме — изръмжа Картър.

Пристъпи напред с ръка върху меча, но аз го задържах.

— Дежарден — подхванах възможно най-спокойно. — Апоп се въздига, в случай че си пропуснал тази част. Имаме нужда от боговете. Домът на живота трябва да се върне към старите отношения.

— Старите отношения ни унищожиха! — кресна той.

Преди седмица щях да се разтреперам само при вида на очите му. Той направо щеше да се пръсне от гняв и във въздуха около него се носеха пламтящи йероглифи. Дежарден беше Главен лектор и аз току-що бях развалила всичко, което Домът на живота беше направил след падането на Египет. Дежарден беше на косъм от това да ме превърне в насекомо и при тази мисъл аз би трябвало да изпадна в ужас.

Вместо това го погледнах право в очите. Точно сега бях по-силна от него. Много по-силна. И му го показах.

— Гордостта те унищожи — продължих. — Както и алчността и егоизмът. Трудно е да се следва пътят на боговете. Но той е част от магията. Не можеш да го зачеркнеш току-така.

— Ти си се главозамаяла от силата си — изръмжа ми той. — Както винаги, боговете са се вселили в теб. Не след дълго ще забравиш, че изобщо си човек. Ще се опълчим срещу теб и ще те унищожим. — После той изгледа лошо и Картър. — Колкото до теб… знам какво ще поиска Хор. Никога няма да си върнеш престола. До сетния си дъх аз ще…

— Спести ни всичко това — прекъснах го аз. После се обърнах към брат си. — Знаеш ли какво трябва да направим?

Разбрахме се без думи. Изненадах се, че е станало толкова лесно. Помислих, че е заради влиянието на боговете, но после си дадох сметка, че е, защото и двамата сме от рода Кейн и сме брат и сестра. И Картър — Бог да ми е на помощ — ми е приятел.

— Сигурна ли си? — попита той. — Оставаме уязвими. — Той изгледа на кръв Дежарден. — Още един хубав удар с меча?

— Сигурна съм, Картър.

Затворих очи и се съсредоточих.

„Помисли внимателно — посъветва ме Изида. — Онова, което направихме дотук, е само началото на властта, с която ще разполагаме заедно.“ „Точно там е проблемът — отвърнах аз. — Не съм готова за това. Трябва да стигна дотам сама, по трудния начин.“ „За обикновена простосмъртна си мъдра — отбеляза Изида. — Много добре.“

Представете си, че се отказвате от цяла купчина пари в брой. Или че изхвърляте най-красивата диамантена огърлица на света. За мен да се отделя от Изида бе по-тежко и от това, много по-тежко.

Но не и невъзможно. „Знам си възможностите“, бе казала майка ми и сега аз разбрах колко мъдра е била.

Усетих как духът на богинята ме напуска. Малка част от нея отиде в амулета ми, а останалото — в Паметника на Вашингтон и обратно в Дуат и там Изида щеше да се всели… може би в друг? И аз не знаех със сигурност.

Когато отворих очи, Картър стоеше покрусен до мен и държеше амулета с Окото на Хор.

Дежарден беше толкова вцепенен, че в миг забрави английския.

— Ce nest pas possible. On ne pourrait pas18…

— Не, можем — възразих аз. — По своя воля се отказахме от боговете. А ти имаш да учиш още много какво е възможно.

Картър метна меча.

— Не ламтя за престола, Дежарден. Искам го единствено ако го отвоювам сам, а за това е нужно време. Ще усвоим пътя на боговете. И ще учим на него и други. Ти можеш да си губиш времето в опити да ни унищожиш, можеш и да ни помогнеш.

Сега вече сирените бяха много по-наблизо. Виждах как полицейските автомобили и линейките се задават от различни посоки и отцепват бавно Националния парк. След няколко минути щяха да ни обкръжат.

Дежарден погледна магьосниците отзад вероятно за да провери на каква подкрепа може да разчита. Събратята му явно бяха изпаднали в благоговение. Един дори понечи да ми се поклони, после се усети и се спря.

Дежарден сигурно можеше да ни унищожи и сам. Сега ние бяхме най-обикновени магьосници — много уморени магьосници, почти необучени.

Ноздрите на Дежарден се издуха. После той ме изненада, като свали жезъла.

— Днес имаше прекалено много разруха. Но пътят на боговете ще остане затворен. Ако още веднъж се появите в Дома на живота…

Той остави заканата неизречена. Чукна с жезъла и с последен изблик на енергия четиримата магьосници се превърнаха на вятър и отлетяха.

Изведнъж се почувствах изтощена. Започнах да осмислям ужаса на всичко, което бях изживяла. Беше ми мъчно за мама и татко. Ужасно мъчно. Вече не бях богиня. Бях си най-обикновено момиче, останало сам-само с брат си.

Точно тогава Еймъс простена и понечи да седне. Всички улици наоколо бяха отцепени от полицейски автомобили и зловещи на вид черни камионетки. Виеха сирени. Над река Потомак се сниши хеликоптер, който започна да се приближава бързо. Един Бог знаеше какво си мислеха простосмъртните, че става при Паметника на Вашингтон, аз обаче не исках лицето ми да се появява по вечерните новини.

— Да се махаме оттук, Картър — подхванах. — Можеш ли да събереш достатъчно магия, за да преобразиш Еймъс на нещо малко… може би на мишка? Така ще го изнесем като птици оттук.

Той кимна, още беше зашеметен.

— Но татко… не го…

Брат ми се огледа безпомощно. Знаех какво му е. Пирамидата, престолът, златният ковчег — всичко беше изчезнало. Бяхме изминали дълъг път, само и само да спасим баща си, и го бяхме изгубили. А първото гадже на Картър лежеше в краката му като купчина глинени отломъци. Това сигурно също не му помагаше особено. (Картър възразява, че тя всъщност не му била гадже. О, я стига!)

Но и аз не можех да го преглътна. А трябваше да бъда силна и за двамата, иначе щяхме да се озовем в затвора.

— Да караме поред — предложих. — Трябва да изведем Еймъс на безопасно място.

— Къде? — попита Картър.

Сещах се само за едно място.