Червената пирамида

33. Как се включихме в производството на салца

„Забравяш нещо“, каза ми Хор. „Сега съм малко зает“, отвърнах му аз наум.

Сигурно си мислите, че е лесно да се управлява по небето вълшебна лодка. Грешите. За разлика от Еймъс нямах палто, което оживява, затова стоях отзад и се мъчех сам да местя румпела, а това бе като да бъркаш цимент. Не виждах къде вървим. Постоянно се наклонявахме ту на едната, ту на другата страна, а Сейди правеше всичко по силите си да удържи Зия на лодката и тя да не падне от нея.

„Днес имам рожден ден — настоя Хор. — Честити ми!“

— Честит рожден ден! — креснах аз. — А сега млъквай.

— Какви ги говориш, Картър — изписка Сейди и стисна с едната ръка перилата, а с другата Зия, защото лодката климна на една страна. — Да не си полудял?

— Не, разговарях с… О, не се занимавай с това.

Погледнах назад. Към нас се приближаваше нещо: пламтящ силует, озарил нощта. Приличаше смътно на човек — лоша новина. Подканих лодката да побърза.

„Ще ми подариш ли нещо?“, попита настойчиво Хор. „Не можеш ли да свършиш нещо полезно? — троснах се аз. — Онова там ни преследва… това ли е, което си мисля?“ „О! — възкликна отегчено Хор. — Това е Сехмет. Окото на Ра, унищожава нечестивите, огнена жена, дай й да ходи на лов и така нататък.“ „Супер — помислих си аз. — И ни преследва, защото…“ „Главният лектор има силата да я призовава веднъж в живота си — обясни Хор. — Древна, много древна дарба… води началото си още от дните, когато Ра за пръв път е благословил човека с магия.“ „Веднъж през живота — повторих аз наум. — И Дежарден е избрал да я приложи точно сега?“ „Никога не се е славел като особено търпелив.“ „Пък аз си мислех, че магьосниците не обичат боговете!“ „Не ги обичат — съгласи се Хор. — Това само показва какъв двуличник е. Но предполагам, че му е по-важно да ви убие, отколкото да отстоява принципите си. Не мога да му го отрека.“

Обърнах се още веднъж назад. Силуетът със сигурност се приближаваше — огромна златна жена в сияйни червени доспехи, с лък в едната ръка и колчан със стрели, преметнат през гърба й, — носеше се към нас като ракета.

„Как да я победим?“, попитах аз. „Общо взето, няма как — отвърна Хор. — Тя е въплъщение на гнева на Слънцето. По времето, когато Ра още седеше на престола, беше много по-внушителна, но и сега… Никой не може да я спре. Родена е да убива. Машина за съсичане…“

— Добре, разбрах — креснах аз.

— Какво? — попита Сейди толкова високо, че Зия се размърда.

— Как… какво? — повтори тя и след като примига, отвори очи.

— Нищо — извиках аз. — Преследва ни машина за съсичане. Заспивай отново.

Зия седна замаяно.

— Машина за съсичане ли? Нали не ми говориш за…

— Завий надясно, Картър — кресна Сейди.

Направих го и по десния борд на лодката се плъзна пламтяща стрела с размерите на граблива птица. Взриви се над нас и подпали покрива на кабината.

Гмурнах се с лодката и Сехмет ни подмина, но после направи дразнещо гъвкаво пирует във въздуха и се гмурна след нас.

— Горим — посочи услужливо Сейди.

— Забелязах! — креснах й аз.

Огледах местността долу, но нямаше къде да се приземя безопасно: само поделения и административни сгради.

— Умрете, врагове на Ра! — ревна Сехмет. — Загинете в мъки!

„Дразни ме почти колкото ти“, оплаках се аз на Хор. „Не може да бъде — възрази той. — Хор е ненадминат.“

Завих още веднъж, за да се изплъзна на Сехмет, а Зия извика:

— Там, там!

Сочеше добре осветен заводски комплекс с камиони, складове и силози. Отстрани на най-големия склад беше нарисувана грамадна люта чушка, а под нея имаше осветен с прожектори надпис: ВЪЛШЕБНА САЛЦА ООД.

— О, я стига — обади се Сейди. — Чак пък вълшебна! Само се казва така.

— Не — настоя Зия. — Хрумна ми нещо.

— Седемте ленти ли? — започнах да налучквам. — Които използва за Серкет?

Зия поклати глава.

— Можеш да ги призовеш само веднъж в годината. Но планът ми…

Покрай нас изсвистя друга стрела, която мина на сантиметри от десния борд.

— Дръжте се! — извиках, после завъртях румпела и наклоних лодката точно преди стрелата да се пръсне.

Корпусът на лодката ни предпази от първата ударна вълна на взрива, но сега вече цялото й дъно гореше и ние започнахме да падаме.

Последното, което успях да направя, бе да насоча лодката към покрива на склада и ние минахме през него и се свлякохме в огромна купчина… от нещо шумолящо.

Измъкнах се от лодката и седнах, зашеметен. За щастие нещото, върху което паднахме, беше меко. За нещастие беше шестметрова камара сушени люти чушлета, които лодката беше подпалила. Залютя ми на очите, но аз не се подведох да ги разтъркам — ръцете ми също лютяха от чушките.

— Сейди! — провикнах се. — Зия!

— Помощ! — кресна Сейди.

Беше от другата страна на лодката и се опитваше да издърпа Зия, която беше останала под пламтящия корпус. Извадихме я оттам и се плъзнахме по купчината на пода.

Както личеше, използваха огромния склад да сушат в него чушки: имаше трийсетина-четирийсет планини от люти чушлета и редици дървени рафтове за сушенето им. Каквото беше останало от лодката, изпълваше въздуха с дим с мирис на подправки, а през дупката, която бяхме направили в тавана, виждах как към нас се спуска огнената фигура на Сехмет.

Хукнахме и заорахме през друга купчина чушки. /_Не, не съм си взел нито една, Сейди… млъквай вече./_ Скрихме се зад рафтовете за сушене с чушки по тях, от които въздухът гореше като хидрохлорна киселина.

Сехмет се приземи и подът на склада се разтресе. Отблизо тя беше още по-страховита. Кожата й грееше като течно злато, доспехите по гърдите и от кръста надолу бяха като от плочки, направени от разтопена лава. Косата й беше като буйна лъвска грива. Очите й бяха като на котка, но не проблясваха като на Баст и в тях нямаше и следа от доброта или развеселеност. Те пламтяха като стрелите й и бяха създадени само да издирват и да унищожават. Сехмет беше красива, както е красив взрив на атомна бомба.

— Надушвам кръв — ревна Сехмет. — Ще си похапна сладко-сладко враговете на Ра, докато коремът ми се напълни!

— Супер — пошушна Сейди. — Е, Зия… какъв е планът?

Зия не изглеждаше добре. Трепереше и беше пребледняла, явно не можеше да се съсредоточи и да ни види добре.

— Когато Ра… когато той призова за пръв път Сехмет да накаже хората, задето са се вдигнали на бунт срещу него… тя излезе от контрол.

— Трудно ми е да си го представя — прошепнах точно когато Сехмет изскочи от горящите останки на лодката ни.

— Започна да убива всички наред — продължи Зия, — а не само нечестивите. Никой от другите богове не можеше да я спре. Тя убиваше и убиваше по цял ден, докато не се заситеше на кръв. После си тръгваше до другия ден. Затова хората се примолиха на боговете да измислят план и да…

— Как смеете да се криете? — Сред бумтящите пламъци стрелите на Сехмет унищожаваха купчина след купчина сухи чушки. — Живи ще ви опека!

— Да бягаме — реших аз. — После ще говорим.

Ние със Сейди издърпахме зад себе си Зия. Успяхме да се измъкнем от склада точно преди той да се взриви от горещината, запращайки в небето нажежена до бяло гъба с дъх на подправки. Хукнахме през паркинг, пълен с каравани, и се скрихме зад един тир.

Надзърнах с очакването да видя как Сехмет върви през пламъците в склада. Вместо това тя изскочи във вид на грамаден лъв. Очите й пламтяха, а над главата й се носеше огнен диск, наподобяващ мъничко слънце.

— Символът на Ра — прошепна Зия.

Сехмет ревна:

— Къде сте, вкусни хапки?

Разтвори паст и блъвна към паркинга мощна струя горещ въздух. До каквото се докоснеше дъхът й, всичко се рушеше: асфалтът се разтопи, колите се разпаднаха на пясък, а паркингът се превърна в гола пустиня.

— Как го направи? — изсъска Сейди.

— Дъхът й създава пустините — обясни Зия. — Така е според преданието.

— Става все по-прекрасно. — От страх на гърлото ми беше заседнала буца, но знаех, че не можем да се крием повече. Повиках меча си. — Ще отклоня вниманието на Сехмет. Вие двете бягайте…

— Не — отсече Зия. — Има друг начин.

Тя посочи редицата силози в отсрещния край на парцела. Всеки беше висок колкото триетажна сграда и с диаметър може би шест метра, а отстрани беше нарисувана грамадна люта чушка.

— Цистерни за бензин? — попита Сейди.

— Не — отвърнах аз. — Сигурно е салца, нали?

Сейди ме погледна неразбиращо.

— Салсата не е ли музикален жанр?

— Не салса, а салца, лют кетчуп — поправих я аз. — Правят го тук.

Сехмет духна към нас и трите кемпера наблизо се разтопиха на пясък. Изтичахме встрани и прескочихме един тухлен зид.

— Слушайте сега — подхвана задъхана Зия, лицето й беше покрито с капчици пот. — Когато е трябвало да спрат Сехмет, хората са намерили отнякъде огромни бъчви с бира и са я оцветили червена със сок от нар.

— Да, сега си спомних — прекъснах я аз. — Казали на Сехмет, че това вътре е кръв, и тя пила, пила, докато не припаднала. След това вече Ра успял да я призове горе на небето. Преобразили я на нещо по-благовидно. На богиня на кравите или нещо от този род.

— Хатор — каза Зия. — Другото проявление на Сехмет. По-добрата й страна.

Сейди поклати невярващо глава.

— Значи предлагаш да й купим малко бира и тя ще се превърне на крава.

— Не точно — възрази Зия. — Но салцата е червена, нали?

Заобиколихме фабриката, а през това време Сехмет поглъщаше камиони и превръщаше в пясък цели участъци от паркинга.

— Повдига ми се от този план — промърмори Сейди.

— Ти само отклони вниманието й за малко — рекох аз. — И не умирай.

— Да, това е трудната част, нали?

— Едно… — започнах да броя. — Две… три!

Сейди изскочи на открито и използва любимото си заклинание:

— Na-di!

Над главата на Сехмет блеснаха огнени йероглифи:

Всичко около нея се взриви. Камионите се разпаднаха на съставните си части. Въздухът потрепери от енергията. Земята се надигна и в нея се отвори кратер с дълбочина петнайсет метра, където лъвицата падна.

Беше си доста внушително, но нямаше за кога да се възхищавам на извършеното от Сейди. Превърнах се на сокол и се понесох към хранилищата със салца.

— ГРАААА!

Сехмет изскочи от кратера и духна към Сейди пустинен вятър, тя обаче отдавна се беше махнала. Тичаше встрани, като се криеше зад караваните и пускаше вълшебно въже. То изплющя във въздуха и се опита да се омотае около устата на лъвицата. Не успя, разбира се, но я подразни.

— Покажете се! — ревна Сехмет Изтребителката. — Ще си похапна от месцето ви.

Както се бях закрепил върху силоза, насочих всичките си сили и веднага се превърнах от сокол в аватара си. Светещата ми форма беше толкова тежка, че краката й хлътнаха отгоре в хранилището.

— Сехмет! — креснах аз.

Лъвицата се обърна и се озъби, като се опитваше да види откъде е дошъл гласът.

— Ето ме тук, горе, котенце — провикнах се аз.

Тя ме зърна и прибра уши.

— Хор!

— Да, освен ако не познаваш и друг с глава на сокол.

Сехмет заснова несигурно напред-назад, после ревна предизвикателно.

— Защо разговаряш с мен, когато съм в разгневеното си превъплъщение? Знаеш, че съм длъжна да унищожа всичко по пътя си, дори теб!

— Щом се налага — отвърнах аз. — Но първо защо не си пийнеш до насита от кръвта на враговете си?

Забих меча в силоза и от него на гъст червен водопад рукна салца. Скочих на съседния силоз и го отворих с острието. Повторих го още и още веднъж, докато накрая Вълшебната салца не потече и от шестте силоза към паркинга.

— Ха-ха! — хареса й на Сехмет. Тя скочи в потока червен кетчуп и започна да се въргаля и да го лочи. — Кръв! Вкусна кръв!

Да, лъвовете явно не са особено умни или нямат развити сетива, защото Сехмет не се спря, докато коремът й не се изду и от устата й не започна да излиза дим в буквалния смисъл на думата.

— Вкусно! — заяви тя, като залиташе и примигваше. — Но ми люти на очите. Каква е тази кръв? Нубийска? Или персийска?

— Халапенийска17 — отвърнах аз. — Опитай още. Става все по-вкусно.

Сега вече започнаха да димят и ушите й, защото Сехмет се опита да пийне още. Очите й се насълзиха и тя залитна.

— Аз… — От устата й излизаше пушек. — Люто… много люто…

— В такива случаи помага прясно мляко — посъветвах я аз. — Ако например станеш крава.

— Капан — простена Сехмет. — Заложихте ми капан…

Но клепачите й бяха натежали. Тя се завъртя в кръг и след като се строполи, се сви на топка. Тялото й потрепери, а червените й доспехи се стопиха и се превърнаха на петна по златистата й кожа, а накрая аз видях пред себе си огромна заспала крава.

Скочих от силоза и заобиколих внимателно заспалата богиня. Тя издаваше звуци като крава: Муууу-муууу. Махнах с длан пред лицето й и след като се убедих, че не усеща нищо, се освободих от аватара си. Сейди и Зия се показаха иззад една каравана.

— Е, това беше друго — каза Сейди.

— Никога вече няма да близна салца — реших аз.

— И двамата се справихте блестящо — похвали ни Зия. — Но лодката ви изгоря. Как ще се доберем до Финикс?

— Защо се слагаш и ти при нас? — учуди се Сейди. — Не помня да съм те канила.

Зия почервеня като салцата.

— Едва ли още смяташ, че съм ви заложила капан.

— Не знам — отговори сестра ми. — А заложила ли си ни?

Не можех да повярвам, че чувам такова нещо.

— Сейди — казах опасно ядосан. — Я престани. Зия измагьоса огнения стълб. Жертва магията си, за да ни спаси. И ни каза как да победим лъвицата. Имаме нужда от нея.

Сейди ме погледна вторачено. Премести очи от мен към Зия, после обратно към мен — явно обмисляше колко далеч може да стигне.

— Чудесно — рече тя, после кръстоса ръце и се нацупи. — Но първо трябва да намерим Еймъс.

— Недейте! — възкликна Зия. — Ще стане лошо.

— О, така значи, на теб можем да се доверим, а на Еймъс — не?

Зия се подвоуми. Останах с впечатлението, че е намеквала точно за това, но Зия реши да приложи друг подход.

— Еймъс не би искал да протакате. Сам каза да вървите. Ако е оцелял след схватката със Сехмет, сам ще ни намери по пътя. Ако ли не…

Сейди се намуси.

— И как ще стигнем до Финикс? Пеш ли?

Погледнах към другия край на паркинга, където имаше един оцелял тир.

— Може би не се налага — рекох. Свалих връхната ленена дреха, която бях взел от шкафчето на Еймъс. — Зия, Еймъс знаеше как да вдъхне живот на палтото си, така че то да управлява лодката. Знаеш ли заклинанието?

Тя кимна.

— Доста лесно е, стига да разполагаш с всичко необходимо. Ако още можех да правя магия, щях да помогна.

— Можеш ли да ме научиш и мен?

Зия стисна устни.

— Най-трудното е с фигурката. Първия път, когато омагьосваш дреха, трябва да счупих върху плата един shabti и да кажеш заклинание, така че фигурката да се слее с дрехата. Трябва ни глинена или восъчна фигурка, в която вече е вдъхнат дух.

Ние със Сейди се спогледахме и казахме в един глас:

— Кнедъл!