Червената пирамида

34. Как Кнедъл ни откара

Повиках от Дуат чантата с магическите принадлежности на татко и извадих бързо нашето малко приятелче без крака.

— Трябва да поговорим, Кнедле.

Той отвори восъчните си очи.

— Най-после! Знаеш ли колко тясно е там? Накрая да си спомниш, че имаш нужда от блестящите ми напътствия.

— Всъщност ни трябва да се превърнеш в дреха. Само за малко.

Той отвори мъничка уста.

— Приличам ли ти на дреха? Аз съм господар на знанието! Всемогъщият…

Счупих го върху дрехата, вдигнах парчетата, метнах ги на улицата и ги стъпках.

— Какво е заклинанието, Зия?

Тя ми каза думите и аз ги повторих.

Дрехата се изду и увисна във въздуха пред мен. Изтръска се и си оправи яката. Ако дрехите могат да изглеждат възмутени, тази беше точно такава.

Сейди я погледна подозрително.

— Може ли да кара камион, все пак няма крака, с които да натиска педалите?

— Не би трябвало да се затрудни — отвърна Зия. — Хубава и дълга е.

Въздъхнах от облекчение. За миг си представих, че ми се налага да вдъхвам живот и на панталона си. Тогава вече щеше да стане страшно.

— Закарай ни във Финикс — казах на дрехата.

Тя ми направи неприличен жест — или най-малкото щеше да бъде неприличен, ако дрехата имаше ръце.

След това политна и се настани зад волана.

Кабината беше по-голяма, отколкото си представях. Зад седалката имаше истинско легло, преградено със завеса, и Сейди тутакси се настани на него.

— Ще ви оставя със Зия на спокойствие — оповести тя. — Само двамата с дрехата.

Пъхна се зад завесата още преди да съм успял да я ударя.

Дрехата подкара на запад, по Междущатска магистрала 10, точно когато нагънатите на валма черни облаци погълнаха звездите. Миришеше на дъжд.

След доста време Зия се прокашля.

— Извинявай, Картър, за… иска ми се обстоятелствата да бяха по-добри.

— Да — съгласих се аз. — Предполагам, че ще си навлечеш големи неприятности с Дома на живота.

— Ще ме изгонят — сподели тя. — Ще ми счупят жезъла. Ще зачеркнат от книгите името ми. Ще ме пратят в изгнание. Е, ако не ме убият де.

Сетих се за малкото светилище на Зия в Първи ном: всички снимки на селото и на близките й, които не помнеше. Докато разказваше как ще я заточат, върху лицето й се изписа същото изражение, както и тогава: не съжаление или тъга, а по-скоро объркване, сякаш самата тя не проумяваше защо се е разбунтувала и какво е означавал за нея Първи ном. Беше споменала, че Искандар й е единственият близък човек. Сега си нямаше никого.

— Можеш да дойдеш с нас — казах й аз.

Тя ме погледна. Седяхме близо един до друг и усещах как рамото й опира в моето. Въпреки че и двамата воняхме на изгорели чушки, долавях уханието на египетския й парфюм. В косата й се беше заплело едно сухо люто чушле и с него Зия, кой знае защо, изглеждаше още по-привлекателна.

Сейди твърди, че мозъкът ми се е бил размекнал. /_Наистина, Сейди, аз не те прекъсвам толкова често, когато разказваш ти./_

Та Зия ме погледна тъжно.

— Къде ще отидем, Картър? И да победиш Сет, и да спасиш континента, какво ще направиш? Домът на живота ще продължи да те преследва. Боговете ще направят живота ти непоносим.

— Все ще измислим нещо — обещах аз. — Свикнал съм да пътувам. Добър съм в импровизациите, а и Сейди не е чак толкова лоша.

— Чух, чух! — долетя през завесата приглушеният глас на сестра ми.

— А с теб — продължих аз, — с твоята магия всичко ще бъде по-лесно.

Зия ми стисна ръката и аз усетих как ме побиват тръпки.

— Добър си, Картър. Но не ме познаваш. Истински. Предполагам, Искандар е усетил, че ще стане така.

— В смисъл?

Зия дръпна ръката си, с което сякаш ме поля със студена вода.

— Когато се върнахме с Дежарден от Британския музей, Искандар разговаря с мен на четири очи. Каза, че съм в беда. И че ще ме отведе на безопасно място… — Тя сключи вежди. — Странно. Не помня нищо.

Загриза ме неприятно чувство.

— Чакай, чакай, отведе ли те на безопасно място?

— Мисля… че да. — Тя поклати глава. — Не, очевидно не ме е завел никъде. Още съм тук. Вероятно не е имал време. Почти веднага ме прати да ви търся в Ню Йорк.

Навън започна да ръми. Дрехата включи чистачките.

Не разбирах какво ми обяснява Зия. Искандар може би беше доловил, че Дежарден се е променил, и се бе опитвал да защити любимата си ученичка. Но ме смущаваше още нещо в разказа й: нещо, което не долавях.

Зия се втренчи в дъжда така, сякаш виждаше навън нещо лошо.

— Нямаме време — каза. — Той се връща.

— Кой?

Тя ме погледна притеснено.

— Онова, което трябва да ти съобщя… онова, което трябва да знаеш — тайното име на Сет.

Бурята се засили. Удари гръм и камионът се разклати от вятъра.

— Дръжте се — изпелтечих аз. — Откъде можеш да знаеш тайното име на Сет? Откъде изобщо можеш да знаеш, че то ни трябва?

— Откраднахте книгата на Дежарден. Той ни каза. И заяви, че не било важно. Понеже не сте можели да използвате магията, ако не знаете тайното име на Сет, до което няма как да се доберете.

— А ти откъде го знаеш? Тот предупреди, че можем да го научим или от самия Сет, или от човека… — Не се доизказах, защото ми хрумна нещо ужасно. — От най-близкия му човек.

Зия затвори очи, сякаш я бе пронизала болка.

— Не мога… не мога да ти обясня, Картър. Просто чувам глас, който ми казва името…

— Петата богиня — рекох аз. — Нефтида. И ти беше в Британския музей.

Зия се вцепени.

— Не. Не може да бъде.

— Искандар е казал, че си в беда. Искал е да те заведе на безопасно място. Имал е предвид точно това. Че в теб се е вселила богиня.

Тя поклати упорито глава.

— Но той не ме заведе никъде. Ето че съм тук. Ако в мен се беше вселила богиня, другите магьосници от Дома на живота щяха да разберат още преди дни. Познават ме прекалено добре. Щяха да забележат, че магията ми се е променила. Дежарден щеше да ме унищожи.

Беше права — и заради това ми хрумна друга ужасна мисъл.

— Освен ако не го направлява Сет — заявих аз.

— Наистина ли си толкова сляп, Картър? Дежарден не е Сет.

— Защото си мислиш, че Сет е Еймъс — рекох аз. — Еймъс, който изложи на опасност живота си, за да ни спаси, който ни каза да тръгваме без него. Освен това на Сет не му трябва да се вселява в човек. Той използва пирамидата.

— Откъде знаеш?

Аз се подвоумих.

— Каза ми Еймъс.

— Така няма да стигнем доникъде — отсече Зия. — Знам тайното име на Сет и мога ти го кажа. Но трябва да обещаеш, че няма да го издадеш пред Еймъс.

— О, я стига. Пък и, ако знаеш името, защо не го използваш ти?

Тя поклати глава — изглеждаше почти толкова отчаяна, колкото се чувствах аз.

— Не знам защо… Знам само, че ролята ми не е такава. Трябва да го направите ти или Сейди — потомци на фараоните. Не го ли сторите…

Най-неочаквано камионът намали скоростта. На двайсетина метра от нас в светлината на фаровете стоеше човек в синьо палто. Беше Еймъс. Дрехите му бяха разкъсани, сякаш върху него се бе изсипала градушка от куршуми, но иначе той си изглеждаше добре. Още преди камионът да е спрял, скочих от кабината и изтичах да го посрещна.

— Еймъс! — извиках. — Както се е случило?

— Отклоних вниманието на Сехмет — обясни той и пъхна пръст в една от дупките по палтото си. — За около единайсет секунди. Радвам се да ви видя здрави и невредими.

— Имаше един завод за салца — започнах да разказвам аз, но Еймъс вдигна ръка.

— После ще ми обясниш — рече той. — Сега трябва да тръгваме.

Посочи на северозапад и аз разбрах какво има предвид. Там бурята беше по-страшна. Много по-страшна. Нощното небе беше препречено от черна стена, облаците сякаш бяха погълнали планините, магистралата, целия свят.

— Бурята за Сет се усилва — заяви с блеснали очи Еймъс. — Ще навлезем ли в нея?