Червената пирамида

32. Мястото с кръстовете

Събудих се с Кифличка, сгушена върху главата ми — мъркаше и ми гризеше косата. За миг си помислих, че съм вкъщи. Там през цялото време се будех с Кифличка върху главата си. После си спомних, че нямам дом, че вече я няма и Баст. Очите ми отново се напълниха със сълзи.

„Недей — скара ми се гласът на Изида. — Не бива да се разсейваме.“

Както никога, богинята беше права. Седнах и изтръсках от лицето си белия пясък. Кифличка измяука възмутено, после направи две колебливи крачки и реши, че може да се настани на одеялото там, където го бях затоплила.

— Чудесно, вече се събуди — каза Еймъс. — Тъкмо се канехме да те вдигнем от сън.

Още беше тъмно. Картър стоеше на палубата на лодката и вадеше от шкафа на Еймъс нови ленени дрехи. Хуфу дойде с клатушкаща се походка при мен и измърка на котката. За моя изненада тя скочи в ръцете му.

— Помолих Хуфу да отнесе Кифличка обратно в Бруклин — обясни Еймъс. — Няма какво да прави тук.

Песоглавецът изсумтя, явно не беше доволен от новата задача.

— Знам, знам, стари ми приятелю — каза Еймъс. Гласът му беше рязък, той явно се утвърждаваше като най-важния песоглавец. — Така е най-добре.

— Хрр — отвърна Хуфу, без да го поглежда в очите.

Обзеха ме страхове. Спомних си как Еймъс е споменал, че освобождаването му може би е капан, заложен от Сет. И видението на Картър: Сет се надяваше Еймъс да ни отведе в планината, за да ни заловят. Ами ако Сет влияеше по някакъв начин на Еймъс? Не ми харесваше, че Еймъс отпраща Хуфу.

Ала не виждах друг избор, освен да приемем помощта му. И докато гледах как Хуфу държи котката, ми се стори непоносимо да ги излагаме и двамата на опасност. Еймъс може би беше прав.

— Може ли да се придвижи безопасно? — попитах аз. — Съвсем сам?

— О, да — обеща Еймъс. — Хуфу… и всички песоглавци си имат своя магия. Всичко ще бъде наред. И за всеки случай… — Той извади восъчна фигурка на крокодил. — Ако се наложи, това ще му помогне.

Аз се закашлях.

— Крокодил ли? След всичко, което току-що…

— Това е Филип Македонски — обясни Еймъс.

— Да не би Филип да е от восък?

— Разбира се — потвърди той. — Много трудно е да удържиш истински крокодил. Пък и вече ти казах, че той е магия.

Еймъс метна фигурката на Хуфу, който я подуши, после я пъхна в торбата с готварските принадлежности. Притеснен, ме погледна за последно, хвърли тревожно едно око и към Еймъс, после закрачи, клатушкайки се, през дюните, както носеше в едната ръка торбата и в другата — котката.

Не си представях как ще оцелеят — със или без магия. Зачаках Хуфу да се появи на върха на следващата дюна, но него все го нямаше и нямаше. Той просто изчезна сякаш вдън земя.

— И така — подхвана Еймъс. — От нещата, които ми разказа Картър, излиза, че Сет се готви да започне унищожението утре по изгрев-слънце. Разполагаме с много малко време. Онова, което Картър не ми обясни, е как възнамерявате да унищожите Сет.

Погледнах Картър и долових в очите му предупреждение. Разбрах го на мига и усетих как ме плисва признателност. Може би той не беше чак толкова тъп. Споделяше притесненията ми за Еймъс.

— Най-добре е да не го разгласяваме — отвърнах аз дръпнато на Еймъс. — Сам го каза. Ами ако Сет е прикрепил към теб подслушвателно устройство?

Еймъс стисна зъби.

— Права си — каза намусен. — Самият аз не си вярвам. Да си умреш от мъка…

Пролича си, че наистина го боли, от което се почувствах виновна. Бях на път да променя решението си и да му изложа нашия план, но бе достатъчно да погледна веднъж Картър, за да се откажа.

— Не е зле да поемем към Финикс — рекох. — Може би по пътя…

Бръкнах в джоба си. Писмото на Нут го нямаше. Искаше ми се да разкажа на Картър за разговора си с бога на земята Геб, но не знаех дали е безопасно пред Еймъс. От няколко дни двамата с Картър бяхме от един отбор и аз усетих, че ми е малко неприятно, задето и Еймъс е с нас. Не исках да се доверявам на никой друг. Господи, не мога да повярвам, че току-що съм го изрекла.

Картър каза:

— Не е зле да спрем в Лас Крусес.

Не знам кой бе по-изненадан, Еймъс или аз.

— Наблизо е — отвърна бавно Еймъс. — Но…

Загреба шепа пясък, каза тихо някакво заклинание и хвърли пясъка във въздуха. Вместо да се разпилеят, песъчинките се понесоха и образуваха нагъната стрелка, насочена на югозапад, към редица назъбени планини, които се открояваха като тъмен силует на фона на хоризонта.

— Така си и знаех — каза Еймъс и пясъкът падна на земята. — Лас Крусес е встрани от пътя ни с шейсет и пет километра — зад планините. Финикс се пада на северозапад.

— Шейсет и пет километра не е толкава далеч — възразих аз. — Лас Крусес… — Името ми се стори странно познато, но не знаех откъде. — Защо там, Картър?

— Просто… — Изглеждаше много притеснен и аз се досетих, че е свързано със Зия. — Получих видение.

— Прелестно видение ли? — заядох се аз.

Той изглеждаше така, сякаш се опитваше да глътне топка за голф, и с това потвърди подозренията ми.

— Просто мисля, че трябва да отидем там — рече ми. — Нищо чудно да намерим нещо важно.

— Прекалено опасно е — възрази Еймъс. — Не мога да го допусна, от Дома на живота са по петите ви. По-добре да останем в пустинята, далеч от градовете.

После най-неочаквано: щрак! Настъпи един от онези изумителни мигове, когато мозъкът ми наистина работеше добре.

— Не, Картър е прав — намесих се аз. — Трябва да отидем там.

Беше ред на брат ми да се изненада.

— Прав ли съм? Там ли отиваме?

— Да.

Рискувах да им разкажа за разговора си с Геб.

Еймъс махна от сакото си няколко песъчинки.

— Интересно, Сейди. Но не виждам какво общо има Лас Крусес.

— Името е испанско, нали? — попитах аз. — Лас Крусес. Кръстовете. Точно както ми каза и Геб.

Еймъс се поколеба, после кимна без желание.

— Качвайте се на лодката.

— Май не достига вода, за да се возим на лодка, а? — вметнах аз.

Но се качих заедно с него на лодката. Той свали палтото си и му каза някаква вълшебна дума. То оживя на мига, понесе се към кърмата и хвана румпела.

Еймъс ми се усмихна и в очите му отново проблесна някогашното закачливо пламъче.

— На кого му е притрябвала вода?

Лодката се разтресе и се издигна в небето.

Ако на Еймъс му омръзнеше някога да е магьосник, той преспокойно можеше да работи екскурзовод на небесна лодка. Гледката над планините беше направо изумителна.

В началото пустинята ми се струваше гола и грозна в сравнение със зелените поля на Англия, но вече осъзнавах, че тя си има своята сурова хубост, особено нощем. Планините се издигаха като тъмни острови в море от светлини. Никога не бях виждала над нас толкова много звезди, а сухият вятър ухаеше на борове и градински чай. В долината под нас се беше разпрострял Лас Крусес — светеща пъстра черга от улици и квартали.

Когато наближихме, видях, че като цяло в града няма нищо забележително. Долу всъщност можеше да е Манчестър, Суиндън и всеки друг град, но Еймъс насочи лодката към южната му част, към квартал, който очевидно беше много по-стар: с ниски жилищни сгради и улици с дървета от двете страни.

Докато се спускахме, започнах да нервнича.

— Няма ли да ни забележат с тази летяща лодка? — попитах. — Знам, магията се вижда трудно, но…

— Това е щат Ню Мексико — отвърна Еймъс. — Тук през цялото време виждат НЛО.

При тези думи кацнахме на покрива на малка църквица.

Сякаш се бяхме върнали назад във времето, сред декорите на филм за Дивия запад. Около градския площад имаше сгради с гипсова мазилка, улиците бяха ярко осветени и оживени, сякаш имаше празник, а уличните търговци продаваха нанизи червени чушки, индиански одеяла и други местни изделия. До няколко кактуса беше спрян старовремски дилижанс. На подиума на площада имаше мъже с големи китари, които пееха силно и свиреха мариачи16.

— Това е старият квартал — обясни Еймъс. — Май се казва Месиля.

— Тук имат много египетски неща, а? — попитах невярващо.

— О, древната мексиканска култура има много допирни точки с Египет — отвърна Еймъс, след като си прибра палтото от румпела. — Но ще водим този разговор друг ден.

— Слава Богу — промърморих. След това подуших въздуха и усетих миризмата на нещо странно, но много вкусно… на нещо като хляб, който се пече, и на разтопено масло, само че с много подправки. — Умирам от глад…

Не се наложи да обикаляме дълго площада, за да намерим домашни тортили. Божичко, да си оближеш пръстите! В Лондон сигурно има мексикански ресторанти. Там си имаме всичко. Но аз не бях ходила никога и се съмнявам, че тортилите им са такива божествени на вкус. Едра жена в бяла рокля и с посипани с брашно ръце месеше топки тесто, сплескваше ги и ги пържеше в нагорещен тиган. Подаде ни ги в хартиени салфетки. Не беше нужно да им слагаш масло, сладко или друго. Бяха толкова меки, че направо се топяха в устата. Накарах Еймъс да купи десетина — само за мен.

Картър също си похапваше сладко-сладко, докато не опита на друг щанд тамалите с лютив червен пипер. Имах чувството, че лицето му ще се пръсне.

— Лютии! — оповести той. — Нещо за пиене!

— Хапни още тортили — посъветва го Еймъс, като се постара да не се смее. — С хляба няма да ти люти повече, отколкото с вода.

И аз опитах тамалите и видях, че са отлични — не бяха чак толкова люти, както хубавото къри, затова Картър, както обикновено, се глезеше.

Не след дълго се заситихме и тръгнахме да обикаляме по улиците в търсене на… е, и аз не знам на какво. Времето си отминаваше. Слънцето залязваше и аз бях наясно, че това е последната нощ за всички, ако не спрем Сет. Нямах представа обаче защо Геб ме е пратил на това място. „Там ще намериш и онова, от което се нуждаеш най-силно.“ Какво беше имал предвид?

Огледах множеството и зърнах висок тъмнокос младеж. Прониза ме тръпка… „Анубис?“ Ами ако ме беше проследил, за да се увери, че не съм в беда? Ами ако именно Анубис беше онова, от което се нуждаех най-силно?

Прекрасна мисъл — с тази малка подробност, че младежът не беше Анубис. Скарах се сама на себе си наум, задето съм си въобразила, че може да имам чак такъв късмет. Пък и Картър го беше видял като чудовище с глава на чакал. Може би това, че ми се беше явил, не бе нищо повече от номер, с който да се хвана на въдицата, номер, който се бе оказал твърде успешен.

Бях се залисала да си мисля за това и да се питам дали в Земята на мъртвите имат тортили, когато очите ми паднаха върху момиче в другия край на площада.

— Картър. — Сграбчих го за ръката и кимнах по посока на Зия Рашид. — Там има един човек, дошъл е да те види.

С широките черни ленени дрехи, жезъла и вълшебната пръчка в ръка Зия беше готова за битка. Тъмната й чуплива коса падаше на една страна, сякаш духната от силен вятър. Кехлибарените й очи бяха точно толкова дружелюбни, колкото и на ягуар.

Зад нея имаше сергия, отрупана с туристически сувенири, отгоре висеше надпис: НЮ МЕКСИКО — ЗЕМЯТА НА ВЪЛШЕБСТВАТА. Съмнявах се продавачът да знае колко много вълшебства стоят точно пред стоката му.

— Значи дойде — заяви Зия, макар че си беше очевидно.

Дали само ми се струваше, или тя наистина гледаше Еймъс с уплаха… дори със страх?

— Да — потвърди притеснен Картър. — Ти… хм, сигурно помниш Сейди. А това е…

— Еймъс — довърши вместо него Зия.

Еймъс кимна.

— От доста години не сме се виждали, Зия Рашид. Гледам, Искандар е пратил най-добрата си ученичка.

Зия трепна, сякаш я бяха ударили през лицето, и аз се досетих, че Еймъс не е научил новината.

— Хм, Еймъс — подхванах. — Искандар е мъртъв.

Той ни загледа невярващо, докато му разказвахме какво се е случило.

— Ясно — рече накрая. — В такъв случай за нов Главен лектор е определен…

— Дежарден — обясних аз.

— Уф. Лоша новина.

Зия се свъси. Вместо да заговори на Еймъс, тя се извърна към мен.

— Не отписвайте с лека ръка Дежарден. Той е много силен. Ще опрете до неговата… до нашата помощ, ако искате да се опълчите срещу Сет.

— А да ти е минавало някога през ума, че Дежарден може да помага на Сет? — попитах аз.

Зия се втренчи в мен.

— Изключено. Други може да го направят. Но не и Дежарден.

Тя очевидно имаше предвид Еймъс. Вероятно трябваше да се усъмня още повече в него, но вместо това се ядосах.

— Ти си сляпа — заявих на Зия. — Първото, което Дежарден нареди като Главен лектор, бе да ни убият. Опитва се да ни спре, макар и да знае, че Сет се кани да унищожи континента. И онази вечер Дежарден беше в Британския музей. Ако Сет е имал нужда от тяло, в което да…

В горния край на жезъла на Зия лумна пламък. Картър застана бързо между нас.

— Ей, я се успокойте и двете. Тук сме, за да обсъдим нещата.

— Това и правя — отвърна Зия. — Имате нужда Домът на живота да бъде на ваша страна. Трябва да убедите Дежарден, че не сте заплаха.

— Като се предадем ли? — попитах аз. — Не, благодаря. Предпочитам да не ме превръщат в буболечка и после да ме смачкат.

Еймъс се прокашля.

— Опасявам се, че Сейди е права. Освен ако Дежарден не се е променил след последния път, когато го видях, той не е от хората, които ще се вслушат в здравия разум.

Зия се ядоса.

— Можем ли да поговорим насаме, Картър?

Той запристъпва от крак на крак.

— Виж какво, Зия, съгласен съм… съгласен съм, че трябва да работим рамо до рамо. Но ако ще се опитваш да ме убедиш да се предам на Дома…

— Трябва да ти кажа нещо — настоя тя. — Нещо, което на всяка цена си длъжен да знаеш.

Изрече го така, че настръхнах цялата. Дали Геб е имал предвид това? Беше ли възможно Зия да държи ключа за разгрома на Сет?

Изведнъж Еймъс застана нащрек. Повика жезъла си, който се появи сякаш от дън земя, и каза:

— Това е капан.

Зия сякаш се вцепени.

— Моля? Няма такова нещо!

Точно тогава всички видяхме онова, което Еймъс беше почувствал. Откъм източния край на площада към нас вървеше не друг, а самият Дежарден. Беше в светла дреха и се беше заметнал с леопардовата кожа на Главен лектор. Жезълът му светеше в мораво. Объркани и притеснени, туристите и минувачите се отдръпнаха, за да му направят път: не бяха наясно какво точно става, но усещаха, че трябва да стоят надалеч.

— В другата посока — подканих аз.

Обърнах се и видях още двама магьосници в черно — задаваха се откъм запад.

Извадих вълшебната пръчка и я насочих към Зия.

— Заложила си ни капан!

— Не! Кълна се… — Лицето й помръкна. — Мел. Явно му е казал Мел.

— Точно така — промърморих аз. — Сега топиш Мел.

— Няма за кога да се обясняваме — отсече Еймъс и повали Зия със светкавица.

Тя се свлече върху сергията със сувенирите.

— Ей! — започна да недоволства Картър.

— Тя ни е враг — отговори Еймъс. — А ние имаме достатъчно врагове.

Картър (естествено!) се спусна към Зия, а през това време и други минувачи изпаднаха в паника и хукнаха кой накъдето види, само и само да се махнат от площада.

— Сейди, Картър — подхвана Еймъс, — ако стане напечено, отивайте в лодката и бягайте.

— Няма да те оставим, Еймъс — заявих аз.

— Вие сте по-важни — настоя той. — Мога да задържа Дежарден до… Пазете се!

Еймъс обърна жезъла към двамата магьосници в черно. Те нашепваха заклинания, но Еймъс запрати към тях силен вятър, който ги покоси и ги завъртя в средата на прашна вихрушка. Те се понесоха шеметно по улицата, като събираха след себе си боклуци, листа и тамали, а накрая мъничкият смерч ги пренесе пищящи над една сграда и те се скриха от поглед.

Главният лектор Дежарден се провикна гневно от другия край на площада:

— Кейн!

После удари с жезъла по земята. В настилката зейна пукнатина, която запълзя към нас. Разшири се и сградите се разтресоха. От стените се посипаха люспи мазилка. Пукнатината щеше да ни погълне, но гласът на Изида заговори в главата ми и ми каза думата, от която имах нужда.

Вдигнах вълшебната пръчка:

— Тишина. Hah-ri.

Пред нас блеснаха ослепителни йероглифи:

Пукнатината спря само на педя от краката ми. Земетресението утихна.

Еймъс си пое въздух.

— Как, Сейди…

— Божествени слова, Кейн! — викна Дежарден и пристъпи напред, лицето му беше мораво от ярост. — Това дете дръзна да изрече Божествените слова. Покварено е от Изида, а ти носиш вината да помагаш на боговете.

— Назад. Мишел — предупреди го Еймъс.

Стори ми се забавно, че малкото име на Дежарден е Мишел, но бях много уплашена, за да се веселя с такива неща.

Еймъс вдигна вълшебната пръчка, готов да ни защити.

— Трябва да спрем Сет. Ако си достатъчно мъдър да…

— Какво да? — подвикна Дежарден. — Да се присъединя към вас ли? И да ви помагам? Боговете не носят друго освен разруха.

— Не! — чу се гласът на Зия. С помощта на Картър тя беше успяла да се изправи някак на крака. — Господарю, не може да се бием помежду си. Искандар не искаше такова нещо.

— Искандар е мъртъв! — кресна Дежарден. — А сега се махни от тях, Зия, в противен случай ще бъдеш унищожена.

Тя погледна Картър. След това стисна зъби и се извърна с лице към Дежарден.

— Не. Трябва да работим рамо до рамо.

Погледнах я с ново уважение.

— Наистина ли не си го довела тук?

— Аз не лъжа — отвърна Зия.

Дежарден вдигна жезъла и по всички сгради около него се появиха огромни пукнатини. Към нас полетяха парчета цимент и тухли, но Еймъс призова вятъра и ги отклони.

— Махайте се оттук, деца — ревна ни. — Другите магьосници могат да се върнат всеки момент.

— Както никога е прав — предупреди Зия. — Но не можем да направим портал…

— Имаме летяща лодка — напомни Картър.

Зия кимна признателно.

— Къде?

Посочихме църквата, но за беда Дежарден стоеше между нас и нея.

Той запрати поредния залп камъни. Еймъс ги отклони с вятър и смях.

— Магия за буря! — ухили се Главният лектор. — Откога Еймъс Кейн владее силите на хаоса? Видяхте ли, деца? Как е възможно той да ви защитава?

— Млъквай — изръмжа другият мъж и след като завъртя жезъла, вдигна пясъчна буря, толкова мощна, че похлупи целия площад.

— Хайде! — подкани Зия.

Описахме около Дежарден широка дъга, после хукнахме слепешката към църквата. Пясъчната буря ме шибаше по лицето и ми глождеше в очите, но ние намерихме стълбището и се покатерихме на покрива. Вятърът утихна и аз видях в другия край на площада, че Дежарден и Еймъс още стоят един срещу друг, предпазвани от щитове сила. Еймъс залитна — усилието очевидно му идваше в повече.

— Трябва да му помогна — каза без особено желание Зия, — в противен случай Дежарден ще го убие.

— Мислех, че не се доверяваш на Еймъс — напомни Картър.

— Не, не му се доверявам — съгласи се тя. — Но ако в дуела победи Дежарден, всички сме трупове. Няма да се измъкнем никога.

Тя стисна зъби, сякаш се готвеше за нещо, от което наистина ще я заболи.

Вдигна жезъла си и каза заклинание. Въздухът се стопли. Жезълът светна. Зия го пусна и той лумна в пламъци, а после се разрасна на огнен стълб с дебелина цял метър и височина четири метра.

— Хвани Дежарден — нареди Зия.

Огненият стълб тутакси полетя от покрива и се насочи бавно, но сигурно към Главния лектор.

Зия се свлече. Ние с Картър я сграбчихме за ръцете, за да не се строполи по корем.

Дежарден вдигна очи. Щом видя огъня, очите му се разшириха от страх.

— Зия! — изруга той. — Как смееш да ме нападаш?

Огненият стълб се спусна, мина през клоните на едно дърво и прогори направо в тях дупка. Приземи се на улицата и увисна на няколко сантиметра от настилката. От него беше толкова горещо, че циментовият тротоар почерня, а асфалтът се стопи. Огънят стигна до една спряна кола и вместо да я заобиколи, разтопи шасито по средата и разряза автомобила на две.

— Браво! — ревна откъм улицата Еймъс. — Добре се справяш, Зия!

Отчаян, Дежарден се изправи неустойчиво на крака. Огненият стълб промени курса. Дежарден го обля с вода, но течността се изпари и се превърна в пара. Той призова огромни камъни, те обаче само минаха през огъня и се свлякоха от другата страна на разтопени димящи грамади.

— Какво е пък това? — попитах аз.

Зия беше в безсъзнание, а Картър поклати изумен глава. Но Изида ми отговори. „Огнен стълб — каза тя възхитена в главата ми. — Най-поразяващата магия, стига да си властелин на огъня и да можеш да го призовеш. Не можеш да избягаш от стълба, не можеш да го победиш. Използва се, за да те отведе до целта. А също да обърне в бягство врага. Ако Дежарден се опита да насочи вниманието си към друго, стълбът ще го настигне и ще го погълне. Няма да го остави на мира, докато не се разпадне.“ „След колко време?“, попитах аз. „Зависи от силата на човека, който е направил магията. Между шест и дванайсет часа.“

Засмях се на глас. Страхотно! Е, да, докато беше измагьосвала огнения стълб, Зия беше припаднала, но пак се беше справила страхотно.

„От магията е останала без сили — обясни Изида. — Докато стълбът не изчезне, Зия няма да може да направи друга магия. За да ви помогне, е останала без капчица сили.“

— Ще се оправи — казах аз на Картър. После викнах към площада: — Идвай, Еймъс. Трябва да тръгваме.

Дежарден продължаваше да отстъпва. Виждах, че е уплашен от огъня, но още не бе приключил с нас.

— Ще съжалявате! Решили сте да се правите на богове, а? В такъв случай не ми оставяте избор.

Той призова от Дуат връзка пръчки. Не, стрели — общо към седем на брой.

Еймъс ги погледна ужасен.

— Няма да го направиш! Никой Главен лектор не би допуснал да…

— Призовавам Сехмет! — ревна Дежарден.

Метна във въздуха стрелите и те закръжиха около Еймъс.

Дежарден си позволи да се подсмихне доволно. Погледна право към мен.

— Предпочитате да се доверите на боговете ли? — извика той. — В такъв случай ще умрете от тяхната ръка.

Обърна се и побягна. Огненият стълб набра скорост и го последва.

— Махайте се оттук, деца! — кресна Еймъс, както беше обкръжен от стрелите. — Ще се опитам да отвлека вниманието й.

— Чие внимание? — попитах настойчиво аз. Знаех, че съм чувала и друг път името „Сехмет“, но напоследък чувах много египетски имена. — Коя е Сехмет?

Картър се извърна към мен и въпреки всичко, което ни се беше струпало през последната седмица, аз не го бях виждал толкова уплашен.

— Трябва да тръгваме — каза той. — Незабавно.