Червената пирамида

19. Пикник на небето

/Хайде, Картър. Давай микрофона./

И така, и друг път, на един празник, съм ходила в Лувъра, но тогава не ме гонеха настървени плодоядни прилепи. Щях да изпадна в ужас, ако не бях толкова ядосана на Картър. Не можех да повярвам, че се е отнесъл така към птичия ми проблем. Да ви призная, си мислех, че цял живот ще си остана каня и ще се задушавам в този малък пернат затвор. А Картър, моля ви се, имаше наглостта да ми се присмива!

Зарекох се да му отмъстя, сега обаче си имахме други тревоги — как да останем живи.

Хукнахме презглава под студения дъжд. И аз не знам как не се плъзнах по мокрите улици. Погледнах назад и видях, че ни гонят двама мъже с бръснати глави, кози брадички и черни дъждобрани. Биха могли да минат и за обикновени простосмъртни, но носеха всеки по един светещ жезъл. Това не беше на добро.

Прилепите ни преследваха буквално по петите. Един ме ръфна за крака. Друг ми разбърка косата. Трябваше да се насиля да продължа да тичам. Присвиваше ме корем — нали, докато бях каня, глътнах една от малките гадинки, — не че съм искала да го ям де. Направих го само от инстинкт за самосъхранение!

— Сейди! — извика Картър, както бягахме. — Разполагаш с броени секунди да отвориш портала.

— Къде е? — отвърнах също с крясък.

Излязохме с бясна скорост по улица „Риволи“ на широк площад, заобиколен от крилата на Лувъра. Баст се устреми право към стъклената пирамида при входа, която светеше в здрача.

— Ти се шегуваш — казах. — Това тук не е истинска пирамида.

— Как да не е истинска, истинска си е — възрази Баст. — Пирамидата получава сила от своята форма. Тя е път към небето.

Накъдето и да се обърнехме, виждахме прилепи — хапеха ни по ръцете, кръжаха около краката ни. Ставаха все повече и повече и ни беше все по-трудно да виждаме и да се придвижваме.

Картър се пресегна да извади меча, после явно си спомни, че той вече не е у него. Беше го оставил в Луксор. Той изруга и затърси из работната чанта.

— Не се бавете! — предупреди Баст.

Картър извади вълшебната си пръчка. Съвсем отчаян, я метна по един от прилепите. Помислих си, че няма да постигне нищо, но вълшебната пръчка светна, сякаш бе нажежена до бяло, стовари се с все сила върху главата на прилепа и го повали. После рикошира из гъмжилото, просна още шест, седем, осем от малките чудовища и се върна в ръката на Картър.

— Не беше зле — отбелязах. — Карай все в този дух.

Стигнахме при основата на пирамидата. Пак добре, че по площада нямаше никой. Само това оставаше някой да пусне в интернет запис с безславната ми смърт, причинена от плодоядни прилепи.

— До залез-слънце остава една минута — предупреди Баст. — Сега е последната възможност за призоваване.

Тя извади ножовете и започна да съсича направо във въздуха прилепите — за да стоят по-далеч от мен. Вълшебната пръчка на Картър политна диво: откъдето и да минеше, поваляше прилепите. Аз застанах с лице към пирамидата и се опитах да си представя портал — както бях направила в Луксор, но ми бе почти невъзможно да се съсредоточа.

„Къде искаш да отидеш?“, попита в ума ми Изида. „Господи, все едно къде! В Америка!“

Усетих, че плача. Стана ми неприятно, но ужасът и страхът ми идват в повечко. Къде исках да отида ли? Исках, разбира се, да се прибера у дома! В апартамента в Лондон — в стаята си, при баба и дядо, при съучениците и предишния си живот. А не можех. Трябваше да мисля за баща ни и за задачата, която стоеше пред нас. Трябваше да се доберем до Сет.

„Америка — помислих си. — Незабавно!“

Избликът ми от чувства явно повлия. Пирамидата потрепери. Стъклените й стени проблеснаха и върхът на съоръжението засия.

Е, да, появи се пясъчна вихрушка. Лошото само беше, че тя бе увиснала точно над върха на пирамидата.

— Катерете се! — нареди Баст.

Лесно й беше на нея, беше котка.

— Отстрани пирамидата е много стръмна — възрази Картър.

Беше се справил добре с прилепите. Те лежаха зашеметени, на купчинки по настилката, но около нас пак прехвърчаха други, които ни хапеха навсякъде, където видеха гола кожа, а магьосниците се приближаваха.

— Ще ви метна — заяви Баст.

— Моля? — започна да недоволства Картър, но тя го сграбчи за яката и панталона и го хвърли отстрани на пирамидата.

Той припълзя по много недостоен начин на върха и се пъхна направо през портала.

— Сега си ти, Сейди — подкани Баст. — Хайде!

Още преди да съм се и помръднала, някой ревна:

— Стой!

Колкото и глупаво да звучи, застинах. Гласът беше толкова властен, че беше трудно да направя друго.

Двамата магьосници се приближаваха. По-високият каза на съвършен английски:

— Предай се, госпожице Кейн, и върни каквото принадлежи на господаря.

— Не го слушай, Сейди — предупреди Баст. — Ела насам.

— Богинята котка ви мами — заяви магьосникът. — Изостави поста си. Изложи всички ни на опасност. Води ви към гибел.

Усетих, че е искрен. Че е напълно убеден в онова, което казва.

Извърнах се към Баст. Изражението й се беше променило. Тя изглеждаше наранена, дори сломена от скръб.

— За какво говори той? — попитах. — Какво си направила?

— Трябва да тръгваме — предупреди Баст. — В противен случай ще ни убият.

Погледнах портала. Картър вече беше минал през него. Това реши всичко. Нямах никакво намерение да се деля от брат си. Колкото и да ме дразнеше, Картър беше единственият човек, който ми беше останал. (Не е ли потискащо?)

— Хвърли ме — казах аз.

Баст ме грабна.

— До скоро в Америка.

После ме метна отстрани на пирамидата. Чух как магьосникът реве:

— Предай се.

Стъклото до главата ми изтрещя от взрив. След това се гмурнах в смерча горещ въздух.

Събудих се в тясно помещение с евтин мокет, сиви стени и прозорци с алуминиева дограма. Изпитах чувството, че съм попаднала в хладилник, последна дума на техниката. Замаяна, седнах и видях, че съм цялата в студен влажен пясък.

— Уф — промърморих. — Къде сме?

Картър и Баст стояха на прозореца. Те явно бяха дошли на себе си по-рано, защото и двамата се изтръскваха.

— Трябва на всяка цена да видиш гледката — каза Картър.

Изправих се неустойчиво и за малко да падна отново, когато видях колко нависоко сме.

Под нас се бе разпрострял цял град — беше поне на стотина метра долу. Можех лесно да реша, че още сме в Париж, защото вляво се гънеше река и почти нямаше хълмове наоколо. Около плетеницата паркове и околовръстни шосета се мержелееха бели държавни учреждения, над които се бе разпростряло зимното небе. Но светлината не съответстваше. Тук още беше следобед, значи се бяхме придвижили на запад. И след като очите ми се плъзнаха към другия край на дългите правоъгълни зелени площи, съгледах голяма величествена сграда, която ми се стори странно позната.

— Това там не е ли… Белия дом?

Картър кимна.

— Да, довела си ни в Америка. Във Вашингтон, окръг Колумбия.

— Но ние сме чак в небето!

Баст се подсмихна.

— Не си уточнявала в кой американски град, нали?

— Ами… не.

— Значи си отворила портала за Съединените щати по подразбиране — най-могъщия източник на египетска сила в Северна Америка.

Погледнах я неразбиращо.

— Най-големият обелиск, вдиган някога — поясни тя. — Паметникът на Вашингтон.

Пак ми се зави свят и се отдръпнах от прозореца. Картър ме стисна за рамото и ми помогна да седна.

— Не е зле да си починеш — каза ми той. — Беше в безсъзнание… колко, Баст?

— Два часа и трийсет и две минути — отговори тя. — Съжалявам, Сейди. Оставаш без сили, ако на ден отвориш повече от един портал — дори да ти помага Изида.

Картър се свъси.

— А трябва да го направим още веднъж, нали? Тук слънцето не е залязло. Още можем да използваме портали. Хайде да отворим някой и да се прехвърлим в Аризона. Сет е там.

Баст стисна устни.

— Сейди не може да призове още един портал. Съвсем ще изнемощее. Аз не притежавам такава дарба. А ти, Картър… е, твоите способности са други. Не се сърди.

— О, не се сърдя — промърморих. — Сигурен съм, че пак ще ме повикаш, ако се наложи да отблъсквам плодоядни прилепи.

— Освен това, ако се използва някой от порталите, трябва да мине известно време, докато той се охлади — продължи Баст. Никой не може да използва Паметника на Вашингтон…

— Още дванайсет часа — изруга Картър. — Забравих.

Баст кимна.

— А дотогава Демонските дни вече ще са започнали.

— Значи трябва да отидем в Аризона по друг начин — заяви брат ми.

Едва ли е искал да се почувствам виновна, но се получи точно това. Не бях обмислила нещата добре и сега не можехме да мръднем от Вашингтон.

Погледнах с крайчеца на окото Баст. Искаше ми се да я попитам защо онези мъже при Лувъра са казали, че ни води към гибел, но се страхувах. Искаше ми се да вярвам, че тя е на наша страна. Може би, ако й дадех възможност, тя щеше да обясни сама.

— Ако не друго, поне онези магьосници не могат да ни проследят — намекнах.

Баст се подвоуми.

— Не, не могат през портала. Но в Америка има други магьосници. И още по-страшно… има слуги на Сет.

На гърлото ми заседна буца. Домът на живота си беше доста страшен, но спомнех ли си Сет и какво са направили слугите му с къщата на Еймъс…

— Ами книгата със заклинания на Тот? — попитах. — Поне намерили ли сме начин да се противопоставим на Сет?

Картър посочи ъгъла на помещението. Върху дъждобрана на Баст бяха оставени кутията с вълшебните принадлежности на татко и синята книга, която бяхме откраднали от Дежарден.

— Ти може би ще успееш да я разчетеш — каза Картър. — Ние с Баст не можахме. Дори Кнедъл се затрудни.

Взех книгата, всъщност свитък, прегънат няколко пъти. Папирусът беше толкова ронлив, че ме беше страх да го докосна. Страницата беше запълнена с какви ли не йероглифи и картинки, аз обаче не разбирах нищо. Способността ми да разчитам езика сякаш се беше изключила.

„Изида! — повиках аз. — Малко помощ?“

Тя продължи да мълчи. Може би я бях уморила. Или богинята ми се сърдеше, задето не съм й позволила да се всели в тялото, както Хор бе помолил Картър. Знам, много егоистично от моя страна.

Отчаяна, затворих книгата.

— Толкова труд за нищо.

— Не говори така — укори ме Баст. — Положението не е чак толкова лошо.

— Как да не е! — възразих аз. — Не можем да мръднем от Вашингтон. Разполагаме само с два дни да се доберем до Аризона и да спрем един бог, без да знаем как да го направим. А не успеем ли, никога вече няма да видим татко и Еймъс и може да настъпи краят на света.

— Това се казва дух! — оживи се Баст. — А сега хайде да си направим пикник.

Тя щракна с пръсти. Въздухът потрепери и на мокета се появиха купчина кутии с храна за котки „Фрискис“ и две опаковки прясно мляко.

— Хм — промърмори Картър, — можеш ли да измагьосаш и човешка храна?

Баст примига.

— Е, за вкусовете не споря.

Въздухът потрепери още веднъж. Появиха се чиния с препечени сандвичи със сирене, чипс и опаковка от шест кутийки кока-кола.

— Охо! — зарадвах се аз.

Картър продължи да мърмори. Сигурно сандвичите със запечено сирене не му бяха от любимите, но той си взе един.

— Скоро трябва да се махаме оттук — отбеляза, докато отхапваше. — В смисъл… туристи и така нататък.

Баст поклати глава.

— Паметникът на Вашингтон затваря в шест. Туристите вече са си отишли. Можем спокойно да пренощуваме тук. Щом се налага да пътуваме в Демонските дни, по-добре да го направим по светло.

Явно всички бяхме изтощени, защото повече не продумахме, докато не се нахранихме. Аз излапах три сандвича и изпих две кутийки кока-кола. Заради Баст всичко наоколо се вмириса на котешка храна с риба, после тя започна да си лиже ръката, сякаш се готвеше за котешка баня.

— Не можеш ли да не го правиш? — попитах я. — Притесняваш ме.

— О! — усмихна се тя. — Извинявай.

Затворих очи и се облегнах на стената. Беше ми приятно да си почивам, но усетих, че в помещението всъщност не е много тихо. Цялата сграда сякаш бучеше съвсем тихо, от което главата ми потреперваше и зъбите ми тракаха леко. Отворих очи и изправих гръб. Пак долових бученето.

— Какво е това? — попитах. — Вятърът ли?

— Вълшебна енергия — обясни Баст. — Казах ти вече, паметникът е могъщ.

— Но е строен в ново време. Като пирамидата пред Лувъра. Защо е вълшебен?

— Древните египтяни, Сейди, са били отлични строители. Подбирали са форми: обелиски, пирамиди — заредени със символична магия. Обелискът представлява слънчев лъч, увековечен в камък — животворен сноп светлина от първия цар на боговете Ра. Не е важно кога е построено съоръжението, то пак си е египетско. Затова можеш да използваш всеки обелиск, за да отвориш вратите на Дуат или да пускаш на свобода могъщи същества…

— Или пък да ги затваряш — допълних аз. — Както ти беше затворена в Иглата на Клеопатра.

Лицето й помръкна.

— Всъщност не съм била затворена в обелиска. Моя тъмница беше една създадена с магия бездна дълбоко в Дуат, а обелискът беше вратата, която родителите ти използваха, за да ме пуснат. Но иначе да. Всички символи на Египет са нещо като фокус на огромна магическа сила. Затова можеш да използваш обелиска, ако искаш да затвориш някой бог.

Хрумна ми нещо, но и аз не можех да разбера какво. Беше свързано с майка ми и с Иглата на Клеопатра, а също с обещанието, което баща ми беше дал в Британския музей: „Ще оправя нещата“.

Точно тогава се сетих за Лувъра и за думите на магьосника. Ала Баст изглеждаше много обидена и мен ме беше страх да я попитам, но не виждах друг начин да получа отговор.

— Магьосникът каза, че си напуснала поста си. Какво имаше предвид?

Картър се смръщи.

— Кога е било това?

Разказах му какво се е случило, след като Баст го е бутнала през портала.

Тя събра на купчина празните кутийки от котешка храна. Явно не й се искаше да отговаря.

— Когато ме затвориха — рече накрая, — не бях… не бях сама. Бях заключена заедно с една… с една твар на хаоса.

— Това лошо ли е? — полюбопитствах.

Ако се съдеше от лицето на Баст, отговорът беше „да“.

— Магьосниците го правят често… заключват някой бог заедно с чудовище, за да нямаме време да се опитваме да избягаме от затвора си. Борих се с това чудовище цяла вечност. Когато майка ви и баща ви ме пуснаха на свобода…

— Се измъкна и чудовището ли?

Баст се колеба твърде дълго и това не ми хареса.

— Не. Моят враг не можеше да избяга. — Тя си пое дълбоко въздух. — С последната магия, която направи, майка ви запечата входа. Врагът още беше вътре. Но магьосникът имаше предвид това. Според него „задължението“ ми е било да се сражавам цяла вечност с чудовището.

Звучеше правдоподобно, сякаш Баст споделяше мъчителен спомен, но не обясняваше другото, което магьосникът беше казал, че е изложила всички на опасност. Тъкмо събирах смелост да попитам какво е било чудовището, когато Баст се изправи.

— Ще отида да поразузная — каза най-неочаквано. — Ей сега се връщам.

Заслушахме как стъпките й кънтят по стълбището.

— Крие нещо — заяви Картър.

— Сам се досети, нали? — попитах го.

Той извърна очи и на мен веднага ми стана съвестно.

— Извинявай — казах. — Просто… какво ще правим?

— Ще спасим татко. Какво друго да правим? — Картър взе вълшебната пръчка и я завъртя между пръстите си. — Как мислиш, той сериозно ли говореше, когато каза, че… че ще върне мама?

Искаше ми се да отговоря с „да“. Повече от всичко ми се искаше да вярвам, че е възможно. Но се усетих, че клатя глава. В цялата история имаше нещо гнило.

— Искандар ми каза нещо за мама — подхванах аз. — Била е пророчица. Виждала е бъдещето. Искандар сподели, че благодарение на нея е преосмислил някои неща.

Сега за пръв път имах възможност да споделя с Картър, че съм разговаряла със стария магьосник, и му предадох най-подробно всичко.

Той сключи вежди.

— Смяташ, че е свързано със смъртта на мама ли… че тя е видяла нещо в бъдещето?

— Не знам. — Помъчих се да си спомня времето, когато съм била на шест години, но спомените бяха отчайващо размити. — Последния път, когато ни заведоха в Англия, не ти ли се стори, че двамата с татко сякаш бързаха… и правеха нещо наистина важно?

— Определено.

— Смяташ ли, че наистина е било важно да пуснат на свобода Баст? Не че не я обичам, разбира се… но дали това е било чак толкова важно, че да умреш заради него?

Картър се поколеба.

— Вероятно не.

— Ами да. Мисля, че татко и мама са смятали да направят нещо по-голямо, нещо, което не са успели да довършат. Може би татко е отишъл в Британския музей точно заради това — за да изпълни докрай задачата, каквато и да е била тя. За да „оправи нещата“. И цялата тази история как родът ни водел началото си отпреди милиард години, от фараони, в които се били вселили богове — защо не са ни казали? Защо татко не ни е предупредил?

Картър мълча дълго.

— Може би ни е пазел — предположи той. — В Дома на живота нямат вяра на семейството ни, особено след онова, което са направили майка и татко. Еймъс спомена, че си има причина да сме расли разделени — за да не отключим магията, която носим вътре в себе си.

— Страхотна причина да ни държат разделени, няма що! — промърморих.

Картър ме погледна странно и аз си дадох сметка, че думите ми са могли да минат и за комплимент.

— Просто исках да кажа, че е трябвало да са откровени с нас — побързах да добавя аз. — А не, разбира се, че съм искала да прекарвам повече време с този досадник, брат си.

Той кимна угрижено.

— Разбира се.

Заслушахме вълшебното бучене на обелиска. Опитах се да си спомня последния път, когато ние с Картър сме прекарвали така заедно времето и сме си говорели.

— Твоят… хм — почуках се аз отстрани по главата. — Твоят приятел помага ли?

— Не много — призна брат ми. — А твоята приятелка?

Аз поклатих глава.

— Страх ли те е, Картър?

— Малко. — Той заби в мокета вълшебната пръчка. — Не, много.

Погледнах синята книга, която бяхме откраднали — страници, запълнени с прекрасни магии и заклинания, които не можех да разчета.

— Ами ако не се справим?

— Не знам — отговори Картър. — Книгата как да овладеем стихията на сиренето сигурно щеше да ни бъде по-полезна.

— Или как да призоваваме плодоядни прилепи.

— Много те моля, само не и плодоядни прилепи.

И двамата се усмихнахме уморено и на мен ми стана едно такова хубаво. Но това не променяше нищо. Пак бяхме изпаднали в голяма беда и нямахме ясен план.

— Дали да не поспим, пък утре ще му мислим? — предложи Картър. — Днес ти изразходва много енергия. Аз ще стоя на пост, докато Баст се върне.

Всъщност го каза угрижено — притесняваше се за мен. Страхотно!

Аз не исках да спя. Не исках да пропускам нищо. Но усетих, че клепачите ми са невероятно натежали.

— Добре тогава — казах. — Не допускай да те хапят дървениците.

Легнах да поспя, но душата ми — моята ba — беше намислила друго.