Червената пирамида

29. Зия определя среща

/Да, благодаря много, Сейди. На теб ти се пада да разкажеш за Земята на мъртвите. А на мен — да опиша Междущатска магистрала 10 през Тексас./

Няма да се впускам в подробности: пътувахме по нея цяла вечност и си умирахме от скука, освен ако не смятате за забавно да гледате как пасат крави.

Потеглихме от Ню Орлиънс някъде в един след полунощ на двайсет и осми декември — оставаше само един ден до времето, когато Сет смяташе да унищожи света. Баст взе „за малко“ един кемпер, който беше останал от помощите, отпуснати на населението след урагана Катрина. Първо предложи да се качим на самолет, но след като й разказах съня с магьосниците на взривилия се самолет, решихме, че ще минем и без самолети. Богинята на небето Нут ни беше обещала да се доберем здрави и невредими чак до Мемфис, но аз не исках да дърпам дявола за опашката, когато се приближим до Сет.

— Имаме и други проблеми освен него — заяви Баст. — Ако видението ти е вярно, магьосниците се приближават към нас. И то не какви магьосници, а самият Дежарден.

— И Зия — допълни Сейди колкото да се заяде с мен.

Накрая решихме, че е по-безопасно, макар и по-бавно да тръгнем с кемпера. Ако ни провървеше, щяхме да пристигнем във Финикс точно навреме, за да се изправим срещу Сет. Колкото до онези от Дома на живота, можехме само да се надяваме, че ще им се изплъзнем, докато изпълняваме задачата си. Може би, след като се преборехме със Сет, магьосниците щяха да решат, че сме страхотни. Може би…

Продължавах да си мисля за Дежарден и дали е възможно Сет наистина да се е вселил в него. Допреди ден ми се струваше съвсем логично. Дежарден искаше да смаже семейство Кейн. Мразеше баща ни, мразеше и нас. Сигурно беше чакал десетилетия, дори векове Искандар да умре и той да стане Главен лектор. Власт, гняв, наглост, амбиции: Дежарден носеше в себе си всичко това. Ако Дежарден търсеше сродна душа в буквалния смисъл на думата, едва ли можеше да се надява на по-подходящ от Сет. А ако Сет разпалеше война между боговете и магьосниците, като подчинеше на себе си Дежарден, можеше да има само един победител: силите на хаоса. Освен това не беше особено сложно да намразиш Дежарден. Някой беше разрушил дома на Еймъс и беше предупредил Сет, че той идва.

Но Дежарден беше спасил всички в самолета — не беше в стила на Бога на злото да прави такива неща.

Баст и Хуфу се редуваха зад волана, докато ние със Сейди ту задремвахме, ту се будехме отново. Не бях и подозирал, че песоглавците знаят да управляват кемпери, но Хуфу се справяше добре. Когато по изгрев-слънце се събудих, той криволичеше с оголени зъби и с ръмжене между автомобилите по задръстените сутрешни улици на Хюстън, а другите шофьори дори не забелязваха, че има нещо необичайно.

На закуска ние със Сейди и Баст седнахме в кухнята на кемпера, докато вратите на шкафчетата се отваряха и се блъскаха, а отстрани покрай нас се нижеха километри и километри пустош. Преди да заминем, Баст беше накупила от един денонощен магазин в Ню Орлиънс какви ли не закуски и напитки (и котешка храна „Фрискис“, разбира се), никой обаче не изглеждаше особено гладен. Чувствах, че Баст е притеснена. Беше разпорила на места тапицерията в кемпера и сега дращеше по масата в кухнята.

Колкото до Сейди, тя ту разтваряше, ту затваряше длан и гледаше вторачено перото на истината, сякаш е телефон, който й се иска да иззвъни. Откакто беше изчезнала в Залата на Съдилището, беше разсеяна и притихнала. Не че се оплаквам, но не беше в неин стил.

— Какво стана с Анубис? — попитах я за милионен път.

Тя ме изгледа така, сякаш е готова да ми отхапе главата. После явно реши, че не заслужавам усилието. Втренчи се в светещото перо и се надвеси над дланта си.

— Поговорихме си — отвърна предпазливо. — Той ми зададе едни въпроси.

— Какви въпроси?

— Не подпитвай, Картър. Моля те.

„Моля те“ ли? Е, това вече наистина не беше в стила на Сейди.

Погледнах Баст, но тя не ми помогна особено. Разкъсваше бавно на парченца пластмасовата повърхност на масата.

— Какво има? — попитах я.

Тя не вдигна очи от масата.

— Изоставих ви в Земята на мъртвите. За пореден път.

— Уплаши те Анубис — напомних аз. — Не се притеснявай.

Баст ме изгледа с големите си жълти очи и аз останах с чувството, че още повече съм усложнила нещата.

— Дала съм обещание на баща ти, Картър. В замяна на свободата той ми възложи работа, още по-важна и от това да се бия със Змея: да бдя над Сейди, а ако се наложи, да пазя и двама ви.

Сейди се изчерви.

— Това, Баст… Искам да кажа, благодаря ти, но ние едва ли сме така важни, както битката срещу… срещу него.

— Ти не разбираш — възрази тя. — Вие двамата сте не просто потомци на фараони. Вие сте най-всесилните деца, раждали се от векове в царските династии. Вие сте единственият ни шанс да помирим боговете с Дома на живота, да се върнем към старите порядки, докато не е станало твърде късно. Ако усвоите пътя на боговете, можете да намерите и други с царско потекло и да научите и тях. Можете да вдигнете на крак Дома на живота. Онова, което са направили родителите ви — всичко, което са направили, е проправяло пътя пред вас.

Ние със Сейди мълчахме. Така де, какво да отговориш на такива думи? Винаги ми се е струвало, че родителите ми ме обичат, но чак пък да решат да умрат заради мен? Дали трябваше да повярвам в това, за да можем да извършим със Сейди някакво чудо и да спасим света? Не бях искал такова нещо.

— Те не желаеха да ви оставят сами — поясни Баст, след като забеляза какво се е изписало на лицето ми. — Не са го обмисляли и целели, но са знаели колко е опасно да пуснат на свобода боговете. Повярвай ми, осъзнавали са, че сте много особени. В началото ви пазех и двамата, защото бях обещала. А сега, и да не бях обещала, пак щях да бдя над вас. За мен сте като две котенца. Няма да ви подведа още веднъж.

Признавам си, на гърлото ми заседна буца. Никога дотогава не ме бяха наричали „котенце“.

Сейди подсмръкна. Избърса се под окото си.

— Нали няма да ни къпеш?

Стана ми приятно, че виждам как Баст се усмихва отново.

— Ще се постарая да се въздържа. И, между другото, Сейди, гордея се с теб. Сама да излезеш на глава с Анубис… тези богове на смъртта понякога са много гадни.

Сейди сви рамене. Виждаше ми се странно неспокойна.

— Е, не бих го нарекла гаден. Приличаше си на тийнейджър.

— Какви ги говориш? — ахнах аз. — Анубис беше с глава на чакал.

— Не и когато се превърна в човек.

— Сейди… — Вече се тревожех за нея. — Когато се превърна в човек, Анубис пак си беше с глава на чакал. Беше огромен, ужасен и… точно така, гаден. Ти какъв го видя?

Страните й поруменяха.

— Видях го като… като съвсем обикновено момче.

— Сигурно за да те заблуди — намеси се Баст.

— Не — настоя Сейди. — Не е заради това.

— Е, не е толкова важно — вметнах аз. — Нали взехме перото.

Сейди запристъпва от крак на крак, сякаш е много важно. Но после стисна длан и перото на истината изчезна.

— Без тайното име на Сет то изобщо няма да ни помогне.

— Работя по въпроса. — Баст се огледа — явно се страхуваше да не ни подслушват. — Имам план. Но е опасен.

Аз изправих гръб.

— Какъв план?

— Трябва да спрем на едно място. Предпочитам да не ни омагьосвам, докато не се приближим, но скоро ще стане и това. Не би трябвало да се бавим много.

Опитах се да пресметна.

— Днес какво е, сутринта на втория от Демонските дни ли?

Баст кимна.

— Денят, в който се е родил Хор.

— А рожденият ден на Сет е утре, втория от Демонските дни. Това означава, че разполагаме с двайсет и четири часа, после той ще унищожи Северна Америка.

— А ако се добере до нас, ще стане още по-могъщ — допълни Сейди.

— Има достатъчно време — каза Баст. — От Ню Орлиънс до Финикс с автомобил е приблизително двайсет и четири часа, а ние потеглихме преди повече от пет часа. Ако не изникнат още неприятни изненади…

— На каквито се натъкваме всеки ден ли?

— Да — призна Баст. — На такива.

Разтреперан, си поех въздух. След двайсет и четири часа всичко щеше да приключи — по единия или другия начин. Или щяхме да спасим татко и да спрем Сет, или всичко щеше да се окаже безполезно: не само онова, което бяхме направили ние със Сейди, но и жертвите на майка ни и баща ни. Изведнъж изпитах чувството, че отново съм под земята, в някой от тунелите в Първи ном с милиони тонове камъни над главата. Само да се помръднех леко, и всичко щеше да се срути върху мен.

— Е — подхванах. — Ако ви трябвам за нещо, ще бъда отвън, ще ида да си поиграя с остри предмети.

Грабнах меча и се отправих към задната част на кемпера.

За пръв път виждах дом на колела с веранда. На задната врата имаше табела с предупреждение да не я отварям по време на движение, но аз го направих.

Не беше най-подходящото място да се упражняваш с меч. Беше много тясно, с два стола, запълнили почти цялото пространство. Духаше поривист студен вятър и от всяка бабуна по пътя губех равновесие. Но единствено тук можех да се усамотя. Исках да си избистря мислите.

Упражнявах се да викам меча от Дуат и да го връщам пак там. Не след дълго успявах почти всеки път, стига да се съсредоточах. После се заех да тренирам някои движения с меча: как да отбивам хладно оръжие, как да нападам и да удрям, накрая обаче Хор не издържа и започна да ми дава съвети.

„Вдигни острието по-нависоко — подкани той. — Опиши по-скоро дъга, Картър. Острието служи да отбиваш оръжието на противника“ „Млъквай — промърморих аз. — Къде беше, когато имах нужда от помощ на баскетболното игрище?“ Но се опитах да държа меча както ми беше казал и установих, че е прав.

Магистралата лъкатушеше през гол пущинак, обрасъл само с ниски храсти. Случваше се да подминем селскостопански камион или семейно комби и шофьорът зяпваше от изумление, щом ме забележеше: чернокожо момче, което размахва меч отзад на кемпер. Аз само се усмихвах и му махвах с ръка, а и Хуфу караше така, че скоро всички оставаха в прахоляка след нас.

След като се упражнявах един час, тениската ми залепна за гърдите от студената пот. Бях се запъхтял. Реших да седна и да си почина.

— Наближава — каза ми Хор.

Гласът му звучеше по-плътно и вече не само в главата ми. Погледнах до себе си и видях как той трепти в златиста аура и седи, облегнат на другия стол — беше в кожени доспехи, вдигнал крака в сандали на перилата. До него бе подпрян мечът му — призрачно копие на моя.

— Какво наближава? — попитах аз. — Битката със Сет ли?

— И тя, разбира се — отвърна Хор. — Но преди това, Картър, ще се изправиш пред друга опасност. Бъди готов.

— Супер! Сякаш вече не съм се изправял пред достатъчно опасности!

Сребристо-златните очи на Хор проблеснаха.

— Докато растях, Сет се е опитвал неведнъж и два пъти да ме убие. Ние с майка ми бягахме от място на място и се криехме, докато не станах достатъчно голям, за да се изправя лице в лице с него. Червения властелин ще изпрати срещу теб същите сили. Следващия път те ще се появят…

— Край река — предположих аз, след като си спомних последното пътешествие на душата си. — Край река ще се случи нещо лошо. Но каква е опасността?

— Трябва да си нащрек… — Образът на бога Хор започна да избледнява и той се свъси. — Какво е това? Някой се опитва да… различна сила…

Той беше изместен от светещото изображение на Зия Рашид.

— Зия! — възкликнах аз и се изправих — изведнъж усетих, че съм плувнал в пот и изглеждам отвратително, сякаш са ме влачили през Земята на мъртвите.

— Картър! — Образът на Зия потрепна. Тя стискаше жезъла и над мантията беше със сиво палто, в което се беше омотала, сякаш стоеше на студено. Късата й черна коса подскачаше около лицето. — Слава на Тот, намерих те!

— Как се добра дотук?

— Няма време! Слушай: настигаме ви. Дежарден, още двама и аз. Не знаем точно къде се намирате. Дежарден се затруднява да ви открие със заклинанията си, но знае, че се приближаваме. Знае и къде отивате: във Финикс.

Мислите ми препуснаха като обезумели.

— Значи най-после е повярвал, че Сет е на свобода, така ли? И идвате да ни помогнете?

Зия поклати глава.

— Той идва, за да ви спре.

— За да ни спре ли? Сет се кани да вдигне във въздуха цял континент, Зия. Татко… — Гласът ми заглъхна. Беше ми ужасно неприятно, че говоря като човек, който е много уплашен и се чувства безсилен. — Татко е в беда.

Зия протегна проблясваща ръка, но това бе само образ. Пръстите ни не можеха да се докоснат.

— Съжалявам, Картър. Но трябва да погледнеш на нещата през очите на Дежарден. От векове Домът на живота се опитва да държи боговете под ключ, за да предотврати нещо такова. Сега, след като ги пуснахте на свобода…

— Не съм го искал аз…

— Да, но се опитваш да се опълчиш срещу Сет с божествена магия. Боговете са неуправляеми. Накрая нищо чудно да навредиш още повече. Ако оставиш Дома на живота да се заеме с това…

— Сет е прекалено силен — възразих. — И аз мога да направлявам Хор. По силите ми е.

Зия поклати глава.

— Когато се приближиш още малко до Сет, ще стане по-трудно. Нямаш представа.

— А ти имаш ли?

Зия погледна притеснена наляво. Образът й се замъгли като на телевизор с лош сигнал.

— Не разполагаме с много време. Мел ще излезе скоро от тоалетната.

— С вас има магьосник на име Мел ли?

— Слушай и не питай. Дежарден ни разделя на две групи. Планът е да ви пресрещнем от двете страни и да ви спрем. Ако моята група стигне първа, мисля, че ще успея да задържа Мел да не ви нападне и да поговорим. После сигурно ще измислим как да подходим към Дежарден, как да го убедим, че трябва да си сътрудничим.

— Не ме разбирай погрешно, но защо да ти вярвам?

Тя стисна устни, видимо се беше обидила. Дълбоко в себе си се почувствах виновен, но пак се притеснявах, че това е номер.

— Картър… трябва да ти кажа нещо. Нещо, което може да помогне, но се налага да ти го съобщя лично.

— Кажи ми го сега.

— В името на клюна на Тот. Ужасно вироглав си.

— Да, имам такава дарба.

Погледнахме се в очите. Образът помръкваше, но на мен не ми се искаше Зия да си тръгва. Искаше ми се да си поговорим още.

— Щом не ми вярваш ти, се налага да ти повярвам аз — рече тя. — Ще уредя довечера да съм в Лас Крусес, щата Ню Мексико. Ако решиш да се срещнем, може би ще успеем да убедим Мел. После ще убедим заедно и Дежарден. Ще дойдеш ли?

Исках да обещая, само и само да я видя, но си представих как трябва да уговарям Сейди и Баст.

— Не знам, Зия.

— Просто помисли — примоли се тя. — И не се доверявай на Еймъс, Картър. Ако случайно го видиш… — Очите й се разшириха. — Мел вече е тук! — пошушна ми.

Замахна с жезъла пред себе си и образът й изчезна.