Червената пирамида

37. Лерой си отмъщава

Добре де, сигурно не съм особено схватлив.

Защото чак в този миг, когато светът щеше да се пръсне и аз се бях изправил лице в лице с бога Сет насред тронната му зала, в сърцето на злата пирамида, обкръжена отвън от цяло войнство демони, си помислих: „Наистина не трябваше да идваме тук“.

Сет стана от престола си. Беше червенокож и мускулест, с огнени доспехи и черен железен жезъл. Главата му беше ту като на човек, ту като на звяр. Сет гледаше настървено, с увиснали челюсти като стария ми приятел Лерой, чудовището от летището във Вашингтон, окръг Колумбия. След миг обаче вече беше с пясъчноруса коса и красиво, но сурово лице, с умни очи, които проблясваха развеселено, и жестока крива усмивка. Сет изрита чичо Еймъс от пътя си и той простена, което поне означаваше, че е жив.

Аз стисках меча толкова силно, че острието затрепери.

— Зия се оказа права — рекох. — Ти се беше вселил в Еймъс.

Сет разпери уж скромно ръце.

— Е, да ти призная… не го бях обсебил изцяло. Боговете, Картър, могат да съществуват на много места едновременно. Ако беше откровен, Хор щеше да ти го каже. Сигурен съм, че си е мечтаел да се настани на красив военен паметник или да се вреди в някоя военна академия — навсякъде, но не и в теб с твоето кльощаво тяло. Докато аз почти изцяло съм се пренесъл в това великолепно съоръжение. — Той показа гордо с ръка тронната зала. — Но частица от душата ми беше предостатъчна, за да подчиня на волята си Еймъс Кейн.

Сет посочи с кутре и към Еймъс като змийче се загъна червен пушек, който проникна в дрехите му. Еймъс изви гръб, сякаш го беше ударил гръм.

— Престани! — креснах аз.

Завтекох се към Еймъс, но червената мъгла вече се беше разсеяла. Тялото на чичо се отпусна безжизнено.

Сет свали ръка, сякаш се беше отегчил от нападението.

— Опасявам се, че от него не е останало много. Еймъс се би мъжки. Беше доста забавен и заради него се наложи да хвърля много повече усилия, отколкото бях очаквал. Магията за хаос — не аз, а той реши да я приложи. Постара се всячески да ви предупреди и да видите, че съм го обсебил. Най-смешното е, че го принудих да впрегне собствените си магически запаси, за да каже онези заклинания. За малко да си унищожи душата, докато се опитваше да ви изпрати предупредителните сигнали. Превърна ви в буря! Ама моля ви се. Кой го прави сега?

— Ти си звяр — кресна Сейди.

Сет ахна, уж изненадан.

— Кой? Аз?

После се запревива от смях, понеже Сейди се помъчи да изтегли Еймъс и той да не е изложен на опасност.

— Онази вечер Еймъс беше в Лондон — казах аз с надеждата да задържа вниманието му насочено към мен. — Сигурно ни е проследил в Британския музей и оттогава ти го направляваш. Изобщо не си се вселявал в Дежарден.

— О, та той е от простолюдието! Я стига — ухили се Сет. — Винаги предпочитаме потомци на фараоните, сигурен съм, че сте чували. Но ми беше много приятно да ви разигравам. Особено забавно беше онова bon soir.

— Знаел си, че моята ba е там и наблюдава. Принудил си Еймъс да разруши собствената си къща, за да могат чудовищата ти да проникнат вътре. Тласнал си го в засада. Защо просто не го накара да ни отвлече?

Сет разпери ръце.

— Както вече казах, Еймъс се би като мъж. Имаше някои неща, които не можех да направя, без да го унищожа докрай, но не исках да счупя толкова бързо новата си играчка.

В мен припламна гняв. Най-накрая намерих обяснение за странното поведение на Еймъс. Да, той беше направляван от Сет, но през цялото време се беше съпротивлявал. Конфликтът, който бях доловил в него, всъщност беше опит да ни предупреди. За малко да се самоунищожи, за да ни спаси, а Сет го беше изхвърлил като счупена кукла.

„Нека аз направлявам нещата — подкани Хор. — Ще му отмъстим.“ „Аз ще го направя“, отвърнах. „Не — настоя той. — Нека аз. Ти не си готов.“

Сет се засмя, сякаш доловил, че спорим.

— О, клетият Хор. Човекът, в когото си се вселил, се нуждае от допълнителна подготовка. Нима наистина очакваш да се изправиш срещу мен с това тук?

За пръв път ние с Хор изпитахме едно и също по едно и също време: ярост.

Без да се замисляме, вдигнахме ръка и насочихме енергията си към Сет. Върху Червения бог се стовари светещ юмрук и той отхвърча назад толкова силно, че пречупи една колона, която се срути отгоре му.

За стотна от секундата се чуваше само как падат прах и отломъци. После от развалините екна гърлен виещ смях. Сет се изправи и метна встрани огромен каменен къс.

— Прекрасно! — ревна той. — Само си хабите силите, но го правите прекрасно! За мен ще бъде удоволствие да те накълцам на парченца, Хоре. Ще ви погреба всичките в тази зала, за да засиля бурята: с четирите ненагледни богчета тя ще бъде толкова мощна, че ще обхване целия свят.

Примигах — за миг бях загубил фокус.

— Защо четири?

— А, да — рече Сет и премести очи към Зия, която се беше отдръпнала тихо в единия край на помещението. — Не съм те забравил, скъпа.

Зия ме погледна отчаяно.

— Не се притеснявай за мен, Картър. Той се опитва да отклони вниманието ти.

— Прелестна богиня — измърка Сет. — Този вид не ти прави чест, но ти нямаше голям избор, нали?

Сет тръгна към нея, а жезълът му засия.

— Не! — извиках аз.

Пристъпих напред, но Сет не ми отстъпваше в това да прави магии за изтласкване. Посочи ме и аз се свлякох при стената, залепен за нея така, сякаш бях притиснат от цял отбор по американски футбол.

— Картър! — кресна Сейди. — Тя е Нефтида. Може и сама да се погрижи за себе си.

— Не.

Шестото чувство ми подсказваше, че Зия не може да е Нефтида. В началото и аз реших, че е тя, но колкото повече мислех, толкова повече ми се струваше, че греша. Не усещах в нея божествена магия и нещо ми подсказваше, че би трябвало да я почувствам, ако в Зия наистина се беше вселила богиня.

Сет щеше да я смаже, ако не й помогнех. Но ако той се опитваше да отклони вниманието ми, му се получаваше добре. Докато вървях към нея, едвам успявах да преодолея магията на Сет, а не можех да се отскубна. Колкото повече се опитвах да съчетая силата си със силата на Хор, както бях правил преди, толкова повече в мен надделяваха страхът и паниката.

„Остави се на мен!“, настоя Хор и двамата започнахме да си оспорваме кой да направлява мислите ми, от което главата ме заболя така, че щеше да се пръсне.

Сет направи още една крачка към Зия.

— А, Нефтидо! — каза напевно. — В началото на всички времена ти ми беше сестра предателка. В друго въплъщение и в друг век ми беше жена предателка. А сега смятам, че от теб ще стане вкусно предястие. Е, да, ти си най-немощната от петимата, но пак си една от нас и ще натрупам сила, ако събера на едно място всички части. — Той замълча, после се ухили. — Сет, съставен от всички части! Виж ти! А сега нека взема енергията ти и погреба душата ти.

Зия насочи рязко вълшебната пръчка. Около нея грейна червено кълбо защитна сила, но дори аз видях, че тя е слаба. Сет изстреля от жезъла си струя пясък и кълбото се пръсна. Зия залитна назад, а пясъкът се посипа по косата и дрехите й. Опитах се да отида при нея, тя обаче извика:

— Аз не съм важна, Картър! Не се разсейвай! Не се съпротивлявай! — После вдигна жезъла и кресна: — Домът на живота!

Запрати по Сет светкавица, нападение, вероятно отнело й цялата енергия, която й беше останала. Сет отби пламъците встрани, право към Сейди, която трябваше да вдигне бързо вълшебната пръчка, за да защити себе си и Еймъс и двамата да не се опекат. Сет подръпна въздуха, сякаш там имаше невидимо въже, и Зия отхвърча към него като парцалена кукла, право в ръцете му.

„Не се съпротивлявай.“ Как беше възможно Зия да каже такова нещо? Съпротивлявах се като луд, но това не ми помагаше особено. Единственото, което можех да направя, бе да наблюдавам безпомощно как Сет свежда лице към Зия и я оглежда.

В началото сякаш ликуваше и се радваше, но върху лицето му бързо се изписа объркване. Той се свъси и очите му блеснаха.

— Какъв е този номер? — изръмжа Сет. — Къде си я скрила?

— Няма да се вселиш в нея — успя да изрече Зия, като едвам си поемаше дъх, толкова силно я стискаше Сет.

— Къде е тя? — тросна се Сет и метна Зия встрани.

Тя се блъсна в стената и щеше да се плъзне в рова, ако Сейди не беше извикала:

— Вятър!

Излезе поривист вятър, който вдигна тялото на Зия колкото тя да се строполи на пода.

Сейди притича при нея и я издърпа по-далеч от пламтящия изкоп.

Сет ревна:

— Такъв ли е номерът ти, Изидо?

Запрати срещу тях поредната струя пясък, но Сейди вдигна вълшебната пръчка. Бурята се натъкна на щит от сила, отклонил вятъра: пясъкът затрополи по стените зад Сейди и остави върху скалата следа като ореол.

Не разбирах защо е толкова вбесен Сет, но не можех да допусна той да нарани Сейди.

Щом видях как защитава сам-сама Зия от гнева на бога, нещо вътре в мен щракна като двигател, превключен на по-висока скорост. Изведнъж започнах да мисля по-бързо и ясно. Яростта и страхът не се стопиха, но аз осъзнах, че те не са толкова важни. Нямаше да ми помогнат да спася сестра си.

„Не се съпротивлявай“, ме беше приканила Зия.

Беше го казала не за Сет. А за Хор. Ние с бога на соколите се борехме от дни, понеже той се опитваше да завладее тялото ми.

Но никой от двамата не можеше да го подчини докрай на себе си. Ето какъв беше отговорът. Бяхме длъжни да се съюзим, да си вярваме напълно, иначе и двамата щяхме да умрем.

„Да“, каза Хор и престана да се бута. Аз пък престанах да се съпротивлявам и оставих мислите ни да текат заедно. Разбирах силата, спомените и страховете му. Виждах всички хора, в които той се беше вселявал някога през хилядата си живота. А той видя ума ми — всичко, дори онова, от което не се гордеех.

Трудно е да опиша чувството. И знаех от паметта на Хор, че такъв съюз е много рядък — както случаите, когато хвърляш ези-тура, а монетата пада на ръба и се закрепва на него. Хор не ме владееше. Аз не използвах силата му. Действахме като един.

Гласовете ни изрекоха в хор:

— Хайде.

И вълшебните връзки, които ни държаха заедно, се разпаднаха.

Около мен се образува бойният ми аватар, който ме вдигна от земята и ме обгърна със златиста енергия. Излязох напред и вдигнах меча. Воинът сокол повтори движението, подчини се напълно на волята ми.

Сет се обърна и ме изгледа със студени очи.

— Е, Хоре — каза. — Успя да намериш педалите на велосипедчето, а? Това не означава, че можеш да го управляваш.

— Аз съм Картър Кейн — възразих. — Потомък на фараони, Око на Хор. А сега, Сет — брат, чичо, предател — ще те смажа като гнида.