Червената пирамида

9. Бягство от четирима в поли

Ами да. Котката ни се оказа богиня.

Какво друго ново ли?

Тя не ни остави много време за говорене. Прати ме да взема от библиотеката вълшебната чанта на татко, а когато се върнах, спореше със Сейди за Хуфу и Филип.

— Трябва да ги потърсим — настоя Сейди.

— Ще се оправят — отвърна Баст. — Това обаче няма да важи и за нас, ако не тръгнем незабавно.

Вдигнах ръка.

— Хм, извинявай, госпожице Богиньо! Еймъс ни каза, че в къщата е…

— Безопасно ли? — изсумтя Баст. — Защитата й, Картър, е махната лесно. Някой я е обезвредил.

— В смисъл? Кой…

— Може да го направи само магьосник от Дома на живота.

— Друг магьосник ли? — попитах. — Защо друг магьосник ще идва да маха защитата в къщата на Еймъс?

— Ох, Картър — въздъхна Баст. — Още си малък и наивен. Магьосниците са непочтени твари. Има милион причини някой от тях да реши да забие нож в гърба на друг, но ние нямаме време да ги обсъждаме. Хайде, идвайте!

Тя ни сграбчи за ръцете и ни отведе при входната врата. Беше пъхнала ножовете в ножниците, но ноктите й бяха остри и се бяха впили в кожата ми. Още щом излязохме навън, очите ми засмъдяха от студения вятър. Слязохме по дългото метално стълбище в промишлената зона около завода.

Работната чанта на татко ми тежеше на рамото. Усещах през тънките ленени дрехи колко студен е извитият меч, който бях сложил на гърба си. Бях се изпотил от нападението на змейопардите и сега наквасените ми с пот дрехи сякаш се вледеняваха.

Огледах се — да не би да има още чудовища, но зоната изглеждаше изоставена. На ръждиви купчини бяха струпани строителни машини: булдозер, автокран с топуз, две-три бетонобъркачки. Камарите ламарина и планините щайги образуваха истински неколкостотинметров лабиринт от препятствия между къщата и улицата.

Бяхме стигнали някъде до средата на двора, когато на пътя ни се изпречи стар сив котарак. Едното му ухо беше откъснато. Лявото му око беше подуто и затворено. Ако се съди от белезите, той беше прекарал в битки почти целия си живот.

Баст приклекна и се взря в котарака. Той също я загледа спокойно.

— Благодаря ти — рече му Баст.

Старата животинка тръгна бавно към реката.

— Какво беше пък това? — учуди се Сейди.

— Котаракът е един от поданиците ми, дойде да предложи помощ. Ще разкаже в каква беда сме изпаднали. Скоро всички котки в Ню Йорк ще бъдат вдигнати на крак.

— Изглеждаше толкова проскубан — отбеляза Сейди. — Щом ти е поданик, толкова ли не можеш да го излекуваш?

— И да му отнема почетните знаци? Бойните белези придават облика на един котарак. Не бих могла…

Не щеш ли, Баст наостри уши. Дръпна ни зад една камара щайги.

— Какво има? — пошушнах й.

Тя развъртя китки и ножовете се плъзнаха в ръцете й. Баст надзърна над щайгите, всяко мускулче в тялото й трепкаше. Опитах се да разбера какво гледа, но не видях друго освен стария автокран с топуза.

Устата на Баст потрепери от вълнение. Очите й бяха приковани към огромната метална топка. Виждал съм котенца, които гледат така, когато следят с очи мишка играчка, парче връв или гумена топка… Топка ли? Не. Баст беше древна богиня. Едва ли ще…

— Защо пък не. — Тя премести тежестта си. — Стойте и не мърдайте.

— Там няма никой — изсъска Сейди.

Аз обаче казах:

— Хм…

Баст се метна над щайгите. Прелетя десетина метра във въздуха и с блеснали ножове се приземи на топуза на автокрана толкова силно, че скъса веригата. Богинята котка и огромното метално кълбо тупнаха на земята и се затъркаляха през двора.

— Аууу! — изписка Баст.

Топузът я премаза, но тя като че ли изобщо не пострада. Стана бързо на крака и пак скочи. Ножовете й пронизаха метала, сякаш е мека глина. След броени секунди от топуза не бе останало друго освен купчина парчетии.

Баст прибра ножовете.

— Сега вече сме в безопасност!

Ние със Сейди се спогледахме.

— Спаси ни от една желязна топка — рече сестра ми.

— Човек не знае никога — отсъди Баст. — Можеше да е враждебно настроена.

Точно тогава земята се разтресе от мощно „бум“. Обърнах се към къщата. От прозорците на горния етаж се виеха сини огнени езици.

— Идвайте — подкани Баст. — Няма време.

Мислех, че сигурно ще ни пренесе с магия или поне ще спре такси, тя обаче взе за малко един сребрист лексус с гюрук.

— О, да — измърка Баст. — Тази тук ми харесва! Идвайте, деца.

— Но тя не е твоя — напомних.

— Аз, скъпи, съм котка. Всичко, което видя, е мое.

Тя докосна ключалката за запалването и оттам се разлетяха искри. Двигателят замърка. /_Не, Сейди, не като котка, като двигател./_

— Баст — подхванах, — не можеш току-така да…

Сейди ме сръчка.

— По-късно ще помислим как да я върнем, Картър. Сега не търпи отлагане.

Тя посочи назад към къщата. Сега вече от всички прозорци на талази излизаха сини пламъци и пушек. Но не това бе най-страшното: по стълбището се спускаха четирима, понесли голям сандък, нещо като огромен ковчег с дълги дръжки, които стърчаха от двете страни. Сандъкът беше покрит с черна плащаница и в него можеха да се поберат цели два трупа. Четиримата мъже бяха само по поли и сандали. Медната им кожа проблясваше на слънцето, сякаш беше метална.

— О, лоша работа — възкликна Баст. — Хайде в колата, ако обичате.

Реших да не задавам въпроси. Тримата метални мъже със сандъка тичаха през двора и се приближаваха с невероятна скорост към нас. Още преди да съм си сложил предпазния колан, Баст натисна газта.

Отпрашихме по улиците на Бруклин и залъкатушихме като обезумели между автомобилите, като от време на време се качвахме и по тротоарите и се разминавахме на косъм с пешеходците.

Баст шофираше с рефлекси като на… като на котка. Ако някой човек се опиташе да кара автомобил по този начин, сигурно щеше да се блъсне поне десет пъти, но тя се качи благополучно на моста Уилямсбърг.

Бях убеден, че сме се изплъзнали от преследвачите си, но когато се обърнах, видях, че четиримата медни мъже с черния сандък се промушват между колите. Уж тичаха нормално, а изпреварваха автомобили, които се движеха с осемдесет километра в час. Телата им се сливаха като накъсани изображения в стар филм, сякаш четиримата не бяха в синхрон с обичайния ход на времето.

— Какви са? — полюбопитствах. — Shabti ли?

— Не, носачи. — Баст погледна към огледалото за обратно виждане. — Повикани са направо от Дуат. Няма да се спрат пред нищо, ще намерят жертвите си, ще ги хвърлят на носилката…

— Къде, къде? — прекъсна я Сейди.

— В големия сандък — обясни Баст. — Носачите те залавят, бият те, докато изгубиш съзнание, мятат те вътре и те отнасят при господаря си. Никога не изгубват плячката си и не се отказват.

— Но какво искат от нас?

— Повярвай ми — изръмжа Баст, — не ти трябва да знаеш.

Сетих се за огнения мъж от нощес край Финикс — как е изпепелил един от слугите си и го е направил на мазно петно. Бях сигурен, че не искам да го срещам още веднъж.

— Баст — подхванах, — щом си богиня, не можеш ли просто да щракнеш с пръсти и да унищожиш онези типове? Или да махнеш с ръка и да ни телепортираш?

— Щеше да бъде прекрасно, нали? Но в това въплъщение способностите ми са ограничени.

— Имаш предвид Кифличка ли? — обади се и Сейди. — Но ти вече не си котка.

— Въпреки това съм се преродила в нея, Сейди, тя ме свързва с отсамната страна на Дуат и е далеч от съвършенството. Когато ти поиска помощ, направи така, че да приема човешки вид, но дори само за това се иска голяма сила. Пък и да се преродя в могъща форма, магията на Сет е по-силна от моята.

— Би ли казала нещо, което все пак да разбирам — примолих се аз.

— Сега, Картър, нямаме време да обсъждаме надълго и нашироко боговете, тяхното въплъщение и границите на магията! Трябва да отидете на безопасно място.

Баст натисна газта и се стрелна към средата на моста. Четиримата носачи със сандъка се втурнаха след нас така, че се превърнаха в размазано петно, но колите не завиваха, за да не ги блъснат. Никой не изпадаше в ужас и дори не ги поглеждаше.

— Защо не ги виждат? — попитах. — Толкова ли не забелязват четирима медни мъже в поли, които тичат по моста със странен черен сандък?

Баст сви рамене.

— Котките чуват звуци, които вие не долавяте. Някои животни виждат неща в ултравиолетовия спектър, които хората не забелязват. С магията е същото. Забеляза ли къщата, когато дойде за пръв път при нея?

— Ами… не.

— А сте родени магьосници — уточни Баст. — Представи си колко ще им бъде трудно на обикновените простосмъртни.

— Родени магьосници ли? — Спомних си как Еймъс ми е казал, че родът ни се числи отдавна към Дома на живота. — Щом магьосничеството ни се предава по наследство, защо преди не съм могъл да правя магии?

Баст се усмихна в огледалото.

— Сестра ти разбира защо.

Ушите на Сейди пламнаха.

— Не, не разбирам! И досега не мога да повярвам, че си богиня. Толкова години си яла котешка храна, спала си ми на главата…

— Такава беше уговорката ни с баща ти — отвърна Баст. — Той ме остави в този свят, стига да се съглася да съм в по-незначителна форма, обикновена домашна котка, така че да те защитавам и да бдя над теб. Това бе най-малкото, което можех да направя след…

Тя не се доизказа.

Хрумна ми нещо ужасно. Присви ме под лъжичката, но не защото карахме с бясна скорост.

— След смъртта на мама ли? — предположих.

Баст гледаше право към предното стъкло.

— След нея, нали? — продължих да упорствам. — Мама и татко са правели при Иглата на Клеопатра ритуална магия. Нещо се е объркало. Мама е загинала и… и са те пуснали на свобода ли?

— Сега това е без значение — отговори Баст. — Важното е, че се съгласих да се грижа за Сейди. И ще го правя и занапред.

Баст криеше нещо. Бях сигурен, но гласът й беше категоричен и това ми даде да разбера, че тя смята въпроса за изчерпан.

— Щом вие, боговете, сте толкова могъщи и искате да помагате — допълних, — защо Домът на живота забранява на магьосниците да ви призовават?

Баст свърна към бързото платно.

— Магьосниците страдат от мания за преследване. Можете да се надявате да се спасите най-вече ако останете с мен. Ще отидем възможно най-далеч от Ню Йорк. След това ще получим помощ и ще се опълчим срещу Сет.

— Каква помощ? — попита Сейди.

Баст вдигна вежда.

— Как каква, ще призовем, разбира се, още богове.