Червената пирамида

15. Рожденият ден на един бог

Заведоха Картър в друго спално помещение и не знам как е спал. Аз обаче не можах да мигна.

И без това ми беше криво от думите на Зия, че или ще минем проверката, или сме мъртви, а ето че за капак и спалното помещение на момичетата не беше толкова уютно, както къщата на Еймъс. По каменните стени бяха избили капчици влага. От светлината на факлите по тавана играеха зловещи картини на египетски чудовища. Пратиха ме да спя на плаващо легло, а другите момичета, включени в обучението — или, както ги беше нарекла Зия, посветените, — бяха много по-малки от мен, затова, още щом възпитателката им каза веднага да заспиват, те се подчиниха в буквалния смисъл на думата. Възпитателката махна с ръка и факлите угаснаха. Тя затвори след себе си вратата и аз чух как ключалката щраква.

Страхотно, няма що. Затворена като в тъмница в някаква си детска градина.

Гледах вторачено мрака, докато не чух как другите момичета похъркват. Място не можех да си намеря от една-едничка мисъл: от подтик, от който просто не можех да се отърся. Накрая станах внимателно от леглото и си обух обувките.

Промъкнах се опипом до вратата. Натиснах дръжката. Както и подозирах — заключено. Изкушавах се да изритам вратата, както Зия беше направила в килера с метлите на летището в Кайро.

Долепих длан до вратата и прошепнах:

— Sahad.

Ключалката изщрака. Вратата се отвори. Хубав номер.

Коридорите отвън бяха тъмни и безлюдни. Както личеше, в Първи ном нямаше бурен нощен живот. Прокраднах се в града обратно по пътя, по който бяхме дошли, и не видях по него нищо освен някоя и друга кобра, която пълзеше по пода. След последните два дни дори не трепнах. Мина ми през ума да се опитам да намеря Картър, но не бях сигурна къде са го отвели, пък и, да ви призная, исках да направя това сама.

След последната ни караница в Ню Йорк вече не знаех какво изпитвам към брат си. Представяте ли си, да ми завижда на живота, при положение че обикаляше с татко света! И имаше безочието да нарича живота ми нормален! Е, да, имах няколко приятелки в училище, например Лиз и Ема, но животът ми в никакъв случай не беше песен. И да объркаше нещо, и да се срещаше с хора, които не му бяха симпатични, Картър можеше да замине, и точка по въпроса! А аз не можех да мръдна. Не можех да отговоря на най-прости въпроси като „Къде са майка ти и баща ти?“, „Какво работят вашите?“ и дори „Откъде си?“, без да показвам в какво странно положение съм изпаднала. Открай време си бях черната овца. Цветнокожо момиче, американка, която всъщност не бе никаква американка, момиче, чиято майка е умряла, момиче, чиито баща вечно се губи някъде, момиче, което постоянно създаваше по време на час неприятности, момиче, което не може да се съсредоточи и да си научи. След известно време разбираш, че и да се слееш със сивата маса, пак не помага. Щом са решили да ме сочат с пръст, поне да им дам повод. Червени кичури в косата? Защо пък не? Кубинки с училищната униформа? Ама, разбира се. Директорката заявява:

— Налага се да поговоря с родителите ти, млада госпожице.

А аз отвръщам:

— Опитай.

Картър си нямаше и представа как живея.

Но стига за това. Важното в случая е, че реших да тръгна и да поразгледам сама и след като на няколко пъти обърквах пътя, накрая открих как да стигна в Залата на епохите.

Вероятно ще попитате какво съм искала да направя. Със сигурност не исках да се натъквам на онзи французин, Господин Злодейков, или на страшния Господар Саламандър.

Затова пък наистина исках да видя онези образи, или както ги беше нарекла Зия, спомени.

Отворих бронзовата врата. Залата изглеждаше безлюдна. При тавана не се рееха огнени кълбета. Нямаше и светещи йероглифи. Но между колоните пак трепкаха образи, които хвърляха в залата странна многоцветна светлина.

Направих със свито сърце няколко крачки.

Исках да погледна още веднъж Епохата на боговете. Първия път, когато минахме през залата, бях разтърсена от нещо в тези образи. Знаех — Картър си е помислил, че съм изпаднала в опасен транс, а Зия бе предупредила, че от гледките мозъкът ми ще се стопи, но аз имах чувството, че тя просто се опитва да ми вземе страха. Чувствах се свързана с онези образи, сякаш в тях беше заложен отговор, жизненоважни сведения, от които имах нужда.

Слязох от килима и се приближих до завеса златиста светлина. Видях как пясъчните дюни се местят от вятъра, как се задават буреносни облаци, как по Нил се плъзгат крокодили. Видях огромна зала, пълна с веселящи се хора. Докоснах образа.

И се озовах в двореца на боговете.

Около мен се въртяха огромни същества, които приемаха вид ту на хора, ту на зверове, ту се превръщаха в чиста енергия. На престола в средата на помещението се бе разположил мускулест африканец с надиплена черна мантия. Беше с красиво лице и топли кафяви очи. Ръцете му изглеждаха много силни — нищо чудно той да можеше да натроши с тях и камък.

Другите богове около него празнуваха. Свиреше музика, звук, толкова силен, че въздухът пламтеше. Отстрани на мъжа стоеше красива жена в бяло с издут корем — явно чакаше дете. Очертанията й трептяха и понякога тя сякаш беше с пъстроцветни криле. Сетне се извърна към мен и аз ахнах. Жената бе с лицето на майка ми.

Май не ме забелязваше. Всъщност не ме забелязваше никой от гостите, докато някой не каза зад мен:

— Ти призрак ли си?

Обърнах се и видях красиво момче някъде на шестнайсетина години в черна дреха. Беше със светло лице, но с прелестни кафяви очи като на мъжа върху престола.

Черната му коса беше дълга и доста разбъркана — направо рошава, — но на мен ми харесваше. Момчето понаведе глава и накрая аз си дадох сметка, че то ме е попитало нещо.

Опитах се да измисля какво да отговоря. Моля? Здрасти? Ще се ожениш ли за мен? Важното бе да кажа нещо. Но единственото, което успях да направя, бе да поклатя глава.

— Значи не си призрак, а? — отбеляза то замислено. — В такъв случай да не си ba? — То показа с ръка престола. — Гледай, но не се намесвай.

Кой знае защо, на мен не ми беше чак толкова интересно да гледам престола, но момчето в черно се превърна в сянка и изчезна — така вече нищо не отклоняваше вниманието ми.

— Изида — каза мъжът на престола.

Бременната жена се извърна към него и грейна.

— Господарю Озирис. Честит рожден ден.

— Благодаря, любов моя. Не след дълго ще ознаменуваме раждането на нашия син, великия Хор! Това негово прераждане ще бъде най-великото дотук. Той ще донесе на света мир и благоденствие.

Изида хвана мъжа си за ръка. Около тях пак свиреше музика, боговете празнуваха и дори въздухът се въртеше в танца на сътворението.

Най-неочаквано вратите на двореца се отвориха. Духна топъл вятър, от който факлите засъскаха.

В залата с решителна крачка влезе мъж. Беше висок и як, почти близнак на Озирис, но с тъмночервена кожа, с мантия с цвят на кръв и с остра брада. Приличаше на човек, освен когато се усмихваше. Тогава зъбите му ставаха като на кръвожаден звяр. Лицето му сякаш трептеше и бе ту човешко, ту като муцуна на вълк. Едвам се сдържах да не изпищя, защото и друг път бях виждала това вълче лице.

Танците спряха. Музиката заглъхна.

Озирис стана от престола.

— Сет — каза той с особен глас. — Защо си дошъл?

Сет се засмя и напрежението в залата се разсея. Въпреки жестоките очи той имаше прекрасен смях, който изобщо не приличаше на воя, нададен от него в Британския музей. Беше безгрижен и дружелюбен, сякаш беше изключено Сет да е в състояние да навреди на някого.

— Дошъл съм, разбира се, да отпразнувам рождения ден на брат си! — възкликна той. — И да донеса забавление!

Показа с ръка зад себе си. В залата влязоха четирима огромни мъже с глави като на вълци, които носеха обсипан със скъпоценни камъни златен ковчег.

Сърцето ми се разтуптя. Пак в същия ковчег Сет беше затворил баща ми в Британския музей.

„Не! — идеше ми да изкрещя. — Не му вярвай!“

Но насъбралите се богове започнаха да охкат и да ахкат, възхитени от ковчега, по който бяха изрисувани златни и червени йероглифи, а отстрани имаше нефрит и опали. Мъжете вълци оставиха долу ковчега и аз видях, че той е без капак. Отвътре беше обточен с черен лен.

— Ковчегът за покой — оповести Сет, — изработен е от най-добрите майстори и в него са вложени най-скъпите материали. Цена няма. Ако някой бог полежи вътре и една-едничка нощ, мощта му ще нарасне десеторно! Мъдростта няма да го подведе никога. Силите няма да го оставят никога. Това е дар — усмихна се той лукаво на Озирис — за единствения бог, на когото ковчегът е точно по мярка.

Лично аз не бих се втурнала към ковчега, но боговете се юрнаха и още малко, да се наредят на опашка. Забутаха се — кой ще стигне пръв при златния ковчег. Някои влязоха в него, но бяха прекалено ниски. Други пък не се побраха в него. И да се опитаха да променят формата си, все не успяваха, сякаш магията на ковчега им пречеше. Той не беше по мярка на никого. Боговете мърмореха и недоволстваха, когато други ги избутваха на пода и бързаха също да пробват.

Сет се обърна с добродушна усмивка към Озирис.

— Е, братко, засега нямаме победител. Ще опиташ ли? Могат да успеят само най-добрите богове.

Очите на Озирис блеснаха. Той очевидно не беше богът на трезвия разум, защото също се беше прехласнал по красивия ковчег. Всички останали богове го загледаха с очакване, а аз осъзнах, че умува дали ще се вмести в ковчега и си мисли какъв невероятен подарък за рождения му ден е той. Дори коварният му брат Сет нямаше друг избор, освен да признае, че Озирис по право е цар на боговете.

Само Изида изглеждаше притеснена. Тя хвана мъжа си за рамото.

— Недей, господарю. Сет не носи подаръци.

— Обиден съм! — възкликна Сет и от гласа му се разбра, че наистина се е засегнал. — Толкова ли не мога да ознаменувам рождения ден на брат си? Толкова ли сме се отчуждили, че не мога дори да се извиня на царя?

Озирис се усмихна на Изида.

— Това, скъпа, е само игра. Няма страшно.

Той стана от престола. Боговете му изръкопляскаха, когато се приближи до сандъка.

— Всички да приветстват Озирис! — извика Сет.

Царят на боговете влезе в сандъка и когато само за миг погледна към мен, видях, че е с лицето на баща ми.

„Недей — помислих си отново. — Не го прави!“

Но Озирис легна в ковчега. Той му беше точно по мярка.

Боговете го поздравиха с възгласи, но точно преди Озирис да стане от ковчега, Сет плесна с ръце. Над сандъка изникна златен капак, който се стовари отгоре.

Вбесен, Озирис се разкрещя, но виковете му бяха заглушени.

Капакът беше пристегнат със златни обръчи. Другите богове се спуснаха да се намесят, появи се дори момчето в черно, което бях видяла преди малко, но Сет се оказа по-бърз. Тропна с крак толкова силно, че каменният под се разтресе. Боговете нападаха като плочки на домино един върху друг. Мъжете вълци извадиха копията и боговете се пръснаха ужасени.

Сет каза вълшебна дума и сякаш от дън земя изникна врящ котел. Той изля върху ковчега съдържанието си: разтопено олово, което го покри плътно и го запечата — и вероятно нажежи до хиляда градуса и вътрешността.

— Злодей! — проплака Изида.

Насочи се към Сет и започна да изрича заклинание, но той вдигна ръка. Изида се извиси във въздуха, хвана се за устата и стисна устни, сякаш я душеше невидима сила.

— Няма да е днес, прелестна Изидо — измърка Сет. — Днес цар съм аз. И рожбата ти няма да се роди никога.

Изневиделица от множеството се отскубна друга богиня — стройна жена в синя рокля.

— Недей, съпруже!

Спусна се към Сет, който за миг се разсея. Изида се строполи задъхана на пода. Другата богиня викна:

— Бягай!

Изида се обърна и хукна.

Сет се изправи. Мислех, че ще удари богинята в синьо, но той само изръмжа.

— Глупава жено! На чия страна си?

Пак тропна с крак и златният ковчег потъна в пода.

Сет се спусна след Изида. В края на двореца тя се превърна в малка граблива птица и се извиси в небето. Сет разпери демонски криле и се стрелна да я гони.

Точно тогава аз се превърнах внезапно в птицата. Бях Изида и летях отчаяно над Нил. Усещах зад себе си Сет — приближаваше се все повече. И повече.

„Трябва да му се изплъзнеш — чух в съзнанието си гласа на Изида. — И да отмъстиш за Озирис. Да качиш Хор на царския престол!“

Точно когато си мислех, че сърцето ми ще се пръсне, усетих на рамото си ръка. Образите се изпариха.

До мен стоеше старият учител Искандар, беше посърнал. Около него подскачаха светещи йероглифи.

— Извинявай, че те прекъсвам — подхвана той на съвършен английски. — Но беше на косъм от смъртта.

Точно тогава краката ми станаха на вода и аз припаднах.

Когато дойдох на себе си, се бях свила в нозете на Искандар на стъпалата под празния престол. Бяхме сами в залата, в която беше почти тъмно, светеха само йероглифите, които сякаш не спираха да проблясват около Искандар.

— Добре си се завърнала — рече той. — Пак извади късмет, че се спаси.

Не бях толкова сигурена. Имах чувството, че са опържили главата ми в олио.

— Съжалявам — подхванах. — Не исках да…

— Да гледаш образите ли? И въпреки това го направи. Твоята ba напусна тялото и навлезе в миналото. Не те ли предупредиха?

— Предупредиха ме — признах си. — Но… бях привлечена от картините.

— Хмм. — Искандар се загледа невиждащо напред, сякаш си спомняше нещо от далечното минало. — Трудно ще им устоиш.

— Говориш на съвършен английски — отбелязах.

Той се усмихна.

— Откъде знаеш, че е английски? Ами ако говоря на гръцки?

Надявах се да се шегува, но не можех да кажа със сигурност. Искандар изглеждаше толкова крехък и топъл и въпреки това… сякаш седях до атомен реактор. Имах чувството, че той таи в себе си повече опасности, отколкото ми се иска да узнавам.

— Нали не си чак толкова стар? — попитах. — В смисъл едва ли помниш времето на Птолемей.

— Точно толкова стар съм, скъпа. Роден съм по време на царуването на Клеопатра VII.

— О, я стига.

— Уверявам те, наистина. Голяма мъка ми е, че станах очевидец на последните дни на Египет, когато онази глупава царица допусна царството ни да бъде превзето от римляните. Аз съм последният магьосник, когото обучиха в Дома на живота, преди той да премине в нелегалност. Много от най-могъщите ни тайни се изгубиха, включително заклинанията, с които учителят ми удължи живота. И до днес магьосниците са дълголетници — понякога живеят столетия, — но аз съм на тази земя от две хилядолетия.

— Значи си безсмъртен?

Смехът му прерасна в раздираща кашлица. Той се преви надве и сви длани пред устата си. Исках да помогна, но не знаех как. Йероглифите, които светеха около него, потрепериха и помръкнаха.

Накрая кашлицата утихна.

Искандар си пое предпазливо въздух.

— Едва ли съм безсмъртен, скъпа. Всъщност… — Той не се доизказа. — Но както и да е. За какво беше видението?

Сигурно не беше зле да си мълча. Не исках да ме превръщат в буболечка заради това, че съм нарушила правилата, а и видението ме беше хвърлило в ужас — особено мигът, когато станах граблива птица. Но видях колко добро е лицето на Искандар и сърце не ми даде да си мълча. Накрая си казах всичко. Е, почти всичко. Пропуснах частта с хубавото момче и да, знам, че е смешно, но се смутих. Бях убедена, че с моето развихрено въображение съм си го измислила, защото беше изключено древноегипетските богове да са чак толкова красиви.

Известно време Искандар само седеше и почукваше с жезъла по стъпалата.

— Видяла си, Сейди, събитие от дълбоката древност… как Сет се качва с насилие на египетския престол. Знаеш, скрил е ковчега на Озирис и Изида е тръгнала да го търси надлъж и шир по света.

— Значи накрая го е върнала?

— Не точно. Озирис е бил върнат към живот… но само в Подземното царство. Станал е цар на мъртвите. Когато е пораснал, синът им Хор се е опълчил заради престола срещу Сет и е водил много тежки битки. Затова е наричан Отмъстителя. Както ти казах… стара история, но боговете са я повтаряли многократно.

— Как така са я повтаряли?

— Те следват определени модели. В някои отношения са повече от предвидими: разиграват през вековете едни и същи вражди и зависти. Менят се само обстановката и хората, в които се въплъщават.

Пак тези хора, в които боговете се въплъщават. Сетих се за клетницата в Нюйоркския музей, която се беше превърнала в богинята Серкет.

— В моето видение Изида и Озирис бяха мъж и жена — споделих аз. — Хор беше на път да се роди като техен син. Но Картър ми е разказвал друга история, където и тримата са братя и сестра, деца на небесната богиня.

— Да — съгласи се Искандар. — Който не познава естеството на боговете, може да се обърка. Те могат да стоят на земята в чист вид най-много няколко мига. Затова трябва да се въплътят в нещо.

— Искаш да кажеш, в някого.

— Могат да се въплътят и в предмети със силна енергетика, например в статуи, амулети, паметници, в някои модели автомобили. Но предпочитат човешкия вид. Виждаш, че някои богове притежават огромна мощ, но само хората имат съзидателна жилка, само те могат да променят историята, вместо просто да я повтарят. Хората могат… как ли го казвате днес… да надскочите себе си.

— Така се изразяваме — потвърдих аз.

— Да. Съчетанието между творчеството на човека и мощта на бога понякога е доста страшно. При всички положения, когато са дошли за пръв на земята, Озирис и Изида са се въплътили в брат и сестра. Но обикновените простосмъртни, в които боговете се вселяват, не са вечни. Те умират, износват се. По-късно през историята Озирис и Изида са приели други форми: вселили са се в хора, които са били мъж и жена. Хор, който в един живот им е бил брат, през друг се е преродил като техен син.

— Объркващо е — признах. — И малко грубо.

Искандар сви рамене.

— Боговете не възприемат взаимоотношенията така, както ние, човеците. За тях хората, в които се въплъщават, са нещо като дрехи. Затова древните предания изглеждат толкова объркани. Понякога боговете са описани като мъж и жена, друг път като брат и сестра или като родител и дете — в зависимост от хората, в които са се вселили. Самият фараон е наричан жив бог, знаеш го. Египтолозите са на мнение, че това си е чиста пропаганда, но всъщност много често то е било истина в буквалния смисъл на думата. Боговете, най-често Хор, се вселяват в най-великите фараони. Те им вдъхват сила и мъдрост и им дават възможност да превърнат Египет в могъща империя.

— Но това е хубаво, нали? Защо тогава е противозаконно да позволяваш в теб да се вселява бог?

Лицето на Искандар помръкна.

— Боговете имат дневен ред, който е различен от дневния ред на хората, Сейди. Те могат да надделеят над хората, в които са се вселили, да ги изгорят в буквалния смисъл на думата. Затова мнозина от онези, в които боговете се вселяват, умират млади. Тутанкамон, горкото момче, си е отишъл едва деветнайсетгодишен. При Клеопатра VII е още по-страшно. Тя се е опитала да направи така, че в нея да се всели духът на Изида, без да осъзнава какво върши, и това й е размекнало ума. Едно време в Дома на живота са обучавали как да се прави божествена магия. Посветените са могли да усвоят пътя на Хор, на Изида, на Сехмет на много други богове и да се научат да направляват енергията им. В дълбока древност имахме много повече посветени. — Искандар огледа безлюдната зала, сякаш си представяше, че тя е пълна с магьосници. — Някои адепти можеха да призовават само от време на време боговете. Други пък се опитваха да направят така, че духовете на боговете да се вселят в тях… с различен успех. Крайната цел бе да се превърнат в „око“ на бога — съвършено сливане на две души, смъртна и безсмъртна. На пръсти се борят онези, които са го постигали — дори сред фараоните, предопределени за това. Мнозина са се погубили, докато са се опитвали да го направят. — Той вдигна ръка. Дланта му беше с най-дълбоката линия на живота, която бях виждала някога. — Когато накрая Египет бе покорен от римляните, ни стана ясно — на мен поне, — че хората, нашите управници, дори най-могъщите магьосници вече не притежават силна воля, за да подчинят на себе си мощта на боговете. Единствените, които биха могли…

Той не се доизказа.

— Какво?

— Нищо, нищо, скъпа. Разприказвах се прекалено много. Старческа слабост.

— Става дума за родовете на фараоните, за тяхната кръв, нали?

Искандар се вторачи в мен. Очите му вече не изглеждаха мътни. Те пламтяха.

— Ти си прекрасно момиче. Приличаш на майка си.

Зяпнах го от изненада.

— Нима си я познавал?

— То оставаше да не съм я познавал. Учеше тук, както и баща ти. Майка ти… освен че бе блестящ учен, имаше и пророческа дарба. Една от най-трудните разновидности на магията… майка ти беше първата от векове, която я притежаваше.

— Пророческа дарба ли?

— Дарбата да вижда бъдещето. Сложна работа, несъвършена, но майка ти видя неща, накарали я да потърси съвет от… от необичайни места, неща, заради които дори аз, старецът, поставих под съмнение някои свои отколешни убеждения.

Той отново се зарея из Страната на спомените — дори баба и дядо ме вбесяваха, когато го правеха, камо ли пък всесилен магьосник, който притежаваше ценни сведения.

— Искандар!

Той ме погледна, донякъде изненадан, сякаш беше забравил, че и аз съм там.

— Извинявай, Сейди. Та да си дойдем на думата: чака те тежък път, но вече съм сигурен, че трябва да поемеш по него — в името на всички нас. Брат ти ще се нуждае от твоите напътствия.

Напуши ме смях.

— Ама как така Картър се нуждае от напътствията ми? В какво? За какъв път говориш?

— Всичко с времето си. Нещата трябва да следват своя ход.

Отговори ми като всички възрастни. Опитах се да преглътна огорчението.

— Ами ако аз имам нужда от напътствия?

— Зия — отсече без колебание Искандар. — Тя е най-добрата ми ученичка и е благоразумна. Когато му дойде времето, ще знае как да ти помогне.

— Добре тогава — казах малко разочарована. — Зия.

— А сега не е зле да си починеш, скъпа. Както личи, и аз мога да го направя най-после.

Говореше тъжно, но си личеше, че му е олекнало. Не знаех какво има предвид, ала той не ми даде възможност да го попитам.

— Жалко, че бяхме заедно толкова за кратко — рече Искандар. — Сладки сънища, Сейди Кейн.

— Ама…

Той ме докосна по челото. И аз потънах в дълбок сън без сънища.