Червената пирамида

2. Взрив за Коледа

Бях ходил и друг път в Британския музей. Всъщност съм ходил в толкова много музеи, че чак ми е неприятно да си го призная — ще помислите, че съм превъртял.

/Ето, Сейди подвиква отдалеч, че наистина съм превъртял. Благодаря, сестричке./

Музеят беше затворен и бе потънал в пълен мрак, но на стълбите пред входа ни чакаха уредникът и двама от охраната.

— Доктор Кейн! — възкликна уредникът, дребен мазник в евтин костюм, виждал съм мумии с повече коса и с по-здрави зъби. Той се ръкува с татко така, сякаш посрещаше рок звезда. — Последният ви доклад за Имхотеп… блестящ! Направо не проумявам как сте превели заклинанията!

— Имхо кой? — пошушна ми Сейди.

— Имхотеп — обясних аз. — Първожрец, строител. Според някои бил и магьосник. Проектирал е първата стъпаловидна пирамида. Знаеш.

— Не, не знам — възрази Сейди. — И ми е все тая. Но мерси, все пак.

Татко благодари на уредника, че ни е приел извън работно време. После ме хвана за рамото:

— Запознайте се с Картър и Сейди, доктор Мартин.

— А! Това очевидно е синът ви и… — Уредникът погледна колебливо сестра ми. — А тази млада дама?

— Дъщеря ми — уточни татко.

За миг доктор Мартин погледна недоумяващо. За колкото и свободомислещи и любезни да се мислят хората, върху лицата им винаги се изписва за миг объркване, щом те разберат, че и Сейди е от семейството ни. Неприятно ми е, но с годините започнах да го очаквам.

Уредникът се усмихна отново.

— Да, да, разбира се. Направо, доктор Кейн. За нас е голяма чест!

Мъжете от охраната заключиха след нас. Взеха ни багажа, после един се пресегна към чантата с инструментите на татко.

— А, не — усмихна се криво той. — Това ще го задържа.

Мъжете от охраната останаха във фоайето, а ние последвахме уредника в Голямата зала. Вечерно време тя изглеждаше зловещо. Слабата светлина, проникваща през сводестия стъклен покрив, хвърляше по стените кръстосани сенки, които наподобяваха паяжина. Стъпките ни кънтяха по белия мраморен под.

— И така — подхвана татко, — камъкът…

— Да! — отвърна уредникът. — Макар че не си представям каква нова информация можете да извлечете от него. Изучаван е до припадък — той безспорно е най-прочутият ни експонат.

— Разбира се — съгласи се татко. — Но нищо чудно и да се изненадате.

— Какво е намислил пък сега? — пошушна ми Сейди.

Не отговорих. В мен се бе прокраднало съмнение за какъв камък говорят, но не проумявах защо татко ни е помъкнал точно навръх Коледа да го гледаме.

Запитах се какво ли е смятал да ни каже при Иглата на Клеопатра — нещо за майка ни и за вечерта, когато е загинала. И защо се озърташе постоянно, сякаш очакваше отново да изникнат странните хора, които бяхме видели при Иглата? Бяхме заключени в музей и бяхме заобиколени от охрана и високотехнологична охранителна апаратура. Тук никой не можеше да ни докосне и с пръст… поне се надявах де.

Завихме наляво, към Египетското крило. Покрай стените имаше тежки статуи на фараони и богове, но татко ги подмина всичките и се запъти право към основната атракция в средата на залата.

— Красота! — прошепна. — И не е копие, нали?

— Не, не — увери го уредникът. — Невинаги държим оригиналите, но заради вас… сме сложили истинският камък.

Гледахме тъмносиня каменна плоча с височина към метър и широчина около половин метър. Беше сложена върху пиедестал във витрина. Плоската повърхност на плочата беше изпъстрена с три издълбани върху нея и ясно различими ивици писмо. В горната част се виждаше древноегипетското писмо: йероглифи. В средната част… трябваше да се замисля доста, докато се сетя как го нарича татко: а, да, демотическо писмо от времето, когато гърците са владеели Египет и в езика му са проникнали много гръцки думи. Последните редове бяха на старогръцки.

— Розетският камък — заявих аз.

— Това не е ли компютърна програма? — поинтересува се Сейди.

Идеше ми да й кажа, че е глупачка, но уредникът ме прекъсна с притеснен смях.

— Млада госпожице, Розетският камък е изиграл ключова роля в разчитането на йероглифите! Открит е от армията на Наполеон през 1799 година и…

— А, да — рече Сейди. — Спомних си.

Знаех, че го казва колкото да му запуши устата, но татко реши да продължи вместо него.

— Сейди — подхвана той, — преди да намерят камъка, векове наред обикновените простосмъртни… по-точно никой не е могъл да разчете йероглифите. Писмеността на Египет е била напълно забравена. После един англичанин, казвал се е Томас Йънг, доказал, че и на трите езика върху Розетския камък се съобщава едно и също. Един французин на име Шамполион се заел със задачата и разчел шифъра на йероглифите.

Сейди продължи да си дъвче дъвката — явно разказът не й правеше никакво впечатление.

— И какво пише на него?

Татко сви рамене.

— Нищо важно. Всъщност това тук е благодарствено писмо, което няколко жреци са изпратили на цар Птолемей V. Когато е било изсечено върху камъка, той не е бил от особено значение. Но през столетията… през столетията се е превърнал в мощен символ. В може би най-важната връзка между Древен Египет и съвременния свят. Бях глупак и не осъзнах навреме какви възможности са заложени в него.

Думите му ме объркаха, но явно объркаха и уредника.

— Доктор Кейн! — възкликна той. — Добре ли сте?

Татко си пое дълбоко въздух.

— Извинявайте, доктор Мартин. Просто… разсъждавах на глас. Дали може да махнем стъклото? И да ми донесете от архива ви документите, за които ви помолих.

Мъжът кимна. Набра върху малко дистанционно устройство поредица цифри и предната част на стъклената витрина щракна и се отвори.

— Ще ми отнеме няколко минути да донеса бележките — обясни доктор Мартин. — Бих се поколебал да оставя всеки друг без охрана при камъка, както помолихте вие. Но съм убеден, че ще внимавате.

Той ни погледна, сякаш и тримата сме малки пакостници.

— Ще внимаваме — обеща татко.

Веднага щом стъпките на доктор Мартин се отдалечиха, той се обърна към нас с трескав поглед в очите.

— Много е важно, деца. Трябва да излезете от помещението. — Смъкна от рамото си работната чанта и отвори ципа колкото да извади велосипедна верига и катинарче. — Тръгнете след доктор Мартин. Ще намерите кабинета му в дъното на Голямата зала, вляво. Има само един вход. Щом той влезе вътре, промушете веригата между ръчките на вратата и я заключете хубаво. Трябва да го забавим.

— Искаш да го заключим вътре ли? — изведнъж наостри уши Сейди. — Супер!

— Какво става, татко? — попитах аз.

— Нямаме време за обяснения — отвърна той. — Това е последният ни шанс. Те идват.

— Кои? — полюбопитства Сейди.

Татко я хвана за раменете.

— Обичам те, скъпа. И съжалявам… съжалявам за много неща, но сега няма време. Ако се получи, обещавам, ще направя така, че да е по-добре за всички ни. Ти, Картър, си смелчага. Довери ми се. Запомни, трябва да заключите доктор Мартин. И после не се връщайте тук!

Беше лесно да заключим с веригата вратата на уредника. Но веднага след това погледнахме назад, откъдето бяхме дошли, и видяхме, че от Египетската галерия струи синя светлина, сякаш татко беше сложил огромен сияещ аквариум.

Сейди впи очи в мен.

— Я си признай, имаш ли представа какво е намислил?

— Не — отвърнах. — Но напоследък се държи странно. Мисли много за мама. Носи със себе си снимката й…

Не исках да казвам повече. За щастие Сейди кимна, сякаш е разбрала.

— Какво има в работната му чанта? — попита тя.

— Не знам. Казал ми е да не гледам никога вътре.

Сейди вдигна вежда.

— И ти дори не си надзъртал? Господи, съвсем в твой стил, Картър. Ти си безнадежден случай.

Тъкмо понечих да се защитя, когато подът се разтресе.

Сейди се стресна и ме сграбчи за ръката.

— Татко каза да не мърдаме оттук. Сигурно ще спазиш и тази заповед.

Всъщност заповедта ми се струваше съвсем разумна, но Сейди хукна по коридора и след миг колебание се затичах подире й.

Стигнахме входа на Египетската галерия и спряхме като заковани. Татко стоеше с гръб към нас пред Розетския камък. На пода около него сияеше син кръг, сякаш някой беше включил отдолу скрит неонов надпис.

Татко беше свалил палтото. Работната чанта беше оставена отворена в краката му и от нея се показваше дървена кутия с дължина към половин метър, изпъстрена с египетски рисунки.

— Какво държи татко? — прошепна ми Сейди. — Бумеранг ли?

И наистина, когато татко вдигна ръка, видях, че размахва огъната бяла пръчка. Но вместо да я метне, той докосна с нея Розетския камък. Сейди затаи дъх. Татко пишеше по камъка. Там, където пръчката се допреше в него, върху гранита изникваха светещи сини черти. Йероглифи.

Не проумявах какво става. Как изобщо беше възможно татко да пише с някаква си пръчка светещи думи? Но образът беше ярък и ясен: рога на овен над квадратче и Х.

— Отвори се — пророни Сейди.

Погледнах я изумен, защото ми прозвуча така, сякаш тя току-що бе превела думата, това обаче беше невъзможно. Дори аз, който бях с татко от години, можех да разчета само няколко йероглифа. Наистина си е трудно да ги научиш.

Татко вдигна ръце. Запя:

— У-зиир, и-ей.

И върху повърхността на Розетския камък блеснаха още два сини символа на йероглифи.

Колкото и да бях изумен, познах първия символ. Беше името на египетския господар на Подземния свят.

— У-зиир — прошепнах. За пръв път чувах думата, произнесена така, но знаех какво означава. — Озирис.

— Озирис, ела — каза Сейди така, сякаш беше изпаднала в транс. После очите й се разшириха. — Не! — извика тя. — Татко, недей!

Баща ни се обърна изненадан. Подхвана:

— Деца…

Но вече беше късно. Земята се разтресе. Синята светлина стана пронизващо бяла и Розетският камък се пръсна.

Когато дойдох на себе си, първото, което чух, беше смях — ужасен весел смях, примесен с писъка на охранителните аларми в музея.

Имах чувството, че току-що ме е прегазил трактор. Замаян, седнах и изплюх парченце от Розетския камък. Галерията беше в развалини. По пода на вълни пълзяха огнени езици. Някои от огромните статуи бяха повалени. Саркофазите бяха нападали от постаментите си. Розетският камък се бе разлетял на късове с такава сила, че те се бяха забили в колоните, стените и другите експонати.

Сейди лежеше в безсъзнание до мен, но не виждах да е пострадала. Разтърсих я за рамото и тя промърмори:

— Ъъъ.

Над пиедестала отпред, където преди бе стоял Камъкът, се виеше дим. Подът беше почернял така, сякаш там се е пръснала звезда, синееше се само светещият кръг около татко.

Той се беше обърнал към нас, но май не ни гледаше. На главата му се червенееше кървава рана. Татко стискаше здраво бумеранга.

Не разбирах какво гледа. После в залата отново екна ужасният смях и аз разбрах, че идва точно отпред.

Между нас и татко имаше нещо. В началото почти не го различавах — просто трепкаща мараня. Но след като се взрях, съгледах смътен силует — огнените очертания на мъж.

Беше по-висок от татко и кикотът му ме проряза като електрически трион.

— Браво на теб, Джулиъс — каза той. — Справи се много добре.

— Не съм те викал — отвърна с треперещ глас татко.

Вдигна бумеранга, но огненият мъж щракна с пръсти и пръчката отхвърча от ръката на татко и се удари силно в стената.

— Аз никога не чакам да ме викат, Джулиъс — измърка мъжът. — Но отвориш ли врата, трябва да си готов през нея да влязат гости.

— Връщай се в Дуат2! — ревна баща ми. — Притежавам силата на Великия цар!

— О, ужас — подметна развеселен огненият мъж. — Дори да знаеше как да използваш тази сила, а ти не знаеш, той никога не е могъл да се мери с мен. Аз съм най-могъщ. А сега ти ще споделиш съдбата му.

Не разбирах нищо, знаех обаче, че трябва да помогна на татко. Опитах се да вдигна най-близкия камък, но бях ужасен и пръстите ми бяха вцепенени и омекнали. Ръцете ми не ставаха за нищо.

Татко ме погледна така, сякаш ме предупреждаваше: „Махайте се оттук!“. Дадох си сметка, че нарочно държи огнения мъж с гръб към нас — надяваше се ние със Сейди да избягаме, без да ни забележи.

Сейди още беше замаяна. Успях да я завлека зад една колона, на тъмно. Тя започна да недоволства и аз запуших устата й с ръка. От това дойде на себе си. Видя какво става и престана да се дърпа.

Ревнаха аларми. Изходите на галерията бяха заобиколени от пламъци. Мъжете от охраната сигурно бяха хукнали насам, но не бях убеден, че това е хубаво за нас.

Без да сваля очи от противника си, татко приклекна и отвори изрисуваната дървена кутия. Извади от нея малка пръчка, приличаше на показалка. Промърмори тихо нещо, а пръчката се удължи и се превърна в дървен жезъл колкото човешки бой.

Сейди нададе писък. Аз също не можех да повярвам на очите си, но всичко ставаше все по-странно.

Татко метна в краката на огнения мъж жезъла, който се превърна в огромна змия, дълга три метра и широка колкото мен, с медни люспи и пламтящи червени очи. Тя се нахвърли върху мъжа, но той я сграбчи без усилие за врата. Ръката му лумна в нажежени до бяло пламъци и змията стана на пепел.

— Изтъркана хватка, Джулиъс — скара му се сякаш като учител огненият мъж.

Татко ни погледна и пак ни подкани мълком да бягаме оттук. Дълбоко в себе си отказвах да повярвам, че всичко това се случва наистина. Сигурно бях в безсъзнание и сънувах кошмар. Сейди до мен взе парче от натрошен камък.

— Колко? — попита бързо татко, като се мъчеше да задържи вниманието на огнения мъж. — Колко съм пуснал на свобода?

— Е, и петимата — рече мъжът така, сякаш обясняваше нещо на дете. — Би трябвало да знаеш, Джулиъс, че всички вървим вкупом. Скоро ще пусна и други и те ще бъдат много признателни. Отново ще бъда провъзгласен за цар.

— Демонските дни — каза баща ми. — Те ще те спрат, преди да е станало късно.

Огненият мъж се засмя.

— Въобразяваш си, че Домът може да ме спре? Онези стари глупаци не могат да спрат дори да се карат помежду си. Остави историята да бъде разказана още веднъж. И този път ти няма да се въздигнеш.

Огненият мъж махна с ръка. Синият кръг в краката на татко помръкна. Той се пресегна да грабне сандъчето с инструментите, но то се плъзна по пода.

— Довиждане, Озирис — рече огненият мъж.

Пак замахна с ръка и създаде около татко светещ ковчег. В началото той беше прозрачен, но баща ми се замъчи да излезе, заблъска по него, при което ковчегът започна да става все по-плътен и по-плътен — златен египетски саркофаг, обсипан със скъпоценни камъни. Татко срещна за последно погледа ми и изрече с устни: „Бягайте!“, после ковчегът потъна в пода, сякаш земята се бе втечнила.

— Татко! — изпищях аз.

Сейди метна камъка, но той прелетя през огнената глава на мъжа, без да му навреди.

Той се обърна и за един ужасен миг лицето му сякаш пламна. Нямаше никаква логика в това, което виждах. Някой сякаш беше сложил едно върху друго две различни лица: едното почти човешко, а второто — като муцуна на звяр с тъмна козина и остри зъби. По-страшен от куче, вълк или лъв — звяр, какъвто не бях виждал никога. Червените му очи бяха втренчени в мен и аз разбрах, че ще умра.

По мраморния под в Голямата зала зад мен екнаха тежки стъпки. Прокънтяха заповеди. Мъжете от охраната, може би от полицията… но те така и нямаше да се доберат дотук навреме.

Огненият мъж се втурна към нас. На няколко сантиметра от лицето ми нещо го отблъсна назад. Във въздуха се разлетяха искри като от електрически ток. Амулетът на врата ми се нагорещи неприятно.

Огненият мъж изсъска и се взря в мен по-внимателно.

— Така значи… това си ти.

Сградата се разтресе отново. Стената отсреща се пръсна подобна на бляскав светещ водопад. През дупката влязоха двама души: мъжът и момичето, които бяхме видели при Иглата, дрехите им се вихреха около тях. И двамата държаха жезли.

Огненият мъж се озъби. Погледна ме за последно и подметна:

— До скоро, малкият.

После цялото помещение лумна в пламъци. Огнената вълна изсмука всичкия въздух в белите ми дробове и аз се свлякох на пода.

Последното, което запомних, бе, че над мен са се надвесили непознатият с раздвоената брада и момичето в синьо. Чух, че мъжете от охраната тичат и се приближават с викове. Момичето приклекна над мен и извади от колана си дълъг извит нож.

— Трябва да побързаме — каза то на мъжа.

— Рано е — отвърна без желание той. Говореше със силен акцент, май френски. — Трябва да сме сигурни, преди да ги унищожим.

Затворих очи и изпаднах в безсъзнание.