Червената пирамида

36. Семейството ни се изпарява

Когато до планината Камълбак оставаше по-малко от километър и половина, навлязохме в зона, където беше съвършено спокойно.

— Окото на бурята — предположи Картър.

Беше зловещо. Навсякъде около планината се въртеше цилиндър от черни облаци. От върха й до края на вихрушката като спици на колело се простираха следи от дим, но точно над нас небето беше ясно и обсипано със звезди и започваше да посивява. Скоро щеше да се съмне.

По улиците нямаше никого. В подножието на планината имаше големи къщи и хотели, които не светеха, затова пък самата планина направо грееше. Държали ли сте някога ръка над електрическо фенерче, виждали ли сте как кожата ви сякаш свети в червено? Ето така изглеждаше и планината: през скалите сякаш се опитваше да излезе нещо много ярко и горещо, което си прогаряше път.

— По улиците не се движи нищо — отбеляза Зия. — Ако се опитаме да се качим с камиона на планината…

— Ще ни видят — довърших аз.

— Ами онова заклинание? — попита Картър и погледна Зия. — Нали се сещаш… заклинанието, което използва в Първи ном.

— Кое, кое? — намесих се аз.

Зия поклати глава.

— Картър говори за заклинанието за невидимост. Но аз нямам сили да правя магии. И ако не разполагате с всичко необходимо, не можеше да направите магията просто защото ви се е приискало.

— Еймъс! — извиках аз.

Той се замисли.

— Опасявам се, че няма да станем невидими. Но ми хрумна друго.

Мислех, че е ужасно да се превърнеш в птица, докато Еймъс не ни преобрази на буреносни облаци.

Обясни предварително какво ще направи, но от това не станах по-спокойна.

— Никой няма да забележи в бурята няколко рехави черни облачета — изтъкна той.

— И дума да не става — отсече Зия. — Това е магия за буря, магия за хаос. Не бива да…

Еймъс вдигна вълшебната пръчка и Зия се разпадна.

— Не! — кресна Картър, но после изчезна и той и беше заменен от вихрушка черна прах.

Еймъс се извърна към мен.

— О, не! — рекох. — Благодаря, но…

Пуф! Ето ме и мен като буреносен облак. Е, сигурно ще ви прозвучи изумително, но си представете, че ръцете и краката ви изчезват и се превръщат във вятър. Представете си, че тялото ви е заменено от прах и пара и че нещо ви гъделичка вътре в стомаха, без изобщо да имате стомах. Представете си, че трябва да се съсредоточите само за да не се превърнете в нищо.

Толкова се ядосах, че вътре в мен блесна светкавица.

— Стига си фучала — скара ми се Еймъс. — Само за няколко минути е. Тръгвай след мен.

Той се стопи и се превърна в по-тежък и тъмен буреносен облак, който се понесе шеметно към планината. Не беше лесно да го последвам. В началото можех само да се нося напосоки. Духнеше ли вятър, имаше опасност той да отнесе някоя от съставните ми части. Опитах се да се въртя и установих, че това помага да се задържа цяла. После си представих, че се пълня с хелий, и внезапно полетях.

Не бях сигурна дали Картър и Зия са зад мен. Когато си буря, не виждаш като останалите. Чувствах смътно нещата около себе си, но онова, което „виждах“, беше разпръснато и размазано, сякаш го гледах през силно статично електричество.

Насочих се към планината, почти неустоим фар за буреносните ми сетива. Тя светеше от горещината, налягането и турбуленцията — точно каквото беше нужно на малка прашна вихрушка като мен.

Отидох след Еймъс на хребет отстрани на планината, но си върнах прекалено бързо човешкия вид. Свлякох се от небето и повалих Картър на земята.

— Ох — изохка той.

— Извинявай — рекох, макар че внимавах най-вече да не повърна.

Стомахът ми и досега като че ли беше главно буря.

До нас стояха Зия и Еймъс, които надзъртаха в процепа между два големи къса пясъчник. Отвътре се процеждаше червена светлина, от която лицата им бяха като на дяволи.

Зия се извърна към нас. Ако се съди от изражението й, онова, което беше видяла, не бе особено приятно.

— Остава само пирамидионът.

— Кое, кое?

Надзърнах през процепа и гледката беше почти толкова объркваща, както докато бях буреносен облак. Цялата планина беше изкорубена, точно както беше описал Картър. Дъното на пещерата беше на около шестстотин метра под нас. Навсякъде горяха огньове, окъпали скалите наоколо в кървавочервена светлина. Насред пещерата се издигаше грамадна алена пирамида, а в подножието й се суетяха цял гмеж демони, събрали се като за рок концерт. Високо над тях, на равнището на очите ни, бавно се носеха два вълшебни шлепа, насочвани най-тържествено от демони към пирамидата. На плетеница от въжета под лодките беше увиснала последната част от пирамидата, която все още не бе сложена на мястото си: златен пирамидион за върха на съоръжението.

— Знаят, че са победили — предположи Картър. — Държат се, все едно са си устроили представление.

— Да — съгласи се Еймъс.

— Ами в такъв случай да взривим лодките или нещо от този род — предложих аз.

Еймъс ме погледна.

— Наистина ли това е стратегията ти?

Каза го така, че се почувствах пълна глупачка. Какво изобщо си бях въобразила, докато бях гледала войнството демони и огромната пирамида долу… Не можех да се преборя с тях. Така де, бях само на дванайсет години.

— Трябва да опитаме — заяви Картър. — Там е татко.

Това ме изтръгна от самосъжалението. Ако ни беше писано да умрем, поне щяхме да го направим, докато се опитваме да спасим баща си (е, сигурно и Северна Америка).

— Добре тогава — отвърнах. — Ще прелетим до лодките. Ще им попречим да сложат най-горния камък…

— Пирамидиона — поправи ме Зия.

— Добре де, така да бъде. После ще проникнем в пирамидата и ще намерим татко.

— А когато Сет се опита да ви спре? — попита Еймъс.

Погледнах към Зия, която ме предупреди безмълвно да не говоря повече.

— Да караме по ред на номерата — заявих аз. — Как ще прелетим до лодките?

— Като буря — предложи Еймъс.

— Не! — възразихме в един глас останалите.

— Няма да участвам повече в магии на хаоса — настоя Зия. — Не е нормално.

Еймъс показа с ръка представлението долу.

— Кажи ми сега, че това е нормално. Друг план ли имаш?

— Птици — намесих се и се намразих, че дори съм си го помислила. — Аз ще се превърна в каня. Картър може да стане сокол.

— Сейди — предупреди ме брат ми, — ами ако…

— Длъжна съм да опитам. — Извърнах поглед, докато не съм се уплашила. — Зия, от огнения ти стълб минаха близо десет часа, нали? Още ли не можеш да правиш магии?

Тя протегна ръка и се съсредоточи. В началото не се случи нищо. После по пръстите й примига червена светлина и в ръката й изникна жезълът, който още пушеше.

— Точно в подходящия момент — каза Картър.

— И в неподходящия — намеси се Еймъс. — Това означава, че огненият стълб вече не преследва Дежарден. Не след дълго той ще бъде тук и съм сигурен, че ще доведе подкрепления. Още врагове срещу нас.

— Магията ми ще бъде още слаба — предупреди Зия. — В битка едва ли ще бъда особено полезна, но сигурно ще успея да се прехвърля.

Тя извади медальона с форма на лешояд, който беше използвала в Луксор.

— Така оставам само аз — заяви Еймъс. — Но вие не се притеснявайте. Хайде да се срещнем на лявата лодка. Ще обезвредим първо нея, а после ще се заемем с дясната. И да се надяваме на изненада.

Не бях в настроение да оставям Еймъс да определя плановете ни, но не виждах пукнатини в логиката му.

— Добре тогава. Трябва да приключим бързо с лодките и после да се насочим към самата пирамида. Вероятно ще успеем да запечатим входа.

Картър кимна.

— Готови!

В началото като че ли планът вървеше добре. Не се затрудних да се превърна на каня и за мое учудване, щом стигнах носа на лодката, успях да си върна човешкия вид от първия опит и да насоча жезъла и вълшебната пръчка. По-изненадан от мен беше само демонът вдясно, чиято глава като острие на сгъваем нож веднага щръкна разтревожено.

Още преди да ме е порязал и дори да е изкрещял, аз призовах с жезъла вятър и отвях демона от лодката. Двама от събратята му се спуснаха към мен, но зад тях изникна Картър с изваден меч и ги накълца на купчина пясък.

За беда Зия не се промъкна толкова успешно. Един огромен лешояд с момиче, увиснало от краката му, безспорно привлича вниманието. Докато Зия се носеше към лодката, демоните долу засочиха и се разкрещяха. Някой запратиха стрели, които не улучиха целта.

С шумната си поява обаче Зия успя да отклони вниманието на другите два демона на лодката ни и така Еймъс получи възможност да се прокрадне зад тях. Беше приел формата на плодояден прилеп, което пробуди у мен лоши спомени, но бързо се върна в човешкия си вид и изтика с тяло демоните, запращайки ги във въздуха, където те се завъртяха като пумпали.

— Дръжте се — каза ни.

Зия се приземи точно навреме, за да хване румпела. Ние с Картър се вкопчихме отстрани за лодката. Нямах представа какво е намислил Еймъс, но след последния път, когато се бях возила на летяща лодка, не исках да рискувам. Еймъс взе да повтаря заклинания, като беше обърнал жезъла към другата лодка, където демоните тъкмо бяха започнали да крещят и да ни сочат.

Единият беше висок и слаб като върлина, с черни очи и отблъскващо лице, което приличаше на мускул със смъкната от него кожа.

— Дясната ръка на Сет — предупреди Картър. — Ужасноликия.

— Ах, вие! — вресна демонът. — Дръжте ги!

Еймъс си каза заклинанията.

— Пушек — рече напевно.

Втората лодка в миг се изпари и стана на сива мъгла. Демоните западаха с крясъци. Златният горен камък за пирамидата се устреми към земята и въжетата, закачени за него откъм нашата страна, се опънаха, а лодката ни за малко да се преобърне. Наклонени на една страна, започнахме да падаме към дъното на пещерата.

— Срежи въжетата, Картър! — изписках аз.

Той ги разсече с меча и лодката застана равно, като за миг се издигна на няколко метра, оставяйки стомаха ми долу.

Пирамидионът падна със силен трясък на дъното на пещерата. Останах с чувството, че току-що сме направили цяла купчина питки от демони.

— Дотук добре — отбеляза Картър, но както обикновено, избърза със съжденията.

Зия посочи надолу.

— Вижте.

Всички крилати демони — а те не бяха много, но пак наброяваха четиридесетина-петдесет — се бяха изстреляли към нас и бяха запълнили пространството като рояк разлютени стършели.

— Летете към пирамидата — каза Еймъс. — Аз ще отклоня вниманието на демоните.

Входът на пирамидата — най-обикновен свод между две колони в основата на съоръжението — не беше далеч. Охраняваха го няколко демона, но по-голямата част от силите на Сет тичаха към лодката ни, като пищяха и мятаха камъни (а те се сипеха обратно към тях и ги удряха, но никой не твърди, че демоните са умни).

— Прекалено много са — изтъкнах аз. — Ще те убият, Еймъс.

— Не се тревожи за мен — отвърна той мрачно. — Запечатете след себе си входа.

Изтика ме от лодката и така не ми остави друга възможност, освен отново да се превърна в каня. Картър вече се носеше във вид на сокол на спирала към входа, а аз чувах как лешоядът на Зия пляска зад нас с огромни криле.

Чух как Еймъс крещи:

— За Бруклин!

Бойният вик прозвуча странно. Погледнах назад и лодката избухна в пламъци. Понесе се встрани от пирамидата, надолу към войнството на чудовищата. От лодката във всички посоки се изстрелваха огнени кълба, а корпусът се разпадна на парчета. Нямах за кога да се възхищавам от магията на Еймъс или да се притеснявам какво му се е случило. С пиротехниката си той отклони вниманието на много от демоните, но някои ни забелязаха.

Ние с Картър кацнахме точно откъм вътрешната страна на входа на пирамидата и си върнахме човешкия вид. Зия тупна до нас и преобрази лешояда си отново на амулет. Демоните бяха само на няколко крачки зад нас: десетина едри като канари мъжаги с глави на насекоми, на змейове и на разните му там отвертки, тирбушони и остриета, каквито има по сгъваемите ножове.

Картър протегна ръка. Появи се грамаден трепкащ пестник, който повтори движението му: промуши се между мен и Зия и затвори с трясък вратата. Картър стисна очи, за да се съсредоточи, и върху вратата като печат изникна пламтящ златен символ: Окото на Хор. Очертанията му заблещукаха, а демоните заблъскаха по преградата в опит да влязат.

— Няма да ги задържи дълго — каза Картър.

Бях направо възхитена, въпреки че разбира се, не го казах. Докато гледах запечатаната врата, бях в състояние да мисля само за Еймъс отвън в горящата лодка, заобиколен от вражеската войска.

— Той знаеше какво прави — напомни Картър, макар да не прозвуча много убеден. — Сигурно всичко е наред.

— Идвайте — подкани Зия. — Няма за кога да се двоумим.

Тунелът беше тесен, червен и влажен, затова имах чувството, че пълзя по артерията на огромен звяр. Промъквахме се в индийска нишка, а тунелът се спускаше по наклон от около четиридесет градуса — от него щеше да стане хубава водна пързалка, но той не беше особено удобен за внимателно вървене. Като повечето египетски стени, които бяхме видели, и тези тук бяха украсени с хубави рисунки, но Картър очевидно не ги хареса. Току спираше и ги гледаше свъсен.

— Какво? — попитах настойчиво след петия-шестия път.

— Рисунки като тези тук не се срещат по гробниците — каза той. — Няма изображения на задгробния живот и на боговете.

Зия кимна.

— Тази пирамида тук не е гробница. Тя е площадка, съоръжение, където Сет складира силата си. Всички тези картини са предназначени да увеличат хаоса и да наложат завинаги владичеството му.

Продължихме нататък и тъй като обръщах повече внимание на рисунките, разбрах какво е обяснила Зия. По стените бяха изобразени ужасни чудовища, бойни сцени, градове като Париж и Лондон, обхванати от пламъци, пъстроцветни портрети на Сет и на Звяра Сет, които връхлитат върху съвременни войски: сцени, толкова потресаващи, че никой египтянин не би ги издълбал върху камък. Колкото по-нататък отивахме, толкова по-зловещи и ярки ставаха картините, а на мен ми призляваше все повече.

Накрая стигнахме при сърцето на пирамидата.

Там, където в обикновените пирамиди се намира погребалната камера, Сет си беше направил тронна зала. Беше с размерите приблизително на тенискорт, но по краищата подът хлътваше надолу като в ров около средновековен замък. Далеч, много далеч долу бълбукаше червена течност. Кръв? Лава? Кетчуп злодей? Никоя от възможностите не предвещаваше нищо добро.

Виждаше ми се доста лесно да прескоча окопа, но не бързах да го правя, защото целият под в помещението беше изпъстрен с червени йероглифи: все заклинания, призоваващи силите на Isfet, хаоса. В средата на високия таван имаше квадратна дупка, откъдето проникваше кървавочервена светлина. Освен нея като че ли нямаше изход. При всяка от стените имаше обсидианова статуя на приклекналия Звяр Сет, който беше извърнал към нас муцуната си с бели като бисер оголени зъби и блеснали изумрудени очи.

Но най-страшен беше самият престол. Беше ужасен и безформен, като червен сталагмит, който се е образувал през вековете. И под него имаше златен ковчег — ковчегът с татко: беше вграден в основата му и се подаваше съвсем малко като поставка за крака.

— Как ще го извадим? — попитах с треперлив глас.

Картър, който стоеше до мен, затаи дъх.

— Еймъс!

Проследих погледа му към светещия червен отвор в средата на тавана. Оттам се поклащаха два крака. После Еймъс скочи долу: отвори наметалото си като парашут и се спусна на пода. Дрехите му още пушеха, косата му беше посипана с пепел. Той насочи жезъла към тавана и изрече заповед. Отворът, откъдето Еймъс се беше спуснал, избоботи, от него се посипаха прах и отломъци и най-неочаквано светлината помръкна.

Еймъс изтупа дрехите си и ни се усмихна.

— Това ще ги забави малко.

— Как го направи? — полюбопитствах аз.

Той ни показа с ръка да отидем при него в залата.

Картър прескочи без колебание рова. Тази работа не ми харесваше, но не исках да оставям Картър сам, затова също прескочих изкопа. Веднага се почувствах по-зле и отпреди, сякаш помещението се беше наклонило и беше извадило от равновесие сетивата ми.

Зия дойде последна и огледа внимателно Еймъс.

— Не би трябвало да си жив — каза тя.

Еймъс се засмя.

— О, чувал съм го и друг път. А сега да се залавяме за работа.

— Да — отвърнах и погледнах престола. — Как ще измъкнем ковчега?

— Дали да не го срежем? — попита Картър и извади меча, но Еймъс вдигна ръка.

— Не, деца. За друга работа ви говорех. Постарах се да не ни прекъсва никой. Време е да поговорим.

Изтръпнах цялата.

— Да поговорим ли?

Най-неочаквано Еймъс се свлече на колене и започна да се гърчи. Хукнах към него, но той ме погледна с лице, изкривено от болка. Очите му бяха червени като разтопен метал.

— Бягайте! — простена той.

Строполи се и от тялото му излезе червена пара.

— Да се махаме оттук! — сграбчи ме за ръката Зия. — Незабавно!

Но смразена от ужас, аз загледах как парата се издига от безжизнената форма на Еймъс и се носи към престола — приемаше бавно вид на седнал мъж, на червен воин в огнени доспехи, с железен жезъл в ръката и с глава на чудовищно псе.

— О, скъпи мои — засмя се Сет. — Зия сигурно трябва да заяви: „Казвах ли ви аз!“.