Червената пирамида

25. Печелим безплатно пътуване при Смъртта

Превърнат ли те на гущер, целият ти ден се обърква. След като минахме през вратата, се опитах да го скрия, но си ме беше страх.

Сигурно си мислите: „Ей, нали вече веднъж се преобрази на сокол. Какво толкова?“ Но е съвсем различно някой да те накара насила да приемеш друг вид. Представете си, че сте в преса за отпадъци, която ви сплесква така, че сте с размери, по-малки и от дланта ви. Боли и е унизително. Твоят враг те възприема като тъп безобиден гущер, после ти налага волята и мислите си, докато не станеш такъв, какъвто иска той. Сигурно можеше да е и по-страшно. Той можеше да си представи, че съм плодояден прилеп, въпреки това обаче…

Бях, разбира се, признателен на Сейди, че ме е спасила, но се чувствах и пълен смотаняк. Не стига че се бях изложил на баскетболното игрище пред гмеж песоглавци, ами се бях провалил и в битката. Е, справих се с летищното чудовище Лерой, когато обаче се изправих лице в лице с двама магьосници (пък били те и глинени), още в първите две секунди ме превърнаха във влечуго. Къде изобщо можех да се меря със Сет?

Когато излязохме от портала, се откъснах от тези мисли, защото определено не бяхме в кабинета на Тот.

Пред нас се извисяваше съвсем истинска пирамида от стъкло и метал, голяма почти колкото пирамидите в Гиза. В далечината се издигаха високите сгради в центъра на Мемфис. Отзад се падаха бреговете на река Мисисипи.

Слънцето залязваше и превръщаше в злато реката и пирамидата. На стъпалата пред пирамидата, до шест-метровата статуя на фараон, под която пишеше РАМЗЕС ВЕЛИКИ, Тот беше устроил пикник с барбекю: ребърца и свински гърди, хляб, туршия и какво ли още не. Свиреше на китарата, включена в преносим усилвател. До него стоеше Хуфу, който си беше запушил ушите.

— О, чудесно. — Тот изсвири един акорд, който прозвуча като предсмъртния рев на болно магаре. — Върнали сте се живи.

Загледах се изумен в пирамидата.

— Откъде се е взела? Нали не си я построил току-що?

Спомних си как моята ba отиде при червената пирамида на Сет и изведнъж си представих как боговете строят паметници навсякъде из Съединените щати.

Тот се засмя.

— Не ми се наложи да я строя. Направиха го жителите на Мемфис. Хората всъщност не забравят Египет, така да знаеш. Заемат ли се да строят град на река, си припомнят своето наследство, заложено дълбоко в подсъзнанието им. Това е Арената с пирамидата — шестата по големина пирамида в света. Преди тук имаше спортна арена за… как се казваше онази игра, която обичаш, Хуфу?

— Хрр! — възмути се песоглавецът.

И съм готов да се закълна, че ме погледна лошо.

— Точно така, баскетбол — каза Тот. — Но за арената настъпиха тежки времена. Изоставена е от години. Е, вече не е така. Тук дойдох аз. Носите ли Ankh?

За миг се запитах дали постъпваме правилно, като помагаме на Тот, но бяхме опрели до помощта му. Метнах му верижката.

— Отлично — одобри той. — Ankh от гроба на Елвис. Могъща магия!

Сейди стисна юмруци.

— Разминахме се на косъм със смъртта, за да я донесем. Ти ни изигра.

— Няма такова нещо — възрази той. — Само ви подложих на проверка.

— Онези неща — натърти тя, — shabti…

— Да, най-добрите, които съм сътворявал от векове. Жалко, че се счупиха, но не можех да ви пусна да се биете с истински магьосници, нали така? Shabti се представиха като страхотни дубльори.

— Значи си видял всичко — промърморих аз.

— О, да. — Тот вдигна ръка. По дланта му заподскачаха две огънчета — вълшебният дух, който бяхме видели да излиза от устата на shabti. — Това тук са… сигурно вие ще ги наречете записващи устройства. Разполагам с изчерпателен доклад. Победили сте shabti, без да ги убивате. Трябва да призная, Сейди, че съм възхитен. Овладя магията, овладя и Изида. А ти, Картър, постъпи добре, като се превърна в гущер.

Реших, че само се заяжда. После забелязах, че в очите му се чете искрена симпатия, сякаш провалът ми е бил нещо като успешно издържана проверка.

— Предстои ти да се натъкнеш на по-страшни врагове, Картър — предупреди ме Тот. — Дори сега Домът на живота изпраща срещу теб най-добрите. Но ще намираш и приятели там, където го очакваш най-малко.

И аз не знам защо, но ми се стори, че ми говори за Зия… или може би просто ми се искаше.

Тот се изправи и подаде китарата на Хуфу. Метна върху статуята на фараона Рамзес верижката с Ankh и тя се закачи на врата му.

— Готово, Рамзес — каза на статуята. — В чест на новия ни живот.

Статуята засия едва-едва, сякаш залезът бе станал десет пъти по-ярък. После сиянието се разпростря върху цялата пирамида, а накрая угасна постепенно.

— О, да — рече замислен Тот. — Мисля, че тук съм щастлив. Следващия път, когато ми дойдете на гости, деца, ще имам много по-голяма лаборатория.

Мисълта ми се стори страшна, но се постарах да не се разсейвам.

— Намерихме и друго — заявих аз. — Обясни какво е това тук.

Подадох му картинката с котката и змията.

— Котка и змия — отвърна Тот.

— Благодаря ти, боже на мъдростта. Сложил си я нарочно там, за да я намерим, нали? Опитваш се да ни дадеш нещо, което да ни насочи.

— Кой, аз ли?

„Просто го убий“, каза Хор. „Млъквай“, отговорих му аз. „Убий поне китарата.“

— Котката е Баст — рекох, като се постарах да не обръщам внимание на онзи психар, сокола вътре в мен. — Тя има ли някаква връзка с това, че родителите ни са пуснали на свобода боговете?

Тот махна с ръка към чиниите за пикника.

— Споменах ли, че имаме барбекю?

Сейди тропна с крак.

— Имахме някаква уговорка, Джехути!

— Знаеш ли… това име ми харесва — провлачи замислено Тот, — но не толкова, когато го произнасяш ти. Ако не ме лъже паметта, уговорката ни беше да ви обясня как да използвате книгата със заклинанията. Може ли?

Тот протегна ръка. Извадих без особено желание вълшебната книга от чантата и му я подадох.

Той я разгърна.

— О, това ме връща в миналото. Толкова много формули. Едно време вярвахме в ритуалите. За някои магии подготовката трае със седмици, тъй като са нужни екзотични съставки от цял свят.

— Не разполагаме със седмици — възразих аз.

— Колко си припрян — въздъхна Тот.

— Хрр — съгласи се Хуфу и подуши китарата.

Тот затвори книгата и ми я върна.

— Е, това тук е заклинание, с което можеш да унищожиш Сет.

— Това го знаем — заяви Сейди. — Завинаги ли ще го унищожи?

— Не, не. Ще унищожи само формата му на този свят и ще го прокуди в дълбините на Дуат, ще притъпи силата му и той няма да може да се върне дълго, много дълго. Най-вероятно няколко века.

— Звучи добре — казах аз. — Как да го разчетем?

Тот ме изгледа така, сякаш отговорът е очевиден.

— Не можете да го прочетете, защото думите могат да се произнесат само в присъствието на Сет. След като застанете пред него, Сейди трябва да отвори книгата и да повтори заклинанието. Когато дойде това време, тя ще знае какво да прави.

— Чудесно — рече тя. — И Сет ще си стои мирно и кротко, докато чета заклинанието за смъртта му.

Тот сви рамене.

— Не съм казвал, че ще бъде лесно. За да подейства заклинанието, ви трябват две неща — една дума, тайното име на Сет…

— Какво, какво? — започнах да недоволствам аз. — И как ще се доберем до него?

— Предполагам, трудно. Няма как просто да прочетеш в книгите тайното име на някого. То трябва да дойде от устата на самия човек — както го произнася той, иначе няма да получите власт над него.

— Страхотно, няма що — подметнах. — И какво, просто принуждаваме Сет да ни го каже.

— Или го изигравате — допълни Тот. — Или пък го убеждавате.

— Няма ли друг начин? — попита Сейди.

Тот почисти едно мастилено петно върху лабораторната си престилка. Йероглифът се превърна в мушица, която отлетя.

— Предполагам… че има. Можете да помолите човека, който е най-близък на сърцето на Сет — човека, който го обича най-силно. Този човек е жена и тя също притежава способността да изрича името.

— Но Сет не го обича никой! — възрази Сейди.

— Обича го жена му — предположих аз. — Другата богиня — Нефтида.

Тот кимна.

— Тя е богиня на реките. Сигурно ще я намерите на някоя река.

— Става все по-забавно — промърморих аз.

Сейди погледна свъсена Тот.

— Спомена, че има още една съставка.

— Физическа — потвърди той, — перо на истината.

— Моля? — ахна тя.

Аз обаче знаех какво има предвид Тот и сърцето ми се сви.

— Вероятно говориш за Земята на мъртвите.

Той грейна.

— За нея, за нея.

— Чакай малко — рече Сейди. — За какво изобщо намеква той?

Постарах се да прикрия страха си.

— В Древен Египет, който е умирал, е трябвало да поеме на пътешествие към Земята на мъртвите — обясних аз. — На наистина опасно пътешествие. Накрая се озоваваш в Залата на Съдилището, където животът ти се претегля върху везните на Анубис: от едната страна е сърцето ти, а от другата — перото на истината. Издържиш ли проверката, се радваш на вечно щастие. Провалиш ли се, идва чудовище, което ти изяжда сърцето и ти преставаш да съществуваш.

— Амит Поглъщачката — рече замислен Тот. — Голяма симпатяга.

Сейди примига.

— И как точно ще вземем от Съдилището това перо?

— Анубис може би ще бъде в добро настроение — предположи Тот. — Случва се през едно-две хилядолетия.

— Но как изобщо ще стигнем до Земята на мъртвите? — попитах и аз. — Без да умрем де.

Тот се взря в западния хоризонт, където слънцето вече ставаше кървавочервено.

— Според мен, като тръгнете нощем надолу по реката. Именно така повечето хора се прехвърлят в Земята на мъртвите. Лично аз бих се качил на лодка. В края на реката ще намерите Анубис… — Той посочи на север, после размисли и посочи на юг. — Забравих, че тук реките текат на юг. Всичко е преобърнато.

— Хрр! — намеси се Хуфу и прокара пръсти по тушетите на китарата, при което се чу мощен рокендролски риф.

После се оригна, сякаш не се е случило нищо, и остави китарата. Ние със Сейди само го изгледахме, но Тот кимна, все едно песоглавецът е казал нещо много умно.

— Сигурен ли си, Хуфу? — попита го.

Песоглавецът изсумтя.

— Прекрасно. — Тот въздъхна. — Хуфу каза, че би искал да дойде с вас. Предложих му да остане тук и да набере доктората ми по квантова физика, той обаче не проявява интерес.

— Не си представям защо — отвърна Сейди. — Радвам се, че Хуфу ще дойде с нас, но откъде ще намерим лодка?

— Вие сте потомци на фараони — напомни Тот. — А фараоните винаги имат на разположение лодки. Само внимавайте да я изберете разумно.

Той кимна към реката. Към брега сред разпенената вода се приближаваше старовремско параходче с веслени колела, от комините му се виеше пушек.

— На добър път — пожела ни Тот. — До нови срещи.

— На това там ли трябва да се качим? — учудих се аз.

Но когато се обърнах към Тот, той беше изчезнал като беше отнесъл със себе си и барбекюто.

— Супер! — промърмори Сейди.

— Хрр! — съгласи се Хуфу.

Хвана ни за ръцете и ни поведе надолу към брега.