Бранителката на портата

9.

— Ставайте, качвайте се на конете и тръгвайте след мен. Веднага.

Едмънд изрича думите бавно, през зъби.

— И не спирайте по никакъв повод, докато аз не ви наредя.

Тозчас яхва коня си и докато ние следваме примера му, той не отделя поглед от гората зад нас. Значително по-бавни и тихи сме от Едмънд, когато се готвим за път, макар че аз никога не съм се мислила нито за мудна, нито за особено шумна.

Когато сме готови, Едмънд обръща коня си в посоката, в която пътуваме, и тутакси се изстрелва нататък, без да каже и дума на животното. Нашите коне рипват след него, сякаш помежду ни съществува тайна връзка и те са наясно, че е дошло време за път, така че не е нужно да ги ръчкаме и подканяме.

Препускаме през гората като вихър. Нямам представа в коя посока сме поели, нито дали пътят ни отвежда към Алтус, ала Едмънд ни води сигурно и без колебание. Трудно е да се каже дали го прави, защото е сигурен, че се движим в правилната посока, или защото безумно се бои от съществото, което ни дебне, и изобщо не го е грижа, че можем да се отклоним от правия път. Да, това наистина няма никакво значение.

Носим се с такава скорост през гората, че съм принудена да залепна за шията на Сарджънт, ала въпреки всичко вейките се заплитат в косата ми, а клоните ме шибат по лицето. Но аз сякаш наблюдавам случващото се отстрани. Знам, че се нося през гората само с лък на рамо и маминия нож в мешката за защита. Препускам, за да спася живота си. Ала не мога да усетя страха, който очаквам да плъпне навсякъде под кожата ми.

Чувам шума на реката, преди да зърна водата. Никога няма да забравя този звук. Когато най-сетне я виждам, изпитвам облекчение от факта, че Едмънд силно дърпа юздите и конят му, както и цялата ни кавалкада, рязко спира току до водата.

Той се вторачва в реката, а аз приближавам коня си до него и проследявам посоката на погледа му.

— Какво ще кажеш, Едмънд? Ще можем ли да я преминем? — питам.

Тревогата му си личи в неистовото му напрежение, в бързото вдишване и издишване.

— Предполагам.

— Предполагаш? — гласът ми прозвучава неочаквано високо и рязко.

Той свива рамене.

— Няма гаранции, но мисля, че ще успеем да се справим. Макар че положението е доста лошо.

Думите му са загадъчни и аз се чувствам така, сякаш съм пропуснала важна част от нашия разговор.

— Кое е лошо?

— Фактът, че реката не е по-дълбока.

Поклащам глава.

— Да, но ако беше по-дълбока, нямаше да можем да я преминем.

— Така е.

Той хваща поводите в едната си ръка и се готви да пришпори коня през реката.

— Но щом за нас е трудно да преминем през дълбоката пода, ще бъде трудно и за преследвачите ни. А ако са онова, което си мисля, ще трябва да се молим да срещнем по пътя си най-дълбоката река на света.

Преминаването на реката не е чак толкова трудно. Доста е широка, но не е много дълбока. Когато стигаме до най-дълбоката й част, за миг ме обзема страх, защото водата стига почти до коленете ми, ала Сарджънт с лекота се втурва напред срещу течението.

Нямам време да продължа разговора си с Едмънд относно съществото, което ни следва по петите през дървета и шубраци. След като преминаваме реката, до края на деня се движим с пълна пара. Не спираме нито за храна, нито за вода, докато слънцето пада толкова ниско над хоризонта, че ни е трудно да се виждаме. Очевидно Едмънд би желал да продължим пътя си, ала никой не го пита. Най-важна е сигурността на групата ни. Никак няма да е добре, ако някой от нас пострада по пътя.

Приготвяме храната, грижим се за конете и разпъваме палатките — всичко вършим заедно. За първи път в работата се включват Луиса и Соня и аз се питам дали и техните нерви са опънати докрай от ужас като моите. Помагам на Едмънд за вечерята, напълвам ведро с вода за животните от близкия поток и ги нахранвам с по няколко ябълки. Наострила съм уши. През цялото време очите ми блуждаят из дърветата, които обграждат лагера ни. Чакам преследвачите ни да се появят на поляната.

След вечерята Соня и Луиса седят тихо край огъня. Мълчанието помежду им ме кара да изпитвам неудобство, ала съм налегната от по-тежки грижи. Тръгвам към Едмънд, който разчесва и почиства един от конете, завързани за дърветата.

Щом се приближавам и се навеждам да взема другата четка от земята, за да последвам примера му, той кима с глава. Разчесвам твърдата сива козина на Сониния кон и се мъча да подредя безбройните въпроси в главата си. Лесно избирам един от най-належащите.

— Какво е то, Едмънд? Съществото, което ни преследва?

Той не отговаря веднага. Дори не ме поглежда и аз се чудя дали изобщо е чул въпроса, когато най-после проговаря, въпреки че онова, което казва, не е отговор на моя въпрос.

— Не съм преминавал през тази гора и не съм пребивавал в междинния свят от много дълго време.

Спирам да разчесвам коня и накланям глава към него.

— Виж, Едмънд. Смятам в настоящия случай да се доверя на подозренията, които имаш.

Той бавно кима и ме поглежда в очите.

— Добре тогава. Мисля, че преследвачите ни са Хрътките на ада, глутницата демони, принадлежащи лично на Самаил.

За миг се замислям, като се опитвам да свържа онова, което ми е известно за Хрътките на ада от митологията, с вероятността те да ни преследват.

— Но… Хрътките на ада не са реални същества, Едмънд.

— Откъде знаеш? — повдига вежди той. — Има хора, които биха отрекли съществуването на други светове, както и на демони, които могат да се появяват в каквато форма пожелаят.

Той, разбира се, има право. Щом реалността се основава единствено върху неща, в които светът вярва, то тогава не съществуват нито Самаил, нито Изгубените души, нито пророчеството. Но ние знаем, че ги има. В такъв случай най-разумното нещо е да приемем действителността, в която се намираме, колкото и да се различава тя от онази, в която останалият свят вярва.

— Какво искат? — питам.

Той внимателно оставя четката на земята, изправя се и гали коня по гривата.

— Мога само да предположа, че искат теб. Хрътките на ада са отбрани възпитаници на Самаиловата армия. Възпитаници, които са преминали в нашия свят с помощта на предишни Сестри. През предишни Порти. Самаил знае, че с всяка крачка през тази гора ние се приближаваме все повече към Алтус, а приближавайки се към Алтус, ние се приближаваме и към липсващите страници на книгата, която би могла да ни помогне да затворим вратата към нашия свят за вечни времена.

Обясненията му не ме изненадват ни най-малко. Не че се страхувам, защото и досега усещам как кръвта ми се смразява в жилите, като си помисля, че ще трябва да се надпреварвам с Хрътките на ада. Но в същото време съм наясно, че за да свърши каквото и да е, човек трябва да го започне от самото начало.

— Добре. И как можем да избягаме от Хрътките? Как можем да ги победим?

Той въздъхва.

— Самият аз никога не съм се сблъсквал с тях, но съм чувал много истории. Мисля, че просто трябва да продължим по пътя си.

Млъква за миг, после добавя:

— Те са по-големи и по-силни, отколкото която и да е хрътка, бъди сигурна в това. Но съществуват в живо тяло, а живото тяло е уязвимо и смъртно като всяко живо същество. Да убиеш една от Хрътките, е много по-трудно, отколкото да унищожиш нещо, което се намира в нашия свят, ала не е невъзможно. Въпросът е…

Той търка четината, появила се по страните му през последните дни. Чувам я как дращи повърхността на дланта му.

— Да? Какво има?

— Не знаем точния им брой. Не знаем дали се движат на големи глутници, защото… разполагаме само с една пушка. Аз съм доста добър стрелец, ала не мога да се обзаложа, че ще съм в състояние да победя цяла глутница демони. Предпочитам да заложа на някоя тяхна слабост.

— Каква слабост?

Той се оглежда, сякаш се страхува да не го чуят, макар че не мога да си представя кой друг би могъл да е наоколо освен хората от нашата група. Когато проговаря, прави го с приглушен глас.

— Чувал съм да казват, че има едно специално нещо, което може да спре Хрътките.

Спомням си думите на Едмънд точно преди да преминем реката: „Ако са онова, което си мисля, ще трябва да се молим да срещнем по пътя си най-дълбоката река на света.“

Срещам погледа му и тутакси ми просветва.

— Вода. Страхуват се от водата.

Той кима с глава.

— Точно така. Е, само предполагам, но не съм сигурен, че „страхуват се“ е точната дума. Не съм сигурен дали Хрътките изобщо се страхуват от нещо, но казват, че дълбоката, бързо движещата се вода ги спира. Най-много се боят от смъртта и съм чувал да говорят, че ако се сблъскат с опасно дълбока вода по пътя си, по-вероятно е да се обърнат и да си плюят на петите, отколкото да продължат преследването.

„Смърт чрез удавяне“, мисля си аз, преди да ми хрумне и друго.

— А не могат ли да приемат друга форма, например… да се превърнат в риби, в птици или в нещо, което би могло с успех да преодолява водни бариери? Поне докато са в опасност?

В Ню Йорк мадам Берие ме бе уведомила за способността на Душите да променят външната си форма. Оттогава подлагам на съмнение всичко около себе си.

Едмънд клати глава.

— Хрътките, за разлика от онези Души, които преминават от един образ в друг, живеят и умират, без да променят вида си. Те с радост се жертват, приемайки ролята си, тъй като съществува само още една по-съблазнителна служба от тази на Хрътка.

— И каква е тази служба?

Едмънд бърка в джоба си и изважда една спаружена ябълка, с която да нахрани големия сив кон.

— Към отряда на Пазителя, личния Самаилов контингент от Души в материалния свят. Хрътките осигуряват безопасността само в това междинно място по пътя за Алтус, докато слугите на Пазителя свободно се смесват с хората от нашия свят и могат да променят външността си по желание, за да изпълняват заповедите на Самаил. Трябва да се страхуваш от всяка Душа в човешка форма, но най-много трябва да се боиш от слугите на Пазителя. Подбрани са измежду най-порочните и зли същества.

— Но как ще ги позная? Вече не мога да се доверя на непознати, дори на нито едно животно, защото се страхувам, че може да е Изгубена душа в чужда външна обвивка. Още по-малко бих могла да разпозная Пазителите! Умът ми не го побира.

— Те носят своя знак. Особено когато са приели вид на човек.

Той се взира в земята и отбягва погледа ми.

— Какъв е този знак?

Едмънд маха с ръка към китката ми, въпреки че тя е покрита от ръкава на жилетката.

— Змия като твоята. Около шиите си.

Двамата стоим в мрака, всеки един от нас вглъбен в собствените си мисли. Престанала съм да галя коня и той души ръката ми, за да напомни за себе си. Милвам го по лицето и се мъча да отпъдя от главата си ужасяващата картина на ожесточения легион от Души, носещи знака на омразата около шиите си.

— Според теб с колко време разполагаме? — питам най-после аз, като отново насочвам вниманието си към Хрътките.

— Днес яздихме доста дълго. Придвижвахме се бързо. Опитвах се да следвам правилната посока към Алтус, ала в същото време доста се скитахме напосоки в гората, за да ги объркаме поне малко. После преминахме реката… Тя наистина не беше много дълбока, но Хрътките се боят от всяка река. Можем да се надяваме, че поне са спрели, за да помислят, преди да я преминат.

Мъча се да не допусна безпомощността и страхът да вземат превес в душата ми.

— С колко време разполагаме?

Той видимо се прегърбва.

— Най-много два дни. Дори по-малко, ако утре не спираме по пътя си и ако имаме много, ама много късмет.