Бранителката на портата

27.

Сега сме само двамата с Димитри — стоим самички на океанския бряг и се взираме в пустата морска шир.

Катерът с тялото на леля Абигейл отдавна е отплавал. Тя си отиде, както си отидоха и всички, стоящи на пясъка, докато тялото й бе предадено на морето около Алтус.

Тук действат много бързо — погребват те в същия ден, в който си умрял, ала Димитри ми каза, че такива са обичаите на острова. Нямам причини да се противопоставям, тъй като традициите в моя собствен свят биха изглеждали на обитателите на Алтус също толкова странни, колкото ми изглеждат техните. При това лейди Абигейл беше една от Сестрите и тяхна Стопанка. Ако те се сбогуват с нея по този начин, мисля, че и тя би искала да се сбогува с тях така.

Димитри извръща поглед от океана и тръгва, вплел ръка в моята.

— Ще те изпратя до Светилището, а после трябва да се явя пред членовете на Григъри по работа.

Поглеждам го изненадано. Дори скръбта не е в състояние да потисне любопитството ми.

— По каква работа?

— Останаха много недовършени неща, след като лейди Абигейл си отиде.

Докато вървим, той гледа право пред себе си и аз не мога да се отърва от чувството, че избягва погледа ми.

— Да, но нали утре потегляме? Работата не може ли да почака?

— Всъщност точно това бе и моето искане — кима той. — Все още ме държат отговорен за намесата ми в случката с водния дух, но помолих да отложат явяването ми пред Съвета до намирането на липсващите страници.

— Звучи ми разумно — свивам рамене аз.

— Така е — отвръща Димитри. — До вечерта Съветът ще съобщи решението си. Но има и друго. Отнася се за теб.

— За мен ли?

Застивам на място близо до пътеката, която ще ни отведе до Светилището. Сега по пътя се движат повече хора и на път към централната сграда срещаме няколко Сестри.

Димитри взема ръцете ми в своите.

— Лия, ти си по право Стопанката на Алтус.

Поклащам глава.

— Вече ти казах, че не искам. Не и в този момент. Не мога… — извръщам поглед встрани. — Не мога да мисля за това точно сега, когато ме очакват толкова изпитания.

— Разбирам. Наистина те разбирам. Но междувременно Алтус остава без водач и само ти трябва да решиш дали да отхвърлиш правото си, или да го приемеш.

Тлеещата в душата ми жарава се разпалва и се превръща в истински гняв.

— А защо Григъри не говорят директно с мен? Сигурно въпреки напредничавата мисъл в Алтус те не желаят да се обръщат направо към жена, без посредник?

Долавям умора във въздишката му.

— Защото просто не го правят. Не защото си жена, Лия, а защото Старейшините на Григъри не споделят нищо с другите, освен ако не е съвършено наложително от гледна точка на реда и дисциплината. Това е нещо като… сегрегация, като монашеското отшелничество в твоя свят. Ето защо членовете на Григъри живеят в другата част на острова. Разчитат на емисари като мен, за да се свързват със Сестрите. Повярвай ми, Лия, че ако някога те повикат на аудиенция, това няма да е за добро.

Отказвам да се тормозя относно нюансите в политиката на острова. Нямам време да дешифрирам чудатите правила и обичаи.

— С какви възможности разполагам, Димитри? Не пропускай нито една.

Той си поема дълбоко дъх, сякаш се нуждае от повече въздух за предстоящия разговор.

— Само с три: можеш да приемеш ролята, която по право е твоя, и да назначиш някого да те замества, докато те няма. Можеш да приемеш длъжността и да останеш да управляваш още сега, но това ще означава, че някой друг ще трябва да намери и донесе липсващите страници вместо теб. Можеш и да откажеш поста.

Хапя устни и размишлявам върху различните възможности. Част от мен желае тозчас да отхвърля предложението. Да отпъдя мисълта от съзнанието си, за да мога да се съсредоточа върху настоящата си задача липсващите страници. Ала останалата част, по-практичната и по-разумната, ми подсказва, че сега не е време за прибързани решения.

— Какво ще стане, ако откажа?

Отговорът му е съвсем прост:

— Правото отива при Урсула вместо при Алис, защото сестра ти нарушава законите на Григъри и поради тази причина е неподходяща да заеме поста.

Урсула. Само като чуя името й, и ме побиват тръпки. При все че, доколкото знам, тя е силен и умен водач, аз винаги се доверявам на инстинктите си и не съм готова да поверя нещо толкова важно като бъдещето на Алтус, на което леля Абигейл бе отдала целия си живот, в ръцете на личност, събудила в душата ми такова безпокойство. В никакъв случай. Щом аз съм Стопанката по право, членовете на Григъри ще постъпят според желанието ми, което е в интерес на острова. А аз съм убедена, че се ръководя от интересите на острова. Вдигам очи към Димитри с още по-голяма решимост.

— Не приемам поста, но не го и отхвърлям.

Той клати глава.

— Няма такава възможност, Лия.

— Трябва да има — изправям плещи. — Аз съм Стопанката по право, ала от името на Сестринската общност трябва да намеря липсващите страници. Тъй като не мога да присъствам на две места едновременно, а в качеството си на Стопанка, която има да изпълнява толкова важни задачи, не бих могла да съсредоточа вниманието си върху пътуването, което започва утре, настоявам за отсрочка.

Обръщам се и се отдалечавам от него, но не изминала и няколко крачки, отново поглеждам назад. Колкото повече мисля за това, толкова по-силна се чувствам.

— Назначавам членовете на Григъри да ме заместват, докато намеря и донеса страниците.

— Никога не сме постъпвали така — изрича Димитри.

— Значи е време да го направите.

Откривам Луиса в библиотеката да чете на меката светлина, излъчваща се от настолната лампа върху близкото писалище. Когато зървам тъмните къдрици, разпилени около скулите с цвят на слонова кост, си казвам, че от утре, за първи път, откакто тръгнахме за Алтус, ще продължа без нея. Колко ще ми липсват остроумието и доброто й настроение!

— Луиса — опитвам се да говоря тихо, за да не я стресна, ала не е трябвало да се притеснявам, защото щом вдига поглед към мен, виждам, че тя е самото въплъщение на спокойствието.

Става от мястото си, кротко ми се усмихва и се приближава. Ръцете й ме обгръщат и за миг двете оставаме застинали в приятелска прегръдка. Когато се отдръпва, тя внимателно ме поглежда и пита:

— Добре ли си?

— Така мисля — усмихвам й се аз. — Дойдох да се сбогуваме. Утре потегляме в ранни зори.

В усмивката й се чете тъга.

— Няма да си правя труда да те питам къде отивате. Знам, че не можеш да ми кажеш. Искам само да ти обещая, че ще остана и ще се грижа за Соня дотогава, докато намериш страниците. След това ще действаме, нали? А после ще се върнем в Лондон по най-бързия начин.

Иска ми се да потегля още сега, докато и двете сме в добро настроение и храним надежди за бъдещето, поне на вид. Но аз съм сигурна, че няма да се чувствам добре, ако не спомена за днешната ни среща със Соня.

Въздишам.

— Ще ми се отново да й вярвам.

— Разбира се, че ще й вярваш. — Тя пристъпва напред и бурно ме прегръща. — Доверието се изгражда с времето, Лия, както и всичко останало. Сега не е моментът да се безпокоиш за Соня. Остави го на мен. А ти се съсредоточи върху собствената си безопасност и върху предстоящото пътуване. Намери страниците. Когато се върнеш, ще оправим всичко.

Оставаме в плен на приятелската си прегръдка още само миг, през който се опитвам да отпъдя натрапчивата мисъл, която се ражда дълбоко в съзнанието ми: „Ако се върна, Луиса. Ако.“

Задушавам се от напрежение. Измина цял час, откакто се сбогувахме с Луиса, и докато седя на леглото в очакване на Димитри, нервите ми така се изопват от несигурност какво ли решение ще вземат членовете на Григъри, че очаквам всеки миг да се скъсат.

Не след дълго на вратата тихо се похлопва. Прекосявам стаята, за да отворя, и никак не се изненадвам, като виждам Димитри на прага. Той влиза, без да чака покана.

Не казвам нищо, чакам да затвори след себе си. Търпението ми се изчерпва.

— Какво казаха?

Той поставя ръка на рамото ми и за миг ме обхваща страх — сигурно са отказали. Боя се, че ще ми каже, че трябва веднага да взема решение. Решение, което ще ме обвърже за цял живот.

За щастие той изрича нещо съвсем друго:

— Съгласиха се, Лия — усмихва се и поклаща глава. — Звучи ми невероятно, но те наистина се съгласиха да дадат отсрочка и на двама ни. Не беше никак лесно, но все пак успях да ги убедя, че не бива да бъдеш наказана, задето работиш от името на пророчеството, нито пък аз, задето те придружавах, когато лейди Абигейл ми нареди.

Въздъхвам с облекчение.

— Ще ни накажат, след като донесем страниците, така ли?

— Още по-добре — отвръща той.

— Още по добре? — не мога да си представя какво би могло да бъде по-добре от това.

Той кима с глава:

— Отсрочката е докато пророчеството се разреши, при положение че ти продължиш работата си по завършека му. Ако промениш решението си… ако действаш като Порта, постът ще бъде даден на Урсула.

— Това няма да стане — поклащам глава аз.

— Убеден съм, Лия.

Обръщам се на другата страна и се мъча да си обясня причините за тъй бързата промяна в становището на Григъри.

— Защо са се съгласили, щом като поведението им няма прецедент?

Той въздъхва и се вторачва в ъгъла на стаята, сякаш търси изход от ситуацията.

— Защо не ми кажеш, Димитри? — гласът ми е натежал от изтощение.

Той отново ме поглежда в очите.

— Оставят всичко в ръцете на съдбата; ако доведеш пророчеството до неговата развръзка, решението ще вземеш ти, което е и твое право. Ако се провалиш…

— Ако се проваля?

Ако се провалиш, това ще е или защото си се поддала като Порта… или защото изобщо няма да доживееш да заемеш мястото си в пророчеството.