Бранителката на портата

11.

Когато на другата сутрин се събуждам, наоколо е пълна тъма — сякаш още не се е съмнало. Но щом хвърлям поглед наоколо, виждам, че Луиса я няма. Соня още спи, така че аз се измъквам изпод одеялата и излизам от палатката, като се опитвам да отгатна колко е часът. По небето разбирам, че е сутрин — черният цвят постепенно изсветлява, а над хоризонта, откъдето трябва да изгрее слънцето, е вече бледосин.

Давам си сметка, че е още много рано. Едмънд е буден и е на поста си в края на бивака. Приближавам се, без да се старая да не вдигам шум. Не ми се иска да насочи пушката си към мен, затова го викам по име, преди да съм се приближила съвсем.

— Едмънд?

Той спокойно извръща глава към мен.

— Още е рано. Защо сте станали?

Спирам и присядам на близкия камък с лице към него.

— Не знам. Току-що се събудих и видях, че Луиса не е в палатката. Виждал ли си я?

Той клати глава, а в очите му се чете искрено недоумение.

— Не. Нищо не съм забелязал.

Взирам се в тъмната гора. Възможно е Луиса да е излязла по свои лични нужди, които не търпят отлагане. Не казвам нищо на Едмънд от страх да не всея безпокойство и у него, макар да съм ужасена от мисълта, че Луиса би влязла в гората сам-самичка след разговора ни за Соня, която бе сторила абсолютно същото.

— Да е имало някакви проблеми снощи? — питам.

Той поклаща глава.

— Не бих казал. Чух лек шум, но каквото и да е било, не ще да е било голямо, нито бързо. Вероятно е някое от животните, които обитават гората наоколо.

— Какви са реалните ни шансове да избягаме от Хрътките?

Той не отговаря веднага и аз вече знам, че няма да чуя отговора, който искам, а чистата и неподправена истина, основаваща се на анализ и изчисления.

— Бих казал така: около петдесет на петдесет, най-вече защото се намираме в гората и все повече се приближаваме към морето. Малките ручеи и потоци се превръщат в реки. С всеки изминал ден вероятността да срещнем по пътя си по-голям воден басейн се увеличава. Но има неща, които ме тревожат.

Потискам паниката си при мисълта, че можем да заседнем по средата на някоя дълбока и бърза река, и питам:

— Например?

— Щом Самаил е изпратил Хрътките по дирите ни, може би има и други начини да ни попречи да стигнем до крайната си цел. Може би Хрътките не са единствената пречка по пътя ни.

Подтиквам го да продължи.

— Добре е, че не премълчаваш опасностите. Каза някои неща. Но какво е другото, което те безпокои?

Той се вторачва в краката си, после ме поглежда в очите.

— Да достигнем до голям воден басейн би било и хубаво, и лошо. Всяко голямо препятствие, което би попречило на Хрътките да преминат нататък, би било препятствие и за нас. Но не това е най-лошото, ако разбираш за какво намеквам.

Кимам с глава.

— Ако стигнем до река, няма да имаме избор. Ще трябва да я преминем, за да се отскубнем от Хрътките. Ала няма да знаем дали ще е възможно да я прекосим, докато не стигнем поне до средата й.

— Точно така.

— Не можем да избираме, нали? — продължавам, без да чакам отговор. — Ще трябва просто да продължим да напредваме и да навлезем във водата, когато дойде време за това. Досега времето и късметът са били на наша страна. Да се надяваме, че и занапред ще е така.

— Мисля, че имате право — отвръща, ала гласът му не звучи уверено.

Ставам от камъка и изтупвам панталоните си с ръка.

— Не чух Луиса да се връща, но мисля, че знам къде може да е. Ще се опитам да я намеря. Близо е.

Той кима.

— Ще приготвя закуската. Скоро ще трябва да тръгваме.

Преполовила съм пътя до края на бивака, когато гласът му долита до мен:

— Не се отдалечавайте. Тичам бързо, но ако попаднете в беда, най-добре е да сте наблизо.

Няма нужда да ми го казва. Знам, че е опасно да изляза извън обсега на полезрението му. Знам също, че трябва просто да чакам. Вероятно Луиса всеки миг ще се върне. Но истината е, че изпитвам любопитство. Страховете на Соня по повод лоялността на Луиса са се настанили дълбоко в сърцето ми въпреки неимоверните ми опити да ги изхвърля оттам. Напоследък поведението й ме кара да съм нащрек и въпреки нежеланието да шпионирам приятелката си, чувствам се длъжна да взема предвид всеки възможен сценарий. Дори този, в който Луиса бива използвана от Душите, за да саботира мисията ни.

Щом излизам от лагера, наоколо притъмнява. Загасващият огън и луната осветяват, макар и слабо, полянката, на която сме разпънали палатките си, но сега съм оградена от всички страни с дървета. Те се извисяват високо над главата ми и пронизват небето, мъгляво в наближаващата утрин.

Лесно откривам тясната пътечка, която двете със Соня търсихме снощи веднага след пристигането ни. По очевидни причини беше ни станало навик да търсим наше тайно местенце, щом пристигнем някъде, докато Едмънд стяга бивака. От двете страни на пътеката растат дървета, които биха могли да ни скрият от погледа на чужди хора в случай на нужда по време на такова дълго пътуване като нашето. Самата пътека отвежда до малък поток и аз отдалече чувам шума на бързата вода.

Не желая да предупреждавам за приближаването си, тъй че внимателно се придвижвам по пътеката към брега на рекичката, като се оглеждам за Луиса. Не я зървам по пътя си. Всъщност не я виждам изобщо дори като излизам на полянката край водата.

Само след минута очите ми се приспособяват към светлината, която ми осигурява поляната, и щом започвам да виждам по-добре, забелязвам Луиса, наведена над нещо досами потока. Казвам си, че сигурно се мие и се подготвя за деня, който ни чака, но нещо ми подсказва, че изобщо не съм права.

Тъй като не искам да прекосявам поляната, за да не ме види, преди да съм разбрала с какво се занимава, аз се промъквам покрай дърветата, като се мъча да се скрия максимално от погледа й, и незабелязано се отправям към реката. За мой късмет течението й вдига много шум. Неловките ми стъпки и шумът от счупени клонки по пътя ми потъват в шума на бързея. Приближавам се и вече мога ясно да видя Луиса и да проследя действията й.

Тя се взира в една от тенекиените купи, които използваме за приготвяне на храната. Виждам блясъка на водата в нея, но от мястото, където съм застанала, не забелязвам нещо друго. Тутакси си давам сметка, че тя гадае бъдещето. Всъщност откритието ми не е кой знае колко важно. Вярно е, че много отдавна се бяхме разбрали да не използваме заложбите си освен ако не е наложително за целта ни — да сложим край на пророчеството, — но е напълно възможно Луиса да е решила да гадае, за да види докъде са стигнали Хрътките или пък да отгатне допълнителните пречки, с които бихме могли да се сблъскаме.

Изглежда ми безобидно. Поне в началото.

Едва когато оставам по-дълго на мястото си, замислена върху действията на Луиса, усещам, че нещо не е съвсем наред. Отнема ми само миг, за да го разбера, и когато това става, осъзнавам защо съм обезпокоена.

Простата истина е, че никога досега не сме вземали и не вземаме решения относно пророчеството — за нашата роля в него и за скритите си заложби, — без да се съветваме една с друга. Въпреки всичко обаче Луиса гадае по-среднощ, след като е излязла от палатката и е поела риска да навлезе в гората съвсем сама, макар Хрътките да са по петите ни. И го е направила, без да ни каже и дума, което ме кара да си задам въпроса: „Какво крие Луиса?“

Докато събираме багажа и се готвим за още един ден, който ще премине в езда към крайната ни цел, настроението ни е мрачно като небето над нас.

Вмъквам се в палатката да събудя Соня и малко след това Луиса се връща. Не се изненадвам, когато тя извинява отсъствието си с необходимостта да се погрижи за личните си нужди, поради което не е счела за нужно да ни буди. Дори когато излиза за закуска, не споделям със Соня видяното сутринта. Не мога да кажа защо е така, но най-обезпокоителното от всичко напоследък ми се струва потайността между Соня, Луиса и мен, възникнала наскоро.

Едмънд ни кара да побързаме. В обичайните му кратки нареждания усещам нотки на загриженост, ала когато грабва пушката, вече не на шега се разтревожвам.

— Останете тук — казва той, мълчаливо се обръща и изчезва в гъсталака.

Шокирани от действията му, ние стоим мълчаливо и се взираме в гората. Въпреки че пътуваме едва от няколко дни, вече сме привикнали да спазваме строго определен ред — ред, според който сутрин се събуждаме, обличаме се и се приготвяме за идващия ден колкото е възможно по-бързо, прибираме личните си вещи и продукти и бързо закусваме, преди да се метнем на конете и да продължим пътуването си. Редът никога не се е нарушавал и Едмънд никога не е влизал в гората с пушка в ръка.

— Какво прави той? — пита Соня.

Поклащам глава.

— Нямам представа, но каквото и да прави, убедена съм, че така трябва.

Соня и Луиса стоят слисани на мястото си, вперили очи натам, накъдето Едмънд изчезна в гората. Нетърпелива както винаги, не мога нито да седя, нито да стоя права, тъй че започвам да крача напред-назад — тревожа се за Едмънд и се питам докога ли ще чакаме, преди да се втурнем да го търсим. За щастие въпросът ми сам намира отговора си, защото не след дълго Едмънд се връща. Този път много бърза.

— Качвайте се на конете. Веднага.

Без да ни поглежда, той тутакси се отправя към своя жребец. За секунди го яхва и е готов да забие шпори в хълбоците му.

Не му задавам въпроси. Едмънд не би бързал толкова, нито би ни накарал да бързаме като него, ако нямаше належаща причина. Ала Луиса не е толкова сговорчива.

— Какво има, Едмънд? Нещо не е наред ли? — пита тя.

Той отвръща през зъби:

— При цялото ми уважение, госпожице Торели, после ще имаме време и за въпроси. Сега трябва да се качите на коня си.

Луиса поставя ръце на хълбоците си.

— Мисля, че имам право да знам защо е това бързане.

Едмънд въздъхва и прокарва длан по лицето си.

— Работата е там, че Хрътките са наблизо, а с тях има и още нещо.

Извъртам глава толкова рязко, че за малко да си счупя врата.

— Какво имаш предвид? Какво е то?

— Не знам. — Той обръща коня си към гората. — Но каквото и да е — който и да е, — се придвижва на кон. И е по петите ни.