Бранителката на портата

23.

Влизаме в трапезарията, където цари толкова дълбока тишина, че се слисвам. Докато двете с Луиса прекосяваме помещението, опитвам се да се държа спокойно.

Салонът е като пещера, пълна с жени в плащове и мъже, облечени в черно от главата до петите. Масивният полилей, на който греят хиляда свещи, хвърля топла светлина в центъра на помещението. Питам се кой ли се е качил, за да ги запали, защото полилеят виси на дебела верига, окачена толкова високо, че краят й не се вижда.

— Какво да правим? — прошепва Луиса.

— Не знам. Предполагам, че ще трябва да потърсим Димитри или Уна.

— Или пък Рис — добавя тя.

Обелвам очи от досада.

— Добре де и Рис.

Пристъпвам навътре, като се старая да държа главата си високо изправена и да се усмихвам — достатъчно великодушно, за да излъчвам дружелюбност, но не толкова, че да приличам на луда.

Тъкмо в такива моменти ужасно се нуждая от Соня. Честно казано, много често тъкмо тя е била причината да изправям рамене и смело да се усмихвам дори когато съм примирала от страх. Нейната подкрепа и другарството й винаги са ми вдъхвали смелост и сега усещам липсата й толкова силно, сякаш Душите току-що са ми я отнели.

— Слава богу — въздъхва Луиса. — Ето го и Димитри.

Проследявам погледа й и го виждам да се приближава. Усмивката му е насочена единствено към мен и мисля, че това не е игра на въображението ми. Застава пред нас и улавя и двете ми ръце.

— Ето те и теб — изрича простичко той, сякаш цял живот ме е търсил и накрая ме е открил на най-необичайното място.

Сменил си е дневните панталони с черни, които се впиват в бедрата му, а туниката му е също черна, за разлика от сутринта, когато бе облякъл бяла туника. В черно изглежда опасен, а на светлината на полилея и на стенните свещници Димитри е по-красив и вълнуващ от всякога.

Когато се навежда, аз очаквам да ме целуне по страните, ала устата му бързо намира моята. Целувката му е продължителна, но не и неприлична. Крадешком оглеждам трапезарията и забелязвам, че онези, които ни наблюдават, са или натъжени, или изненадани, и тогава разбирам, че с Димитри вече ги е уведомил за отношението си към мен. Съобщил им е, че е с мен, каквото и да мислят. Струва ми се невъзможно да отворя сърцето си още повече за него, ала става тъкмо така.

— Здравей — поздравявам го аз.

Гласът ми не е толкова твърд, колкото ми се ще, ала съм хваната неподготвена както от настроението на присъстващите, така и от постъпката на Димитри.

Той се ухилва и заприличва на онзи Димитри, когото познавам отблизо.

— Ами здрасти.

Сега вече усмивката ми е искрена; кой знае защо, когато съм с него, за мен няма значение какво мислят или говорят околните.

Той улавя ръката ми с едната си ръка, с другата хваща Луиса за ръка и ни повежда към една маса в центъра на трапезарията. Постъпката му сякаш е някакъв шифър и тълпата отново зашумява, отначало хората започват да говорят тихо, после извисяват гласове толкова високо, че ми се струва, че неловката тишина преди минута е била само плод на въображението ми.

— Извинявайте, че ви оставих сами да се придвижите до трапезарията — заговаря с висок глас той, за да го чуем през глъчката. — Мислех, че Уна ще ви доведе, иначе щях да дойда да ви взема.

— И така щеше да стане — отвръщам. — Но Уна искаше да види как е леля Абигейл. Тя още не се е събудила.

Той тъжно кима с глава и по загрижеността, изписана на лицето му, разбирам, че не само аз се тревожа за леля Абигейл.

Спираме до продълговатата маса точно под полилея. Повечето места около нея са вече заети, но има три свободни стола, които по всяка вероятност са запазени за нас. За миг се разтревожвам, че няма да разрешат на Луиса да седне до своя любим, ала когато на лицето й грейва блажена усмивка, проследявам погледа й и виждам, че Рис вече се е настанил на нашата маса. По-късно ще трябва да попитам Димитри дали е станало случайно, или не.

Първа се изправя една по-възрастна жена с гарвановочерна коса. Поздравява ни с лек поклон, поглежда ме със стоманено сивите си очи и аз осъзнавам, че тя е Сестрата, която ни бе повела нагоре по пътеката малко преди да припадна.

— Добре дошла в Алтус, Амалия, дъщеря на Аделаида — поздравява ме тя и гласът й ми се струва по-нисък от преди.

Странно ми е да чуя името на майка си, произнесено на глас. Не съм чувала някой да го изрича, откакто тя умря. Само след миг се окопитвам.

— Благодаря — отвръщам на поклона й.

Димитри се обръща към мен и тържествено ми се покланя, сякаш изпълнява непонятен за мен ритуал.

— Амалия, лейди Урсула и Общността на Сестрите те поздравяват с добре дошла.

Покланям му се в ответ и внезапно ме обзема свян.

Димитри повтаря кратката церемония с Луиса и ни запознава с присъстващите на масата. Всичко става толкова бързо, че тутакси забравям повечето от имената, но знам, че няма да забравя скоро проницателния поглед на Рис и начина, по който гледа само Луиса. Има тъмна коса, като тази на Димитри, ала е по-мълчалив и не завързва лесно разговор като него — или не може, или не иска да го прави. Ще ми се да попитам Луиса за какво разговарят, когато са заедно, но си казвам, че вероятно разговорите не са сред най-любимите им занимания. Дори сега тя е седнала толкова близо до него, че виждам как докосват бедра под масата.

Още щом сядаме, всички заемат местата си около масите, разпръснати из обширната трапезария. Не след дълго сервират и храната и аз едва сварвам да опитам от зашеметяващото разнообразие от плодове, зеленчуци, питки с хрупкави корички и сладко вино — прави ми впечатление, че на масата няма месо.

Когато ни сервират, забелязвам, че сътрапезниците ми ми хвърлят странни погледи. Не ги коря. Като вземам под внимание аргументите, изказани от Димитри сутринта, аз си казвам, че вероятно имат много въпроси, които от вежливост не могат да ми зададат.

Тутакси ми става ясно, че Урсула заема по-високо положение в сравнение с останалите, ала така и не можах да остана насаме с Димитри, за да го попитам каква е точно титлата й. Но каквато и длъжност да заема, тя не пропуска да се възползва от нея. Сервитьорът още не е успял да отстъпи от масата ни, когато тя изстрелва първия си въпрос:

— Димитри ми каза, че си изминала доста дълъг път, докато ни откриеш, Амалия — изрича тя и отпива вино от бокала си.

Спирам да дъвча смокинята, която тъкмо съм поставила в устата си.

— Така е. Беше… изтощително.

Тя кима с глава.

— Изглежда, не си от тези, които се плашат да рискуват.

Думите й звучат като комплимент, но нещо в тона й ми подсказва, че не са. Искам да проявя остроумие, да чета между редовете, ала и умът ми още не се е съвзел напълно от необичайното ми недоспиване напоследък. Решавам да приема репликата й, без да се замислям много-много.

— Пророчеството ме е научило, че трябва да вършим някои неща, колкото и да ни се ще да ги избегнем.

Тя повдига вежди.

— Нима? Иска ти се да ги избегнеш?

Свеждам поглед към ръцете си, отпуснати в скута ми.

— Мисля, че всеки би искал да избегне някои от нещата, които преживях през последната година.

Урсула накланя глава на една страна и се замисля, преди да продължи:

— Ами сестра ти Алис? Тя какво би искала да избегне?

При изненадващото споменаване на името на сестра ми заставам нащрек, сякаш името на Алис би могло да извика присъствието й. Питам се защо ли Урсула ще се интересува от сестра ми, когато е всеизвестен факт, че Алис е против Григъри и нарушава техните закони.

Мъча се да й отговоря с равнодушен тон:

— Сестра ми отхвърля ролята си на Бранителка. Като имам предвид огромната ви осведоменост и мъдрост, мисля, че много добре го знаете.

Навеждам глава с надеждата, че жестът ми ще мине като знак на уважение, докато всъщност се опитвам да прикрия нарастващото в душата ми презрение.

Не вдигам очи да я погледна, но усещам как тя грубо се вторачва в мен. Когато най-после отговаря, аз знам, че го прави, защото е длъжна, и че ако помълчи още известно време, всички ще си кажат, че това е признак на слабост. Имам странното усещане, че съм я победила.

— Онова, което знам, е, че бъдещето на Алтус и на целия свят е заложено на карта. Със сигурност осъзнаваш, че ролята ти е привилегирована, нали? Особено що се касае до естеството на отреденото ти в пророчеството място.

В бавния, нисък глас на Урсула аз долавям опасността. Много по-лесно тонът й би минал за мъркане на котка, ала за мен е очевидно, че това е ревът на истински лъв. Още съм твърде неопитна в игрите, свързани с пророчеството, за да реагирам тутакси, при това правилно, пред приятел или враг. Защото сега вече ми е ясно, че всичко е игра и че най-добре е да си с три-четири хода напред в нея.

Вдигам поглед и срещам очите на Урсула, останалите сътрапезници също гледат към мен.

— Привилегията е нещо, което предполага богатство — изричам аз и след кратка пауза продължавам: — Каква ще е печалбата ми в сравнение с всичко, което изгубих заради пророчеството? Сестра, брат, майка, баща…

Мисля си за Джеймс и нашите пропаднали планове и ме обзема тъга, въпреки че вътрешно съм наясно с чувствата си към Димитри.

— Простете, но пророчеството се оказа бреме за мен, а не привилегия, което обаче не означава, че няма да го уважа.

Може и да е плод на въображението ми, ала ми се струва, че присъстващите в трапезарията се умълчават, сякаш надават ухо да чуят разговора на нашата маса.

Докато обмислям следващия си ход, Урсула нервно потропва с пръсти върху масивната дървена повърхност на масата. Накланя глава на една страна.

— Може би ще оставиш това бреме на други, по-подходящи от теб, които наистина желаят да го поемат.

Обмислям думите й, но не виждам никакъв смисъл в тях при настоящите обстоятелства.

— Не че имам някакъв избор, нали така? В такъв случай нима има смисъл да го обсъждаме? Никога не ще позволя на Самаил да ме използва като Порта.

— Разбира се — измърморва тя. — Но забравяш другото мнение.

— Какво друго мнение? — клатя глава аз.

— Не прави нищо. Нека отговорността падне върху другата Сестра.

Оглеждам масата и забелязвам как останалите неспокойно се размърдват на местата си и отвръщат поглед, сякаш виждат нещо отблъскващо. Всички, с изключение на Димитри и Луиса. Луиса е не по-малко смутена от мен. Тя ме поглежда в очите и аз виждам въпросите, изписани на лицето й. Въпроси, на които не мога да отговоря. Димитри, от друга страна, пронизва Урсула с поглед.

Отново поглеждам към нея.

— Може да изминат стотици години, преди в пророчеството да бъде посочен друг Ангел.

Тя бавно кима с глава и маха с ръка във въздуха.

— Може пък да стане и веднага. Нима някой знае какво се казва в пророчеството?

За миг ми се струва, че полудявам. Защо една Сестра от пророчеството, при това Старейшина, ще ми предлага да не правя нищо? Защо ще ме моли да прехвърля задълженията си на друг, когато е възможно да изминат столетия, преди пророчеството да достигне своя завършек? Столетия, през които Душите на Самаил ще могат да се съберат в нашия свят?

Внезапно Димитри проговаря с гневен леденостуден тон.

— Моля за извинение, Сестра Урсула, но ние сме съвсем наясно какво казва пророчеството, нали така? То определя Лия за нещо повече от Порта — за Ангел, за единствената Порта, овластена да пропусне или да отблъсне Самаил. В тази си роля Лия има право сама да избере пътя си. При цялата ви мъдрост, нима не ще се съгласите, че й дължим поне малко благодарност, задето е избрала страната на правдата?

„Шах и мат“, мисля си аз. Поне засега.

Стискам ръката на Димитри под масата, защото, макар и да не искам да му създавам повече неприятности, не мога да не съм му благодарна за навременната намеса.

Над масата увисва тишина, която може да се определи с една-единствена дума — неловка. Опитите ни да спасим малкото, останало ни от приятната вечеря, са прекратени, когато до Урсула се появява Астрид с купичка в ръка.

— Мамо? Може ли да седна на твоята маса? Искам да опозная гостите.

Гласът й е сладък и плах и няма нищо общо със снизходителната любезност, с която ми говореше, когато бях в стаята си.

Мамо ли? „Мамо“? Урсула е майка на Астрид.

Урсула се усмихва, но не на Астрид. Очите й остават приковани към мен дори когато отговаря на дъщеря си:

— Разбира се, че можеш, обич моя. Седни до Брат Марков.

Страните на Астрид стават яркочервени и преди да се запъти към определеното й място от другата страна на Димитри, тя леко кимва на майка си. Когато сяда, вдига очи към него, а в погледа й пламти обожание.

— Когато те нямаше, Алтус не беше същият — сериозно изрича тя.

Струва ми се, че в неговите очи съзирам погнуса, ала той добре я прикрива.

— И аз не съм същият без Алтус.

Обръща глава към мен и ми се усмихва.

— Хареса ли ти вечерята?

Навежда се към мен толкова близо, че усещам дъха на вино, и прошепва:

— Като изключим компанията, разбира се.

— Прекрасна е — ухилвам се аз.

Остатъкът от вечерта преминава без повече инциденти. Астрид седи намусена от другата страна на Димитри, а вниманието на Луиса е изцяло погълнато от Рис. Не след дълго в предната част на салона засвирва чудата музика. Рис протяга ръка към Луиса. Двамата стават от масата и отиват да танцуват, както правят мнозина от нашата и от околните маси.

Димитри посяга към една купа, взема няколко ароматни червени ягоди и ги поднася към устата ми. Този път отхапвам лъскавия плод до самото стебло, без да се замислям. Той се усмихва и помежду ни преминава тайнствена сладостна тръпка.

Оставя стеблото в чинията си и внезапно става сериозен.

— Извинявай, Лия.

Преглъщам ягодата, преди да отговоря:

— За какво?

— За Урсула. За всичко.

Клатя глава.

— Не бива да ми се извиняваш. Грешката не е твоя.

Той се оглежда, спира поглед върху двойките, които се въртят на дансинга в такт с бавната, тъжна песен като калейдоскоп от виолетова и черна коприна.

— Това са моите хора. Моето семейство. А ти… ти си нещо повече, Лия, и се надявам, че вече си го разбрала — взема ръката ми и я целува. — Иска ми се да са любезни с теб.

Аз вземам другата му ръка и отвръщам на жеста му.

За миг се чувствам така, сякаш го поглеждам в очите за първи път. Изгубвам се в тях и нищо друго няма значение за мен. После музиката рязко сменя ритъма си, музикантите захващат весела мелодия и Димитри става, като дърпа и мен, и аз се изправям на краката си.

— Направи ми честта.

Това не е въпрос и преди да се усетя, ние се завъртаме в центъра на дансинга заедно с другите двойки. Струва ми се, че зървам Луиса, ала тя изчезва във вихъра на танца.

— Но… аз не знам как се танцува на тази мелодия! — възкликвам, като гледам бързо въртящите се танцьори.

Димитри поставя едната ми ръка на рамото си, а другата на кръста си, после хваща и мен по същия начин.

— Не се притеснявай. Много е лесно, вярвай ми. При това, ако не танцуваш, няма да си истинска Сестра!

И в следващия миг ние се понасяме през тълпата в такт с музиката. В началото Димитри ме влачи по дансинга. Стъпките са точно толкова сложни, колкото на танците, които изучавахме в „Уиклиф“, а музиката никак не ме улеснява. Не звучи като Щраус или Шопен. Тя е възбуждаща, подскоклива и весела.

Докато се мъча да налучкам стъпките, ние се блъскаме не в един и двама, така че Димитри ме води из помещението и вика: „Извинете!“ и „Много съжалявам!“. Но след малко започвам да се чувствам по-уверена. Димитри продължава да ме води и аз успявам да го следвам, без да го настъпвам по пръстите на краката.

Тъкмо започвам да се забавлявам, когато музиката отново сменя ритъма си. Танцуващите надават радостни викове и в същия миг Димитри изчезва. Оглеждам събралите се около мен хора, но преди да го открия, друг танцьор ме поема.

— О! Здравей! — възкликвам аз.

Той е облечен също като Димитри, ала дрехите му стоят по съвсем различен начин. Все пак е доста приятен и отвръща на усмивката ми.

— Здрасти, Сестро!

Тъкмо си мисля, че няма да е лошо да прекарам известно време с любезния господин, и той се изгубва в тълпата, а на негово място идва друг. Този е рус, със златиста коса като Сонината. Имаме време само колкото да се усмихнем един на друг и той бързо се оттегля, а при мен идва трети.

Тактът на музиката и танцуващата тълпа се оживяват все повече и повече и аз нямам избор освен да сменям партньорите си един след друг. Долавям систематичност в лудешкия ритъм, ред, в който всеки един сменя партньора си, ала не ми е възможно да го обясня.

На два пъти се опитвам да се отделя от танцуващите, ала начинанията ми се оказват невъзможни за изпълнение. След малко се предавам, оставям се да ме въртят насам-натам, докато главата ми се замайва от музиката и веселия смях.

Лекомислено се смея, когато новият ми партньор — солиден господин на възраст — ме завърта на дансинга и ме предава в ръцете на друг.

— Е, трябва да призная, че изглеждате много по-добре от последния път.

Гласът не може да се сгреши, въпреки че едва разпознавам Едмънд — гладко избръснат и в други дрехи.

Докато се носим из дансинга, аз му се усмихвам.

— Същото се отнася и за теб!

И това е чистата истина, тъй като Едмънд изглежда добре отпочинал и носи същите дрехи като Братята, а панталоните и туниката му придават елегантност, която подхожда на възрастта му.

Той кима с глава.

— Пътуването до Алтус никога не е лесно, а последното бе по-трудно от всички останали. Особено за вас. Добре ли сте?

— Много по-добре, благодаря.

Задъхвам се от бързия танц, а Едмънд е тъй бодър, сякаш подскача едва от минута.

— Погледни се! Станал си голям експерт. Бих казала, че не за първи път танцуваш на този остров!

Весело ме поглежда и ми намига шеговито.

— Никога няма да си призная.

Откакто Хенри загина, за първи път виждам Едмънд толкова щастлив и в душата ми нахлува необуздана радост. Тъкмо се каня да го попитам къде се е губил досега и с какво се е занимавал, той ми кимва и се навежда към мен.

— Няма да е добре от моя страна да монополизирам най-красивата Сестра в Алтус. Скоро пак ще се видим.

И ме прехвърля на следващия партньор. Тъкмо се каня да възразя, защото дни наред не сме се виждали, когато разбирам, че ме е върнал на Димитри.

— Извинявай! — вика през тълпата той. — Опитах се да намеря обратния път, но… — вдига рамене и ме завърта извън танцуващите двойки, където двамата продължаваме да танцуваме съвсем сами.

Димитри ме води, като не спира нито за миг, и накрая ме притиска към студената каменна стена под светлината на свещите. Оставаме така за миг и се опитваме да си поемем дъх. Дори неговите страни са порозовели от напрежението и аз не се съмнявам, че и моето лице е зачервено.

— Забавляваше ли се? — пита той, щом дишането му се нормализира.

Кимам с глава, затаила дъх.

— В началото ми беше трудно, но мисля, че се справих доста добре.

— Това ти е в кръвта — усмихва се той.

Навеждам свенливо глава, когато осъзнавам, че в много отношения Димитри знае за мен много повече, отколкото аз за себе си.

Той обръща лицето ми така, че да го гледам в очите.

— Тази вечер не исках да те деля с никого — казва и нежно долепя устни до моите, а аз усещам как те постепенно стават настоятелни; струва ми се, че той с мъка се откъсва от мен. — Ухаеш на ягоди — казва.

Вторачена в устата му, аз се питам до каква степен бихме могли да останем усамотени в тъмния ъгъл на трапезарията, когато Астрид се появява иззад Димитри. Той не я забелязва и се навежда, за да ме целуне пак.

— Хм — прокашлям се аз, като се взирам в пространството над рамото му. Накрая той се обръща и я вижда.

— Астрид — казва. — Какво можем да направим за теб?

Когато премества очи от Димитри към мен и после пак към Димитри, лицето й се ожесточава. Уверена съм, че гневът в очите й не е плод на въображението ми. Тя сякаш обмисля всяка своя дума и се чуди докъде би могла да изрази негодуванието си. Накрая присвива очи и говори на Димитри сякаш аз изобщо не съм там.

— Уна каза, че лейди Абигейл се е събудила и иска да види Сестра Амалия.

— Много добре. Благодаря — кима с глава Димитри.

Астрид не помръдва от мястото си, сякаш краката й са залепнали за пода.

— Аз ще отведа Лия при лейди Абигейл. Можеш да си вървиш.

В очите й блясва дива ярост и аз разбирам, че се гневи на начина, по който той я отпраща. Но Димитри е нейният Старейшина и очевидно тя трябва да проявява уважение към него. Затова се извърта на пети, тръгва и се изгубва сред все още вихрещите се на дансинга двойки.

Димитри се обръща отново към мен.

— Знам колко се притесняваш за лейди Абигейл. Нека те отведа при нея още сега.

Не знам защо, но се колебая, макар че срещата ми с леля Абигейл е кулминацията на дългото ни пътуване, на въпросите, на които така и не успявам да намеря отговори. Отговори, които ще доведат пророчеството до неговия завършек. Може би затова се бавя, ала само след миг кимам с глава и тръгвам.

Беше ми приятно да потъна в удоволствия и музика. Дори сблъсъкът ми с Урсула дойде като чакана промяна в сравнение с онова, което ме очаква. И все пак случващото се е неизбежно, така че следвам Димитри навън от трапезарията и вървя след него със съзнанието, че това е началото на края.

И ако имам голям, ама много голям късмет, това ще е и възвестяването на едно ново начало.