Бранителката на портата

7.

— Уф! Повече няма да мога да седна като хората! — възкликва Соня и внимателно се настанява до мен на камъка.

Знам какво има предвид. Язденето за собствено удоволствие няма нищо общо с пътуването на кон в продължение на цели шест часа.

— Така е, но мисля, че след няколко дни ще свикнем.

Искам да се усмихна, ала болката в задната част на брича превръща усмивката ми в неприятна гримаса.

Денят беше странен. През цялото време яздехме мълчаливо, сякаш хипнотизирани от горската тишина и монотонното люшкане върху конете. Най-отпред трябваше да язди Едмънд, тъй като единствено той знае накъде сме се запътили.

Поглеждам към него: той всеки миг ще привърши с разпъването на двете палатки, нашето убежище за през нощта. Не преставам да се удивявам на неизтощимата му енергия. Не знам на колко години е, но откакто се помня, неизменно е присъствал край нас като част от покъщнината и още като бебе усещах бащинското му внимание. През днешния изтощителен ден той яздеше бодро възседнал коня си, а от устата му не чух да излиза нито пъшкане, нито оплакване.

Оглеждам лагера и спирам поглед върху Луиса, която седи сам-самичка, опряла гръб в дънера на едно дърво и затворила очи. Бих искала да поговоря с нея, ала не съм сигурна, че е будна, и не желая да я безпокоя.

Хвърлям поглед към Соня и виждам, че и тя е на път да задреме.

— Боя се, че ако не се раздвижа веднага, никога няма да мога да го направя — обръщам се към нея аз. — Ще помогна на Едмънд.

Не му завиждам — заклещен в гората в компанията само на три момичета. Нима би могъл да разчита на помощта им? Решавам, че по време на пътуването ни аз ще давам всичко от себе си, за да го улеснявам.

— Идвам след минутка — от изтощение Соня едва говори.

Тя се плъзга по повърхността и сяда на земята, като поставя длани на камъка и подпира клюмналата си глава върху тях. Заспива още преди да съм направила и две крачки.

Докато вървя към Едмънд, мислено търся някаква задача, нещо за вършене, за да не спирам да се движа. Той се радва на помощта ми, подава ми няколко картофа и малък нож, макар че през живота си не съм приготвяла нищо друго за ядене освен препечена филийка. Картофите, които съм виждала отблизо, са били или варени, или печени, или смачкани на пюре. Най-после решавам, че картофите няма самички да се сготвят, и се захващам да ги беля и да ги режа на филийки. Оказва се, че дори такова просто нещо, като да нарежеш картофа на парчета, изисква майсторлък, и след три-четири неуспешни опита започвам сръчно да въртя ножа.

Няколко часа по-късно вече готвя на лагерния огън и дори се опитвам, заедно с оклюмалата от умора Луиса, да измия чиниите от вечерята в реката, която минава близо до лагера ни. Скорошното ми премеждие, както и смъртта на Хенри, са ми насадили първичен ужас от течаща вода и аз не отстъпвам от брега, въпреки че реката тихичко се вие в краката ми.

Вече е тъмно, късно е, но няма как да разбера колко е часът. Соня и Луиса се отправят към едната палатка, за да се преоблекат за сън. Аз седя до Едмънд край огъня и се топля, а в душата ми цари мир и покой, които до голяма степен се дължат на неговото присъствие. Обръщам глава към него и гледам как отблясъците на пламъка танцуват върху лицето му.

— Благодаря ти, Едмънд — гласът ми прозвучава по-силно от очакваното в покоя на гората.

Той ме поглежда, а лицето му ми се струва тъй младо на светлината на огъня.

— За какво, госпожице?

Свивам рамене.

— Задето дойде. Задето се грижиш за мен.

Той кима с глава.

— В такива времена… — той се колебае и се взира в мрака, сякаш ясно вижда дебнещата ме опасност. — В такива времена човек трябва да разчита на най-доверените си хора. — Отново ме поглежда. — Иска ми се да вярвам, че съм на първо място в списъка на доверениците ви.

Усмихвам му се.

— Много си прав. Ти си част от семейството ми, Едмънд, каквато е леля Върджиния и, ами… — трудно ми е да произнеса името на Хенри пред Едмънд, който го обичаше и се грижеше за него като за свой собствен син; който понесе загубата безмълвно и кротко и не отрони и дума против мен, макар че след смъртта на Хенри заслужавах да бъда обвинена от близките си.

Очите му блестят, докато той продължава да се взира в нощта и да си припомня онова, което никой от нас няма желание да извика в съзнанието си.

— Смъртта на Хенри ме покруси. След като вие заминахте… е, струваше ми се, че няма никаква причина да продължавам да живея.

Той среща погледа ми. В очите му съзирам болка — силна като в деня на погребението на Хенри, когато ме откара да се сбогувам с Джеймс.

— Но Алис ме накара да тръгна с Върджиния за Лондон.

— Алис ли? — не мога да повярвам, че сестра ми ми е изпратила някого на помощ.

Едмънд бавно кима с глава.

— След като заминахте, тя се оттегли. Не я виждах с дни, а когато я зървах, разбирах по вида й, че се е изгубила. Изгубила се е в Отвъдните светове.

— А после? — питам.

— Щом видях как изглежда, как с всеки изминал ден душата й става все по-черна, дадох си сметка, че ще имате нужда от всеки възможен съюзник. Макар да е отвъд океана, не бива да си правите погрешни заключения.

Той млъква и ме поглежда в очите.

— В същото време би могла да е тук, при нас. При това продължава да е същата заплаха за вас, каквато беше, когато двете живеехте под един покрив. Дори по-голяма, като се има предвид отчаянието й.

Оставям думите помежду ни да улегнат, като инстинктивно прокарвам пръсти по издатината на белега върху китката си и се мъча да си представя как моята сестра, близначката ми, е станала още по-зла в мое отсъствие. Нима не й бе достатъчно, че блъсна Хенри в реката? Че ме изложи на опасността на Душите и тяхната власт, като развали заклинанието, с което майка ми ме закриляше? Но дори тези мисли, мислите, които нямам никакво желание да пазя в съзнанието си, ни най-малко не ме подготвят за онова, което Едмънд изрича.

— И после онази история с Джеймс Дъглас.

Наострям уши:

— Джеймс ли? Какво за него?

Едмънд разглежда ръцете си, сякаш ги вижда за първи път, и аз разбирам, че с неохота ще изрече следващите си думи.

— Ами… докато ви нямаше, Алис… се сприятели с господин Дъглас.

— Сприятели се? — за малко да се задавя. — Какво имаш предвид?

— Посещава го в книжарницата… кани го на чай.

Тутакси си спомням картинката: Алис и Джеймс край реката, Джеймс отмята глава назад и се залива от смях.

— И той няма нищо против?

Не мога да понеса тази мисъл, макар че вече съм осъзнала: верността ми към Джеймс е само безплодна идея, тъй като пророчеството ни най-малко не се е приближило към своя завършек.

Едмънд въздиша.

— Може би не трябва да го вземам толкова навътре — говори добродушно той. — Господин Дъглас беше… шокиран от внезапното ви заминаване. Мисля, че е много самотен, а пък Алис… е, двете толкова си приличате! Нали сте близначки? Може би, докато ви няма, Джеймс иска Алис да му напомня за вас.

Сърцето ми препуска в гърдите. Изненадана съм, че Едмънд не го чува в горската тишина. Изправям се, чувствам се зле.

— Аз… мисля да си лягам, Едмънд.

Той вдига очи към мен и примигва на мъждивата светлина на огъня.

— Разстроих ли ви?

Поклащам глава и придавам твърдост на гласа си.

— Ни най-малко. Много съм далеч, за да предявявам претенции към Джеймс.

Едмънд кима, а по лицето му е изписана загриженост.

— Двамата с баща ви никога не сме се лъгали един друг и макар че вие сте от нежния пол, според мен също изисквате подобно отношение.

— Всичко е наред. Добре съм. Напълно съм съгласна с теб: трябва да се отнасяме честно един към друг дори когато истината е болезнена.

Слагам ръка на рамото му и казвам:

— Радвам се, че си тук. Лека нощ, Едмънд.

Тъкмо тръгвам, когато до мен долита отговорът му:

— Лека нощ.

Не се обръщам. Докато вървя към палатката, в спомените си виждам не текста на пророчеството, не сестра си, а безбрежната синева в очите на Джеймс Дъглас.

Не очаквам да пътувам из Равнината още през първата нощ в гората. Уморена съм. Всъщност напълно съм изтощена. Нямам желание за нищо, искам само да спя, без да сънувам, а това ми се случва все по-рядко сега, когато съм навлязла тъй дълбоко в пророчеството.

И все пак тръгвам на път с познатото чувство, че макар и да сънувам, виденията ми са нещо повече от обикновен сън.

Ала нямам усещането, че са ме призовали. А когато съм призована, аз го усещам — чувствам трепет, сякаш някой ме очаква в Отвъдното, сякаш чакат само мен.

Но сега е различно. Давам с сметка, че има защо да съм в Отвъдните светове. Давам си сметка, че на всяка цена трябва да видя или да разбера нещо, но посоката и целта на пътуването ми сякаш са под контрола на друг, на някой, който не е обикновено същество. В такива случаи сякаш самата вселена ме влачи през царството на Отвъдното към откровение, също толкова необходимо за разгадаването на крайната цел.

Намирам се в света, който е най-близко свързан с нашия. В света, в който всичко изглежда еднакво. В света, в който понякога мога да видя хората, които познавам и обичам, да зърна и своя свят такъв, какъвто е всъщност, ала покрит с най-призрачното було, разделящо физическия от мистичния му вариант, съществуващ в Отвъдните светове на Равнината.

Летя над една гора и инстинктът ми подсказва, че това е същата гора, в която спи физическото ми тяло — гората, през която яздехме. Тя е гъста, дърветата растат едно до друго, а аз летя достатъчно бързо над злачния шумак, разстлан като мек зелен килим под мен.

Отначало не виждам нищо под плътния балдахин от листа между небето, където се нося, и земята под дървесата, ала много скоро нещо под мен се раздвижва — първо в едната, после в другата посока. Нещо ефирно. Някакво видение се носи сред дърветата. Струва ми се, че е животно, но то лети е такава скорост, че не мога да си представя как някое обикновено горско същество би могло в един и същи миг да се намира във всяка точка на гората.

После дочувам дишането.

То е тежко, идва отблизо, ала не принадлежи на човек. Долита от всички посоки и макар да не мога да изрека името на онова, което ме преследва, фактът, че се появява точно под мен, не ме успокоява ни най-малко. Добре ми е известно, че законите на Отвъдните светове не са като в нашия свят. Също толкова добре ми е известно, че не бива да пренебрегвам страховете си. Тъкмо усещането за страх ме е спасявало милион пъти от явна опасност.

Съществото се приближава, дъхът му идва отвсякъде и отникъде. Под летящото ми тяло не се виждат никакви межди. Само километри и километри масиви от дървета, разделяни тук-там от малки полянки. Въпреки това обаче знам, че наближавам безопасното място. Усещам напрежението на астралната нишка. Тя ми нашепва: „Близо е.“ Сигурна съм, че ако продължа да летя още съвсем мъничко, ще се върна в своето физическо тяло.

Не след дълго зървам поляната отпред, тънката струйка дим, издигаща се нагоре от изгасващия лагерен огън, двете палатки, опънати една до друга недалеч от конете, завързани за дърветата в края на бивака. Отправям се към по-голямата палатка, защото знам, че е моята и че вероятно Соня и Луиса дълбоко спят под тънкия брезентов покрив. Страховитото дишане все още се чува, но ми се струва, че съществото няма да ме улови. Тази нощ пътувам из Равнината не защото са ме привикали, за да пленят душата ми. Дишането не е непосредствена заплаха, а предупреждение.

Без усилия се напъхвам в тялото си, вече не изпитвам опази внезапна почуда, придружавала сливането на душата с тялото ми първия път; тутакси се събуждам. Отнема ми малко време, за да успокоя биенето на сърцето си, ала след това не мога да заспя. Не знам дали поради необузданото си въображение или поради самото пътуване из Равнината, но ми се струва, че някой ходи между дърветата пред палатката. Долавям шумолене, тихи стъпки по покритата с окапала шума земя.

Поглеждам към Соня и Луиса, които продължават да спят спокойно, и си казвам, че сигурно полудявам.