Бранителката на портата

16.

Яздим едва от час, ала вече знам, че най-трудното ще бъде да не обръщам внимание на Сонините тиради. Започна се още щом слънцето се показа в мъгливата утрин.

Минах с наведена глава покрай палатката, в която бяха сервирали закуската на Соня, ала чух гласа й. И макар до мен да достигнаха само откъслечни фрази, тутакси разбрах дълбоката й заблуда.

„… моля ви, сигурна съм, че ако кажете на Лия…“

„Тя не разбира… Самаил е неин съюзник…“

„… накрая само ще влоши положението си…“

Сониният глас, гласът, който през изминалата година неизменно е бил до мен и в минути на удоволствия, и в минути на страх, да защитава Самаил, бе нещо, което не бих могла да понеса. Сякаш това не ми беше достатъчно, ами и Димитри настоя да отида в края на бивака, когато изведат Соня до коня й. Не бях сигурна дали иска напълно да ни отдели една от друга поради опасенията си, че аз не съм достатъчно силна, за разлика от Соня, но този път се подчиних на волята му.

Не чувствам умора. Още не, макар да усещам, че и това ще стане много скоро. Засега съм отнесена и нервите ми са опънати от съзнанието, че медальонът е на ръката ми. Не съм го носила, откакто напуснахме Ню Йорк. Откакто осъзнах, че е опасно да го нося, тъй като в онзи момент силата ми бе твърде ограничена.

Сега той принадлежи само на мен.

Присъствието му около китката ми ме кара да се чувствам жива до полуда, сякаш нервните ми окончания стоят оголени на повърхността на тялото. Усещам и най-слабия полъх на вятъра, и най-приглушения шум на листата по клоните над главите ни, и то така, сякаш се намират под самата ми кожа. Сърцето ми пулсира с мощ, от която ме боли и която не мога да укротя. Мъча се да не мисля за това.

През целия ден съсредоточено се взирам в гърба на Луиса, която язди пред мен, а Сарджънт уверено ме води през гората. Дърветата и шубраците покрай мен се сливат в мъгляво зеленикаво петно, което след известно време преставам да забелязвам. Докато се люшкам на гърба на Сарджънт, желанията ми са само две: бързо да стигнем до острова и да успея да остана будна докрай.

Сенките се удължават, въздухът захладнява и най-после Едмънд избира място за бивак, което е хем близо до вода, хем е достатъчно закътано, за да се чувстваме защитени в случай на нужда. Отвеждам Сарджънт в единия край на лагера, а Едмънд и Димитри придружават Соня до другия. Ефектът на белия имел, който Димитри й сложи в сутрешния чай, вероятно е отслабнал, защото тя говори със силен глас, който навява студ в душата ми.

— Лия! Лия! Няма ли да говориш с мен? Само за минутка?

Макар и е болка, аз извръщам глава встрани.

Завързвам Сарджънт за едно дърво, отпускам се на земята, опирам гръб в дънера на съседното дърво и затварям очи, сякаш така няма да чувам гласа на Соня.

— Опитай се да не обръщаш внимание, Лия — казва Луиса и присяда на твърдата земя до мен. В този миг нито една от двете ни не я е грижа за никакви удобства, дори в много отношения предпочитаме земята пред седлото, на което прекарваме толкова дълго време.

Обръщам се към Луиса и подпирам глава върху свитите си колене.

— Наслушах й се през последните месеци.

Тя съчувствено клати глава.

— Знам. Но нали осъзнаваш, че не Соня те вика сега? Не Соня постави медальона на ръката ти в тъмната нощ?

— Така е. Ала не ми става по-леко. Щом я погледна в очите, виждам Соня, но думите й… — няма нужда да довършвам.

Луиса протяга ръка и закрепва падналия кичур коса зад ухото ми.

— Ще отмине, Лия. Всичко ще отмине. Ще пристигнем в Алтус и Сестрите ще помогнат на Соня отново да открие себе си.

— Ами аз? — питам. — Нима мога да остана будна завинаги, с медальона, който от сега нататък ще е моето тежко бреме, на ръката? Докъде ще стигна така?

— Нямам представа, Лия. Но съм сигурна, че сме изминали дълъг път дотук — усмихва се Луиса. — Нека вършим нещата едно по едно. Най-напред да стигнем до Алтус, пък после ще видим.

Кимам с глава и ставам от земята.

— Ще помогна за вечерята.

Тя обръща поглед към палатката, която вече е разпъната и в която са настанили Соня на безопасно място.

— Дали е разумно? Може би тази вечер мъжете ще трябва да охраняват лагера ни. — В очите й проблясва състрадание. — Тя няма да престане, Лия.

— Трябва да правя нещо, Луиса. Ако остана още миг на едно място, ще полудея.

Отправяме се към огъня, който Едмънд току-що е стъкнал. Не знам как Соня е разбрала, че се приближавам, тъй като не казвам и дума близо до палатката, но тя тутакси започва да ме безпокои.

Щом стигам до огъня, виждам лицето на Едмънд, от което се излъчва нежност.

— Добре ли сте?

Преглъщам тъгата, която при този въпрос се надига в душата ми като приливна вълна.

— Искаме да помогнем за вечерята.

Той се колебае, бавно кима с глава и ни дава нож и торба с моркови. Отнасям ги на малката масичка, на която режем продуктите. Започвам да кълцам и да стържа и за малко се разсейвам — не обръщам внимание на Соня, която продължава защитната си реч от палатката, като сурово ме укорява. Поне така си казвам, докато се мъча да отпъдя думите й от съзнанието си.

Двамата с Димитри седим край огъня, а Едмънд пази пред палатката на Соня. Другата палатка е само за Луиса. Вероятно тя ще е единствената, която ще се наспи тази нощ.

— Не ти ли е студено? — пита Димитри и грижливо затъква краищата на одеялото около раменете ми.

Бе настоял да ми прави компания и през втората дълга нощ и макар да не си го признавам на глас, на мен ми е приятно да усещам масивната му гръд, когато се облегна назад.

— Добре съм, благодаря. Но ти наистина трябва да поспиш. Все някой от групата ни трябва да е добре отпочинал, а съм убедена, че това няма да съм аз.

Гласът на Димитри прозвучава досами ухото ми:

— Не можеш да си представиш колко малко сън ми е нужен. При това напоследък и без това сънувам само теб.

Аз нервно се смея, хваната натясно от неочакваното признание, като се старая да внеса лекота в разговора ни.

— Е да, да видим дали ще се чувстваш по същия начин след две безсънни денонощия!

Димитри извърта глава, за да ме вижда по-добре. В гласа му долавям мъчителен смях.

— Нима се съмняваш, че мога да остана буден до теб?

После продължава, без да дочака отговор:

— Е, и това ако не е предизвикателство! Приемам го!

Дори при тези обстоятелства не мога да престана да се смея.

— Много добре. Тогава те предизвиквам.

Той се намества зад мен и заравя лицето си в косата ми, а аз не преставам да се чудя защо се чувствам тъй спокойна в негово присъствие. Вероятно тайнствената гора ни пренася в съвършено различен свят и аз се чувствам така, сякаш съм познавала Димитри през целия си живот. Не усещам ни най-малко неудобство от близостта си с мъж, когото познавам от толкова кратко време. Лудост е да изпитвам такова спокойствие и аз се питам дали ще мога да остана будна, затоплена от огъня и от тялото му до своето.

В усилието си да не заспя предлагам на Димитри да играем на играта „Сто въпроса“ и започваме да се редуваме и да си задаваме най-разнообразни въпроси — от нелепи до сладостно нагарчащи. Забравям за пророчеството — двамата се държим като най-обикновени хора, които се опитват да се опознаят по-добре. Ние се смеем и шепнешком доверяваме най-скритите си тайни, а аз усещам как с всеки изминал момент ставаме все по-близки. Едва когато се уморяваме да питаме и отговаряме, много преди някой от нас да е достигнал стотния въпрос, двамата се умълчаваме. Димитри заравя лице в косата ми и дълбоко поема въздух. Не мога да сдържа смеха си.

— Какво правиш?

— Косата ти ухае прекрасно — отвръща той, а гласът му е глух и едва се чува.

Закачливо го удрям по ръката.

— Уф! Какъв лъжец! При такова дълго пътуване човек трудно спазва хигиенните изисквания.

Той вдига глава и отмята косата ми на една страна така, че да оголи шията ми.

— Наистина ухае прекрасно. Мирише на гората, на леденостудената вода на реката и… на теб.

Димитри навежда глава към оголения ми врат и когато докосва с устни кожата ми, тръпки пробягват по гърба ми. Главата ми сама се накланя на една страна. С разума си чудесно разбирам, че е скандално да позволиш на мъж да му отпусне юздите, особено ако го познаваш толкова отскоро. Ала останалата част от мен, онази, която не мисли, копнее целувките му да не спират. Тъкмо тази ми част протяга ръка назад, преплита пръсти в гъстата му черна коса и придърпва главата му към шията ми.

От гърлото му се откъртва приглушен стон. С кожата си усещам вибрациите му.

— Лия, Лия… Не така би трябвало да те държа будна.

В гласа му долавям терзанията му и знам, че той също се бори с желанието си, както и е очакванията, които бих могла да питая към един добре възпитан господин.

Ала тъкмо в този момент ние сме много далеч от доброто възпитание. Тук, в гората, на път за Алтус, и двамата сме оставени сами на себе си.

Тялото ми се извива в ръцете му, аз коленича пред него, благодарна, че широкият брич не ограничава движенията ми. Вземам главата му в ръцете си и надничам в бездънните му очи.

— Не ти ме държиш будна.

Навеждам устни към неговите, после леко се отдръпвам, за да изрека:

— Аз не те оставям да спиш — и леко ги допирам до неговите, като продължавам да говоря:

— Не те оставям да спиш, защото не искам.

Той въздиша, поваля ме на коравата земя и подпъхва одеялото под главата ми. Ръцете му се движат по цялото ми тяло над дрехите и това не ми се струва нередно. Не е нито скандално, нито неприлично.

Обсипваме се един друг с целувки с различна сила и продължителност, изразяващи и нежност, и толкова разтърсваща страст, че чак дъхът ми спира, а Димитри трябва да се отдръпне, за да се успокои. Накрая сякаш по взаимно мълчаливо съгласие и двамата спираме. Отпускаме се и когато опирам глава на рамото му, забелязвам раздърпаните ни дрехи и забързаното ни дишане; мога да съм само благодарна, че Едмънд се намира в другия край на притихналия лагер.

Не чувствам умора. Всъщност кръвта с нова сила препуска в жилите ми и макар да съм уверена и изненадващо готова да поема ролята си в пророчеството, в същото време усещам всеобхващащ покой. Сякаш за първи път през последните месеци съм точно там, където трябва да бъда.