2.

Силно опъвам тетивата на лъка си и я задържам за миг, преди да пусна стрелата. Тя свисти във въздуха и шумно се забива в центъра на мишената, поставена на трийсет метра от мен.

— Уцели в десетката! — възкликва Соня. — И то от какво разстояние!

Поглеждам към нея и се хиля, защото си спомням как пропусках целта от четири-пет метра, макар че се бях възползвала и от помощта на господин Фланигън, ирландеца, когото бяхме наели да ни въведе в майсторството на стрелбата с лък. Облечена в мъжки брич и опънала лъка с такъв чалъм, сякаш стрелям, откакто се помня, сега усещам в жилите си и адреналин, и увереност в силите си.

И все пак намирам, че не мога да изпитам пълно удовлетворение от умението си. Всъщност желанието ми е да победя сестра си, затова, щом идва ред да пусна стрелата, аз си представям, че отсреща стои тъкмо тя. След всичко случило се напоследък предполагам, че ще се радвам да я видя как пада, но все пак усещам, че щом става дума за Алис, не съм способна да изпитам толкова елементарно чувство. В такива случаи сърцето ми се изпълва със смесица от гняв и тъга, горчивина и съжаление.

— Опитай и ти.

Усмихвам се и се старая да говоря с весел глас, като окуражавам Соня да се прицели в използваната вече мишена. Правя го, макар и двете да сме наясно, че едва ли ще я уцели. Оказва се, че Сонините умения да разговаря с мъртвите и да пътува из Равнината нямат нищо общо с умението й да използва лъка и стрелата.

Тя обелва театрално очи и вдига лъка до крехкото си рамо. Тази мимолетна гримаса от нейна страна ме кара да се усмихна, защото до неотдавна Соня не би си позволила подобна само ирония — беше твърде сериозна.

Тя поставя стрелата, опъва тетивата, а ръцете й треперят от усилието. Стрелата излита и вибрира във въздуха, после безшумно се приземява в тревата на няколко метра от мишената.

— Уф! Достатъчно унижения за днес, какво ще кажеш? — и без да дочака отговор, продължава: — Да откараме ли конете на водопой при езерото преди вечеря?

— Добре — отговарям аз, без да си правя труда да помисля върху предложението й; нямам никакво желание да се откажа от свободата, която ми предлага Уитни гроув, и да я разменя срещу стегнатия корсет и официалната вечеря в къщата.

Мятам през рамо лъка, събирам стрелите в мешката, прекосяваме стрелбището и се отправяме към конете.

Яхваме ги и ги пришпорваме през полето към проблясващата синева на езерото в далечината. Прекарала съм толкова много часове върху гърба на Сарджънт, че да го яздя, се е превърнало в моя втора природа. Докато се движим нататък, се наслаждавам на тучната зеленина, простираща се във всички посоки. Наоколо не се вижда жива душа и самотният пейзаж ме кара за кой ли път да изпитам дълбока благодарност за спокойния пристан, който Уитни гроув ми предоставя.

Докъдето ни виждат очите, е само поле. Наслаждаваме се на усамотението, което ни е нужно, за да яздим, облечени в мъжки бричове, и да се упражняваме в стрелба с лък — и двете занимания трудно биха се вписали в обичайното ежедневие на две млади лондончанки. А тъй като помощната къща в Уитни гроув е доста старомодна и не е подходяща за живеене, в нея се преобличаме за езда и сегиз-тогиз пием чай след напрежението от тренировките.

— Ще те изпреваря! — вика Соня през рамо.

Вече е набрала доста голяма преднина, но мен не ме е грижа. Давам й малко предимство, ала продължавам да я считам за равна на себе си, макар в случая да става въпрос само за някакво си надбягване с коне.

Пришпорвам Сарджънт и лягам на шията му, а той раздвижва мускулестите си нозе и полита в галоп напред. Гривата му ме близва по лицето като черен пламък и аз за кой ли път се възхищавам на лъскавата му одежда и превъзходния му бяг. Доста бързо настигам Соня, но леко дръпвам юздите и оставам точно зад задницата на сивия й кон.

Тя води парада, когато двете прекосяваме невидимата нишка, бележеща финала на всички наши надбягвания. Конете намаляват скоростта си и тя ме поглежда през рамо.

— Най-после! Аз печеля!

Усмихвам се и насочвам коня си към нея, а тя спира на брега на водоема.

— Ами да, беше само въпрос на време. Станала си превъзходна ездачка.

Тя сияе от удоволствие, когато слизаме от конете и ги повеждаме към водата. Докато те пият, ние стоим и мълчим, а аз се радвам на факта, че този път Соня не е останала без дъх. Вече ми е трудно да си спомня времето, когато се боеше и не искаше да се качва на кон, камо ли да го пришпори в галоп през хълмовете, както правим поне три пъти седмично.

Щом конете утоляват жаждата си, ги повеждаме към стария орех, израснал досами водата. Завързваме ги, сядаме на буйната трева и се подпираме на лакти. Вълненият брич, който нося по време на езда, прежулва бедрата ми, ала аз не се оплаквам. За мен е удоволствие да съм с него. Само няколко часа ме делят от вечерята с общността, когато цялата ще съм в дантели и коприна.

— Лия? — долита до мен гласът на Соня, подет от лекия ветрец.

— Хмм?

— Кога ще отидем в Алтус?

Обръщам се и я поглеждам.

— Не знам. Предполагам, веднага щом леля Абигейл се убеди, че съм готова да пътувам, и изпрати да ме повикат. Защо питаш?

Само за миг винаги ведрото й лице сякаш помръква от безпокойство и ми става ясно, че тя си мисли за опасностите, които ни дебнат при търсенето на липсващите страници.

— Искам всичко да свърши по-бързо, това е. Понякога… — тя извръща поглед и се взира в тревите на Уитни гроув. — Ами понякога цялата ни подготовка ми се струва безсмислена. Сега не се намираме по-близо до целта си, отколкото в началото, когато за първи път стъпихме на лондонска земя.

В гласа й долавям необичайна нотка и внезапно усещам съжаление, че, обзета от собствените си неволи, обсебена от собствената си загуба, не ми е хрумвало да се поинтересувам от нея, от бремето, което тегне на плещите й.

Свеждам поглед към тънката ивица черно кадифе около китката на ръката й. Медальонът. Моят медальон.

Дори когато е на нейната китка, за да бъда защитена, не мога да отпъдя желанието си да усещам меката гальовна панделка от кадифе, приятната хладина на диска върху кожата си. Странният афинитет, който чувствам към него, ми тежи като воденичен камък на шията, ала в същото време той е и моята кауза. И така е от мига, в който ме откри. Протягам ръка към нейната и се усмихвам, ала усмивката ми е тъжна.

— Извинявай, ако не изразявам достатъчно добре благодарността си, задето си поела част от моето бреме на плещите си. Не знам какво щях да правя без твоето приятелство. Наистина.

Тя свенливо се усмихва, издърпва ръката си от моята и я размахва пред мен в знак, че няма защо да се извинявам.

— Не ставай смешна, Лия. Нали знаеш, че бих направила всичко за теб. Без изключение.

Думите й облекчават тревогата, настанила се дълбоко в мен. При всичките си страхове, при цялата си недоверчивост към хората, аз откривам дълбок покой в приятелството помежду ни и съм сигурна, че каквото и да се случи, то ще оцелее.

* * *

Гостите, събрали се за вечеря в Дружеството, се държат цивилизовано, както е прието. Разликата между членовете на Дружеството и останалите хора е съвсем повърхността и е видима единствено за онези от нас, които присъстваме тук.

Докато се придвижваме сред тълпата, умората, налегнала ме в началото, се поуталожва. Въпреки че самото пророчество продължава да е наша тайна, моя и на Соня, тъкмо на това място се чувствам най-близо до своята същност. Като изключа Соня, аз мога да общувам единствено в Дружеството, затова съм изключително благодарни на леля Върджиния за препоръчителното писмо, което ми връчи, преди да тръгна.

В множеството зървам добре коафирана сребърна глава и докосвам Соня по ръката.

— Ела. Виждам Елспет.

Щом ни забелязва, възрастната жена прави изящен завой през навалицата и усмихната застава пред нас.

— Лия! Скъпа! Толкова се радвам, че успя да дойдеш! И ти, мила Соня! — Елспет Шелтън се навежда и целува въздуха някъде около бузите ни.

— За нищо на света не бихме го пропуснали!

Страните на Соня порозовяват, сякаш отразяват тъмнорозовия цвят на роклята й. След толкова години, прекарани в дома на госпожа Милбърн в Ню Йорк, Соня разцъфтя под топлите грижи на себеподобни, притежаващи същите умения, както и най-различни други способност.

— Надявам се! — отвръща Елспет. — Струва ми се невероятно, че само преди осем месеца двете се появихте на прага ни с писмото на Върджиния в ръце. Сега вече нашите сбирки няма да са същите без вашето присъствие, макар че, да си призная, леля ти се надяваше на повече контрол от моя страна.

Дяволито ни намига и двете със Соня се заливаме от смях. Веща в организирането на събития от този род, тя ни оставя пълна свобода и ние със Соня се наслаждаваме на светския живот.

— Ще отида да поздравя и другите, но ще се видим на вечерята.

Тя се отправя към един господин, когото познавам под името Артър Фробишър, при все че той сърцато се старае да остане невидим в тълпата. В салоните на Дружеството се говори, че Артър произлиза от стар род високопоставени друидски жреци. Дори и да е истина, заклинанията му не са тъй силни, каквито вероятно са били на младини, а неясните контури на сивеещата му брада и измачканото му сако не бият на очи, въпреки че води оживен разговор с един по-млад член на Дружеството.

— Нали си наясно как би се разярила Върджиния, ако знаеше, че почти не ни контролират? — игриво изрича Соня до мен.

— Разбира се. Но вече сме 1891 година. И освен това как би разбрала леля Върджиния? — ухилвам се насреща й аз.

— Ако не искаш, няма да й кажа! — смее се гръмко Соня и кима към хората, сновящи насам-натам. — Да отидем и да ги поздравим, какво ще кажеш?

Внимателно оглеждам помещението и търся някой познат. Очите ми блясват при вида на младия господин, застанал до богато резбованото дървено стълбище.

— Ела, видях Байрън.

Докато прекосяваме стаята, през тютюневия дим, от който трудно се диша, до ушите ни долитат откъслечни разговори и ласкателства. Щом най-сетне стигаме до Байрън, виждаме, че тъй както си стои със затворени очи, отпуснал ръце встрани, във въздуха пред него се въртят в съвършен ритъм пет ябълки.

— Добър вечер, Лия и Соня.

Байрън не отваря очи, а ябълките продължават странния си танц. Отдавна вече не се питам откъде разбира, че стоим пред него, щом тъй често стиска очи, докато показва някой салонен трик.

— Добър вечер, Байрън. Виждам, че си много добре — кимам към ябълките, въпреки че той не може да ме види.

— Ами да. Забавлявам децата и разбира се, дамите.

Той отваря очи и поглежда право към Соня, а лъскавите алени ябълки падат една след друга в ръцете му. Байрън тържествено й поднася едната. Обръщам се към Соня.

— Защо не останеш при Байрън и не го убедиш да разбуди тайната на своя… фокуснически талант, докато аз отида за пунш?

По блясъка в очите й съдя, че компанията на Байрън й доставя удоволствие, а по неговото лице разбирам, че и той чувства същото. Соня свенливо се усмихва.

— Сигурна ли си, че не искаш да те придружа?

— Напълно. Връщам се веднага — казвам и се отправям към стъклената купа с пунш, която блести в отсрещния край на салона.

Отминавам искрящото пиано, което просвирва някаква мелодия, макар че до него няма никого, и се опитвам да отгатна кой от присъстващите на сбирката е изпълнителят. Пъстроцветна като дъгата енергийна вълна свързва младата жена на дивана с клавишите от слонова кост в другия край на помещението и издава, че тъкмо тя е талантливата пианистка. Усмихвам се, доволна от разкритието си. Дружеството ми предоставя безброй възможности да усъвършенствам заложбите си.

Щом стигам до купата с пунш, обръщам глава да видя Соня и Байрън. Както можеше да се очаква, двамата са погълнати от разговора си. Каква приятелка ще съм, ако се върна твърде бързо, понесла чашите с пунш в ръце?

Излизам от салона и тръгвам към една затъмнена стая, откъдето долитат множество гласове. Вратата е открехната и когато надниквам вътре, зървам групичка хора, насядали около кръгла маса. Джени Мън се готви за сеанс. Не мога да остана равнодушна и истински се радвам, тъй като Джени е ученичка на Соня и тъкмо моята приятелка е развила заложбите, които Джени притежава по рождение.

Тя нарежда на седналите около масата да затворят очи, а аз тихо затварям вратата и продължавам надолу по коридора към малкия вътрешен двор в задната част на сградата. Тъкмо протягам ръка към вратата и се чудя дали да взема пелерината си, когато зървам отражението си в огледалото на стената. Не съм суетна. За Алис казват, че е по-суетната от двете ни. Аз, разбира се, винаги съм я смятала за по-красива въпреки факта, че сме близначки и сме напълно еднакви. Но сега, гледайки се в огледалото, не мога да се позная.

Лицето ми, което преди време окайвах като твърде кръгло и пухкаво, се е сдобило с изящни скули. Зелените ми очи, наследени от майка ми, които винаги са били най-хубавото нещо в мен, вече издават нова сила и дълбочина, сякаш цялото страдание, тържество и увереност от последните месеци са се настанили в дълбините им и сега те блестят като два изумруда. Дори косата ми, която преди бе просто кестенява, сега сияе лъскава и здрава. В душата си тая скрито задоволство, когато излизам на мразовития нощен въздух зад постройката от кафяви тухли, собственост на Дружеството.

Както можеше да се очаква, дворът е пуст. Тук е любимото ми място за уединение, когато идваме на вечеря. Още не съм свикнала с ласкателствата, предпочитани от по-върлите любители на магии и спиритисти, и дълбоко поемам в гърдите си студения нощен въздух. Кислородът нахлува в тялото ми и главата ми се прояснява. Тръгвам по покритата с каменни плочи пътека, която се вие из градината, поддържана от самата Елспет. Никога не съм била много добра в отглеждането на растения, ала мога да различа някои от тревите и храстите благодарение на Елспет, посветила толкова усилия да ме учи и да ми обяснява.

— Не те ли е страх навън в тъмното? — дочувам дълбок глас откъм сенките на шубраците.

Изправям гръб, без да мога да различа нито лицето, нито силуета на мъжа, който ми говори.

— Не. А теб?

Той се кикоти и сякаш в мен се разлива топлината на изпито вино.

— Ни най-малко. Всъщност понякога дори ми се струва, че би трябвало повече да се боя от светлината.

Бързам да се върна в действителността и разтварям длани в тъмнината, която ни обкръжава.

— Ако е така, защо не се покажеш да те видя? Тук няма светлина.

— Така е.

И той излиза под оскъдната светлина на полумесеца, а тъмната му коса лъщи дори в полумрака.

— Защо си излязла на студа в пустата градина, а не се веселиш с приятелите си в салона?

Странно е да попаднеш на непознат, когато се намираш на събиране, организирано от Дружеството, и аз подозрително присвивам очи.

— Защо се интересуваш? И какво те води в Дружеството?

Членовете на Дружеството ревниво пазят тайните си. За външните хора ние представляваме най-обикновен частен клуб, ала ако случайно новината за съществуването ни се разпространи, средновековният лов на вещици би бил детска игра в сравнение с онова, което би последвало. Защото, макар че някои „по-просветени“ люде търсят съветите на спиритисти, силата, която наистина съществува в нашите редове, би изплашила и най-широко скроения човек.

Мъжът се приближава. Не съм в състояние да различа цвета на очите му, ала съм силно заинтригувана от настойчивостта, с която ме наблюдават. Те бродят по лицето ми, спускат се надолу по извивката на шията и меко кацат върху розовата издатина на гърдите ми над мъхесто зеления корсаж на роклята ми. После бързо се извръщат встрани и миг преди да направя крачка назад, аз усещам топлината, която се излъчва от телата ни, и долавям забързано дихание във въздуха около нас. Не съм сигурна дали идва от него или от мен.

— Артър ми изпрати покана — топлината в гласа му изчезва и внезапно той заприличва на мъж като всички други. — Артър Фробишър. Семействата ни се познават от години.

— О, така ли?

Въздишката ми ясно се чува в нощта. Не знам какво съм очаквала, та съм била затаила дъх. Предполагам, че се отнасям с недоверие към всекиго, тъй като познавам способността на Душите да се вселяват във всички материални земни форми.

— Лия? — вика ме Соня от терасата.

С мъка откъсвам очи от втренчения поглед на непознатия.

— В градината съм.

Токчетата на обувките й тракат по терасата и е приближаването си по каменната пътека към нас шумът им се засилва.

— Какво правиш навън? Нали отиде за пунш?

Кимам с глава към къщата.

— Вътре е горещо и задимено. Излязох на чист въздух.

— Елспет нареди да сервират вечерята.

Отправя поглед към събеседника ми. Аз го поглеждам, като се питам дали не ме взема за някоя тъпанарка.

— Това е приятелката ми, Соня Соренсен. Соня, запознай се с… Съжалявам. Не знам името ви.

Той се колебае, после ни се покланя официално.

— Димитри. Димитри Марков. Приятно ми е.

Дори на слабата светлина в градината забелязвам, че Соня проявява несдържано любопитство.

— Удоволствие е да се запозная с вас, господин Марков, но трябва да влизаме, преди Елспет да е изпратила потеря след нас.

Очевидно е, че далеч повече предпочита да остане и да разбере какво търся в градината с тъмнокосия красавец, отколкото да се прибере за вечеря.

В отговора на Димитри долавям усмивка.

— Е, не можем да го позволим, нали така? — кима с глава към къщата и казва: — Дами, след вас.

Тръгвам след Соня към къщата, а Димитри върви след мен. Усещам го как следи всяка моя стъпка и се вълнувам, макар да се опитвам да отпъдя усещането си за нелоялност към Джеймс, но ако трябва да съм напълно честна към себе си, това не е само усещане.

Загрузка...