Бранителката на портата

25.

— Божичко! — сепва ме гласът на Луиса от дълбокия ми сън. — Смея да кажа, че напълно си се приспособила към тукашните нрави!

— Да, ще ми е напълно възможно.

А аз съм уверена, че долавям усмивката в неговия глас.

С мъка се откъсвам от прегръдката на Димитри и сядам в леглото. Той бавно отваря очи и най-спокойно посреща безцеремонния поздрав на Луиса.

— Е, да, но нека това бъде нашата тайна, става ли? Заради малкото, което ми е останало от чувството за благоприличие.

Луиса повдига вежди.

— Аз ще запазя твоята тайна, ако ти запазиш моята.

— Не знам нито една от тайните ти. Не и последните — протягам се, като се боря с желанието отново да се сгуша при Димитри.

— Бих могла да отмина случката, при положение че изгониш нецивилизования си приятел навън, докато се къпеш и обличаш — заявява тя и се отправя към гардероба.

Не ми се ще да гоня Димитри, не ми се разделя с него нито за миг. Но трябва да се приготвя за посещението си при Соня, освен това ми се ще да видя как е леля Абигейл.

Навеждам се и нежно целувам Димитри по устата, докато Луиса се рови в гардероба с гръб към нас.

— Съжалявам.

Той прокарва пръст от разрошените ми на слепоочията коси надолу по скулите и шията ми, та чак до ръба на деколтето.

— Всичко е наред. Ще се облека и ще отида да говоря със Старейшините за посещението ти при Соня. След малко ще се върна да те взема.

Кимам с глава.

— Благодаря ти, че през нощта остана при мен.

— Аз ти благодаря — хили се той. — Не си спомням откога не бях спал тъй дълбоко.

Става и се обръща към Луиса, застанала до другия край на леглото с чиста туника в ръце.

— Целият остров знае за чувствата ми към Лия. Не ме е грижа, ако узнаят и къде съм прекарал нощта, но заради нея ти благодаря за дискретността.

Тя обелва театрално очи.

— Да, да. А сега си върви, тръгвай. Няма да изляза от стаята, докато ти си тук!

— Много добре тогава — усмихва се той и тръгва да излиза, без да каже и дума повече.

Щом затваря вратата след себе си, Луиса избухва в смях.

— Какво има? — опитвам се да изглеждам като чиста вода ненапита, но топлината, която изгаря бузите ми, ме кара да мисля, че не съм успяла.

Тя запраща туниката към мен.

— Не ми се прави на светица, Лия Милторп. Познавам те твърде добре.

— Не се правя на светица — свивам рамене аз. — Нищо не се е случило. Той… уважава законите на моя свят.

Смехът се отприщва най-напред като кикот, който тя прикрива с длан на устата си, и се разраства в истински вой, от който Луиса се тръшва до мен на леглото. Подигравателният й смях като че ли ме засяга, ала не мога да кажа нищо, за да защитя себе си или Димитри. И без друго Луиса едва си поема дъх и няма да ме чуе, а още по-лошото е, че смехът й е заразителен.

По принцип не ми се ще да й пригласям. Та нали присмехът й в случая е съвсем несправедлив. Ала не успявам да й устоя и скоро и двете се заливаме от смях и се кикотим тъй невъздържано, че по страните на Луиса се търкулват сълзи, а мен ме заболява коремът. След известно време поутихваме, но оставаме да лежим една до друга върху завивката, докато дишането ни съвсем се успокоява.

— А сега, след като добре се посмя на мой гръб, няма ли да ми разкажеш за нощта си с Рис? — питам аз, забила поглед в тавана.

— Ще ти кажа само едно нещо: мисля, че „уважението му към законите на нашия свят“ — и отново избухва в смях — не е в неговите приоритети.

Замервам я с възглавницата.

— Много добре. Посмей се хубавичко. Но докато двамата с Рис задоволявате не тъй добродетелните си желания, Димитри прояви истинска саможертва, като спази правилата на нашия свят.

— Ти си напълно права, Лия. — Усещам я как едва сдържа смеха си. — Димитри е благородник до мозъка на костите. Но, слава на бога, Рис не е такъв!

— Уф… и ти! Непоносима си!

Сядам, грабвам чистата роба и се мъча да остана сериозна.

— Нали спомена нещо за къпане? Много бих искала да разбера къде мога да взема вана.

— Винаги успешно променяш темата на разговор.

Не мога да й възразя, макар че тя не се задълбочава във въпроса, за което съм й благодарна. Сяда в леглото, после се изправя на крака.

— Ще помоля някой да ти донесе вана и да я напълни с гореща вода. Убедена съм, че ще го направят за теб, както го направиха и за мен.

— Благодаря ти.

— Пак заповядай.

Луиса се отправя към вратата и я отваря, готова да излезе в коридора. Преди да я затвори след себе си, тя се обръща назад.

— Само те дразнех, Лия.

— Знам — усмихвам й се аз.

Усмивката, с която ми отвръща, е тъжна.

— Димитри много те обича.

— И това знам.

И е самата истина, макар че с Димитри не сме си разменяли думи в този смисъл.

— Не си длъжна да го правиш — казва Луиса.

Седим на леглото и чакаме Димитри да ни заведе при Соня. Както предвиди Луиса, донесоха в стаята ми голяма медна вана и я напълниха с гореща вода, ароматизирана с уханни соли и масла. Не знам дали защото толкова отдавна не съм вземала истинска вана, или защото преживяването наистина беше необикновено, но това е най-забележителната баня в целия ми живот. Усещането, когато копринената роба се плъзга по чистата ми благоуханна кожа, е божествено.

Обръщам се към Луиса.

— Ако не сега, кога? Утре заминавам, забрави ли?

Изложила съм й най-бегло подробностите за следващия етап от нашето пътуваме, като съм й казала, че двамата с Димитри сме натоварени със задачата да намерим и донесем страниците, а тя трябва да остане и да се грижи за Соня, докато приятелката ни се оправи.

Луиса си играе с плохата на робата си и между пръстите й проблясва светловиолетовата коприна.

— Би могла да изчакаш, докато състоянието й се подобри достатъчно, за да се прибере в Лондон.

Поклащам глава.

— Не мога. Соня е една от най-близките ни приятелки и няма да си простя, ако замина, без да я видя. Ако ти беше на нейно място, щях да сторя същото и за теб.

— Добре тогава — въздиша Луиса. — Ще те придружа.

— По-добре би било да ме почакаш. Знам, че… ще ми е трудно да видя Соня в сегашното й състояние.

Луиса ме хваща за ръката.

— Няма да те изоставя. Нито сега, нито когато и да е. Винаги ще сме заедно.

Усмихвам й се и стискам дланта й и в същия миг на вратата се хлопа. В рамката се появява тъмната коса на Димитри.

— Добро утро. Отново — хили се той.

Луиса обелва очи с престорена досада.

— Хайде, Лия. Да излизаме, преди Димитри да се е настанил тук като у дома си.

Димитри ми протяга ръката си, докосва моята.

— Разбирам. Оправяте си настроението на мой гръб. Добре, съгласен съм.

Смея се, целувам го по бузата и тримата излизаме в коридора, като затваряме вратата след себе си. Вървим надолу по коридора и кимаме с глава на хората, които срещаме по пътя си. Те многократно хвърлят погледи към мен и Димитри, после към преплетените ни ръце и по лицата им преминава тъмна сянка. Отказвам да изрека на глас възмущението, което се надига в мен. Днес имаме да вършим важна работа.

— Как е Соня, Димитри? Нещо ново за нея? — искам да съм подготвена за посещението си.

— Всъщност последните новини са от тази сутрин. Изглежда, Старейшините са на мнение, че е прескочила трапа. Още не са готови да я провъзгласят за съвсем нормална, но през последните четирийсет и осем часа тя не е споменала нито за Душите, нито за медальона.

„Но това съвсем не означава, че са си отишли. Че не се спотайват някъде дълбоко в съзнанието й.“ Докато си го мисля, аз се питам дали някога отново ще мога да й се доверя.

Стигаме до края на открития коридор. Димитри ненадейно ме повежда надолу по някаква стълба, вместо да завием зад ъгъла и да продължим навътре в сградата, известна като Светилището.

— Къде отиваме? — пита Луиса и се обръща назад към постройката, в която са стаите ни.

Той поема по същата каменна пътека, която вчера следобед ни отведе до горичката.

— В покоите на Соня.

— Които са? — подсказва му Луиса.

— Които са — продължава изречението Димитри — в друга сграда, а не в онази, в която сме настанени ние.

Луиса винаги е проявявала нетърпение, що се отнася до получаването на информация, ето защо съм приятно изненадана, когато тя само въздиша и насочва поглед към ширналите се до самото море поля.

Небето е все същото — невероятно дълбоко и светлосиньо, каквото е всеки ден, откакто сме на острова, и аз се питам дали този цвят няма завинаги да остане в паметта ми с наименованието „островитянско синьо“. Продължаваме да вървим и стигаме до мястото, където Димитри ме дръпна встрани и ме поведе към горичката. Ала този път не се отклоняваме дори когато пътеката започва да се спуска стръмно надолу към океана.

Както забелязах и вчера, тази част на острова е безлюдна. Дълго време не срещаме и помен от заслон и аз започвам да се питам дали пък Старейшините не държат Соня в пещера; в същия миг обаче съзирам малка каменна постройка на края на една скала високо горе пред нас.

Без да искам, пускам ръката на Димитри и се спирам. Взирам се в постройката, която сама по себе си е истинско чудо — толкова прецизно е кацнала на самия ръб на скалата.

Димитри проследява погледа ми и взема ръката ми в своята.

— Не е толкова лошо, колкото изглежда, Лия.

Луиса обръща глава към него, а екзотичните черти на лицето й се разкривяват от ярост.

— Не е толкова лошо, колкото изглежда ли? Ами че… кацнала е на самия край на света! Тутакси се сещам за думата „отблъскваща“!

Той въздъхва.

— Признавам, че оттук сградата изглежда… неприветлива. Но разполага с всички удобства на Светилището. В нея се извършват някои обреди и ритуали, които изискват уединение и спокойствие, като например тези, с които прогонваме Душите. Това е.

Невъзможно ми е да обясня защо снощи успях да посетя бодната леля Абигейл, без да пророня и сълза, а сега сълзите напират в очите ми. Може би просто не ми се вярва, че по силата на пророчеството Соня е била взета и запокитена на това място, без приятелите й да проявят капка обич и загриженост за нея. Тази несправедливост ме кара да вия и да крещя на вятъра, но вместо това аз извръщам поглед от Димитри и се взирам във водата, като се опитвам да се успокоя.

Само след миг усещам лекия допир на Луисините пръсти върху ръката си.

— Ела, Лия. Отиваме заедно.

Кимам с глава и се връщам на пътеката, механично поставям единия си крак пред другия, докато най-после се приближаваме до постройката и аз виждам, че тя не се състои само от една стая. Представлява малка къща — много по-малка от Светилището, в която липсва откритият коридор, ала е съградена от същия син камък и има същия бакърен покрив.

Тръгваме по тясна пътечка, която се вие из тучна градина, и аз започвам да дишам по-леко. Тук е повече от приятно. Красиво и спокойно, това е идеалното място, където можеш да възстановиш силите си.

Постройката е в края на пътеката. След тишината в градината с изненада откривам присъствието на двама Братя, застанали от двете страни на огромната врата. Облечени са като другите мъже в Алтус. Всъщност като Димитри, в дневно облекло, състоящо се от бяла туника и панталони. Няма причина да ги взема за охрана, но все пак у мен се появява далечното усещане, че изпълняват тъкмо тази задача.

— Добро утро — поздравява ги Димитри. — Дошли сме да видим Соня Соренсен.

Те почтително му се покланят и подозрително се взират в мен.

— Нима докато съм отсъствал, протоколът тук се е променил? Нима сме престанали да поздравяваме Сестрите? — гласът му е строг, с едва сдържан гняв.

Докосвам го с ръка.

— Няма нищо.

— Напротив — отвръща той, без да се обърне да ме погледне. — Известно ли ви е, че тази Сестра може да бъде новата ви Стопанка? Независимо дали е Бранителка или Порта според пророчеството, тя работи за нас. А в бъдеще може и да управлява. Хайде — изрича през зъби той, — поздравете вашата Сестра.

Чувстваме се ужасно, когато ми се покланят.

— Добро утро, Сестро — произнасят в един глас те.

Отвръщам на поклона им и усещам гняв, макар че не е причинен от тях.

— Добро утро. Благодаря ви, задето се грижите за приятелката ми.

Те кимат и когато отварят вратата и отстъпват назад, за да ни направят място да минем, в погледа им се чете срам.

Пристъпваме в коридора, който сякаш се простира по цялата дължина на сградата и свършва до остъклена врата, през която зървам част от океана в далечината. Дърпам Димитри настрана и поглеждам към Луиса.

— Би ли ни извинила за малко, Луиса?

Тя свива рамене и продължава още няколко крачки по коридора, като разглежда изкусно издигнатите стени — възползвам се от единствения случай, в който можем да останем насаме с Димитри в тясното пространство. Обръщам се към него.

— Никога повече не го прави.

Той поклаща глава и по лицето му се изписва смущение.

— Кое?

— Кое ли? — гласът ми е пронизващ шепот. — Това. Да ме унижаваш пред Братята или пред когото и да е на острова.

— Не съм те унижавал, Лия — шокира се от намека той. — Нима вчера не се разстрои от отношението, което тези невежи проявиха и към двама ни?

— А нима ти не ме посъветва да проявя търпение? — вече не шептя, но и не отпускам гласа си на воля.

Той кръстосва ръце на гърдите си и за миг заприличва на нацупено момче.

— Да, така е, но… уморих се от погледите и шушуканията им, разбра ли? А ти можеш да станеш следващата Стопанка на Алтус. Нямат никакво право да се отнасят така към теб. Няма да го допусна.

Гневът ми изчезва също толкова бързо, колкото се бе появил. Как бих могла да се гневя на някого, който ме обича толкова много, че изисква от другите да се отнасят с уважение към мен?

— Виж, Димитри — вдигам ръка и обгръщам шията му в прегръдка. — Нямам представа дали ще съм следващата Стопанка на Алтус, но мисля, че най-после разбирам: винаги ще си остана Сестра. Дали ще съм обикновена Сестра или Стопанка, на мен се полага грижата да спечеля уважението на Братята, на Гритъри и на останалите Сестри. Това е нещо, което само аз мога да постигна и което може да отнеме много дълго време.

Изправям се на пръсти и бързо го целувам по устата.

— Но ако почувстват, че ги насилват да проявяват уважение, което не съм заслужила, със сигурност ще ме намразят.

Той въздъхва така, сякаш е изтощен до крайност.

— Много си умна за Сестра, пристигнала наскоро на острова. Щастие е за Алтус, че си тук, независимо дали като обикновена Сестра или като следващата му Стопанка. — Накланя глава и нежно ме целува. — За мен също.

— О, за бога! — Луиса е застанала на метри пред нас. — Повръща ми се, като ви гледам как се карате и как после за нула време отново се сдобрявате, а и върху стените няма нищо интересно. Затова нека побързаме и да отидем при Соня! Моля ви!

Отдръпвам се със смях от Димитри.

— Да тръгваме.

Отправяме се надолу по коридора, завиваме надясно по друг коридор, а остъклената врата е отсреща в дъното. Без никакви въпроси Димитри се приближава до проста дървена врата. Една по-възрастна Сестра седи на стол пред вратата — пак охрана, мисля си аз. Тя нашива фино бяло платно с лъскав зелен конец.

— Сестро — кима с глава Димитри, а двете с Луиса повтаряме поздрава.

Сестрата ни се покланя в отговор. Този път поне ме посрещат с топлота и вежливост. Не казва нищо, а просто става и отваря вратата, въвежда ни в стаята и отново я затваря, като самата тя остава навън в коридора.

Не знам какво съм очаквала, ала стаята, в която е настанена Соня от мига на нашето пристигане, ми се вижда топла и уютна. Просторна, с диван с меки възглавници в единия край и с огромно легло с плюшени завивки в другия. На отсрещната стена, точно срещу входа на стаята, виждам познатата вече двойна стъклена врата, отвеждаща към вътрешния двор, в който растат най-разнообразни цветя. Сигурна съм, че още щом пристъпя прага на двойната врата, ще видя Соня. Без да се двоумя, аз се отправям натам.

Пристъпвам прага и се озовавам в съвършено друг свят. Същите цветя като тези, растящи покрай пътеката, която води към сградата, но далеч повече на брой и по-разнообразни и на мен ми се струва, че освен жасмина сред тях разпознавам също хортензии и божури. Наоколо ухае на морски бриз и свежест. Този аромат прониква навсякъде на острова и аз си казвам, че без него никога вече не ще се чувствам у дома.

Зад далечния плисък на вълните долавям шум от лееща се вода. Димитри повдига вежди в мълчалив въпрос и аз стъпвам на чакълестата пътека и тръгвам по нея натам, откъдето долита шумът на водата. Виждам я едва когато стигам до нея — малък фонтан в средата на двора. Той бълбука по камъните, струпани накуп в центъра му. Красиво е, но не желанието да потопя пръсти във водата ме кара да се втурна към него, а пейката или по-точно Соня, която е седнала на нея.

Когато чува хрущенето на стъпките ни по чакъла, тя става и щом надзъртам в очите й, в светлосините им ледени дълбини, забелязвам и колебание, и боязън. Хуквам към нея, без да се замисля. Води ме инстинктът и не отброявам секундите, отминали между мига, в който отново я виждам, и този, в който се прегръщаме, смеем се и плачем едновременно.

— О! О, божичко, Лия! Толкова ми липсваше! — гласът й потъва в ридания.

Отстъпвам назад, за да я видя добре, и забелязвам тъмните кръгове около очите й, бледата й кожа и слабата й фигура, от която едва ли биха могли да се свалят и два килограма, но която изглежда така, сякаш се е смъкнала с цели пет.

— Добре ли си?

Двоуми се, преди да кимне с глава.

— Ела. Седни.

Тя ме дърпа към пейката, ала спира и поглежда назад към Димитри и Луиса.

— Извинявайте — изрича свенливо. — Не съм ви казала добро утро.

Димитри се усмихва.

— Добро утро. Как се чувстваш?

Тя се замисля, сякаш отговорът на въпроса му не е толкова прост.

— Предполагам, че съм по-добре.

Той кима с глава.

— Хубаво. Искаш ли да ви оставя насаме?

Тя поклаща глава.

— Казаха ми, че си син на Алтус. Мисля, че вече знаеш всичко. Нямам нищо против да останеш. А… Луиса? Ще останеш ли и ти?

Никога преди Соня не е изглеждала по-засрамена, отколкото сега, когато остава лице в лице с Луиса. Не знам дали защото се бе опитала да ме убеди в предателството й в началото на нашето пътуване, или просто си е такава, но не може да срещне погледа на Луиса.

Луиса окуражаващо й се усмихва и идва на пейката при нас. Димитри, винаги любезен, сяда върху един от големите камъни край фонтана. Седим неловко няколко секунди, никой не знае откъде да започне. Само веднъж, един-единствен път, Соня отправя поглед към китката на ръката ми. Дърпам я още по-навътре в ръкава, за да скрия медальона. Поглеждам Соня в очите, но тя бързо извръща поглед встрани. Накрая Димитри оглежда градината.

— Забравил съм колко красиво е тук. Добре ли се отнасят с теб? — пита той Соня.

— О, да! Сестрите са много вежливи при… при сегашните обстоятелства. — Бялата й кожа порозовява от неудобство и ние отново се умълчаваме.

Димитри става и бърше длани в панталоните си.

— Излизала ли си оттук? — вдига поглед той. — Имам предвид дали си излизала извън този двор, на свобода?

— Веднъж — отвръща Соня. — Вчера.

Веднъж не е достатъчно. Наоколо е твърде красиво, за да му се наситиш само едно излизане. Хайде да се поразходим, какво ще кажете?