Бранителката на портата

28.

На другата сутрин Уна ме събужда по тъмно.

Сърцето ми се свива, когато тя ми подава купчина сгънати дрехи и аз разбирам, че тук са изпраните ми панталони и ризата, които носех по време на цялото пътуване до Алтус. Вече съм свикнала с копринената си роба. На острова свикнах с много неща.

Докато се мия и обличам, Уна зарежда пътната ми раница с храна и напитки, достатъчни, за да стигнат за двамина до първата ни спирка. Вече съм прибрала стрелите и камата в багажа. Макар да знам, че Димитри ще бъде до мен, за да ме пази, предателството на Соня ми напомня, че най-добре е да разчитам на себе си в случай на нужда.

Не ми хрумва какво още би ми потрябвало.

Топлината на змийския камък под ризата ми действа успокояващо. Виси свободно на гърдите ми и докато закопчавам маншетите на ръкавите си, погледът ми се спира на медальона, който продължавам да нося на ръката си. Беше ми хрумнало да го оставя на грижите на Григъри, на Сестрите, дори на самата Уна, ала не съм убедена, че бих могла спокойно да го поверя на когото и да е. Не и след случката със Соня.

Уна проследява погледа ми и свежда очи към китката на ръката ми.

— Наред ли е всичко?

Кимам и закопчавам ризата си.

— Не би ли… — двоуми се, после продължава: — Не предпочиташ ли да оставиш медальона тук? Ако искаш, аз ще ти го пазя, Лия.

Прехапвам устни, замислена над предложението й, въпреки че много пъти досега съм преценявала вероятните възможности.

— Ще ми отговориш ли на един въпрос?

— Разбира се.

Надъхвам краищата на ризата в панталоните си и обмислям думите, които да изрека:

— Вие в Алтус — членовете на Григъри, Братята, другите Сестри… бихте ли могли да бъдете прелъстени от Душите?

Тя се обръща към малкото писалище зад себе си и взема нещо.

— Не и Съветът на Григъри. Никога. Братята и Сестрите, е… не така, както биха могли да измамят теб и Алис. Бранителката и Портата — това сте вие, ето защо сте много по-уязвими от останалите.

— Усещам, че премълчаваш нещо, Уна.

Тя се обръща отново към мен и се приближава, като носи нещо в ръцете си.

— Не крия нищо от теБ.просто ми е трудно да го обясня. Виждаш ли, отделен Брат или Сестра нямат пряко влияние върху способността на Душите да прекосяват границата с този свят, нито върху съдбата на Самаил. Но Душите могат да убедят Братята или Сестрите да работят за тях и така да влияят на по-силните.

„Като Соня и Луиса.“

— Това случвало ли се е някога тук, на острова? — питам.

Тя въздъхва и аз виждам, че изпитва болка.

— Имало е… инциденти. Беше време, когато бяха уловили някого, докато се е опитвал да промени хода на събитията в полза на Душите. Но това се случва изключително рядко — добавя бързо тя, сякаш иска да ме увери в нещо, в което дори самата тя не е убедена.

Така си и мислех. Знаех го. Няма на кого да поверя медальона. Мога да го поверя само на себе си и дори в това се съмнявам понякога, щом усетя как пари кожата на китката ми.

Закопчавам ръкавите на ризата си, като закривам черния шнур от кадифе и омразния белег под него.

Уна поглежда надолу към китката ми.

— Съжалявам, Лия.

Колкото и да е странно, аз отново усещам парещите сълзи в очите си и за да запазя самообладание, оглеждам стаята, която обитавах, докато бях в Светилището. Опитвам се да запаметя простите каменни стени, топлината на изтъркания под, аромата на влага и сладост. Не знам дали отново ще я видя.

Ще ми се никога да не я забравям.

Накрая се обръщам към Уна. Тя се усмихва и ми подава нещо.

— За мен ли е?

Кима с глава.

— Исках да си имаш нещо… за спомен от всички нас, което да ти напомня за времето, прекарано в Алтус.

Вземам предмета от ръцете й, изненадана от мекотата му, и го разтърсвам във въздуха. Гърлото ми пресъхва от нахлулите в гърдите ми чувства, когато лилавата коприна се разгъва. Къса пелерина за езда, направена от същата материя като официалните туники на Сестрите.

Уна сигурно е приела вълнението ми за нещо друго, защото бързо изрича:

— Знам, че когато пристигна, не хареса много нашите одежди, но просто исках… — тя забива поглед в дланите си, въздъхва и отново ме поглежда.

— Исках да си спомняш за нас, Лия. Приятелството ти ще ми липсва.

Навеждам се и я прегръщам.

— Благодаря ти, Уна. За пелерината и за твоето приятелство. Сигурна съм, че пак ще се видим — казвам аз, отдръпвам се и усмихнато се вглеждам в нея. — Никога няма да мога да ти се отблагодаря, задето се грижеше за леля Абигейл в последните й дни. Нито за грижите ти към мен. Ужасно ще ми липсваш.

Вдигам от пода лъка и мешката със стрели и завързвам наметалото около врата си, като се питам дали някога ще имам сили да го сваля. После се обръщам и тръгвам.

Когато Димитри, Едмънд и аз излизаме от Светилището и се отправяме надолу към пристана, островът е осветен само с факли. Спомените ми за това как слязохме тук след дългото пътуване до Алтус, са съвсем бледи, защото онези най-първи мигове, когато стъпихме на сушата, са обвити в мъгла, както и последвалите два изгубени дни, през които само спях.

Тръгваме към водата, бричът ми се опва на бедрата, а ризата ме дере по гърдите. Копринените роби и нежните хлъзгави чаршафи остават в миналото.

Димитри носи пелерина, подобна на моята, но с черен цвят, който ми пречи да я видя ясно в мъглата. Щом се озовах пред него в тъмната ранна утрин, лицето му светна, като зърна меката копринена пелерина, завързана около врата ми.

Устните му се разтегнаха в усмивка.

— Все тъй красива в лилаво.

Още щом пристигаме на пристанището, разпознавам лодката, с която ще пътуваме, по двете облечени в дълги плащове Сестри, застанали на носа и на кърмата с гребло в ръка. Поради ранния час сме се умълчали и тихо се качваме на борда. Още не сме успели да седнем, когато Сестрите ни оттласват с греблата от брега; двамата с Димитри сме се настанили в предната част на лодката, а Едмънд седи точно зад нас.

В ушите ми звучат думите на леля Абигейл, сякаш нахлули в съзнанието ми заедно с мъглата, стелеща се над океана. Надявам се, че можем да се доверим на водачите и че двамата с Димитри няма да сме задължени да търсим сами пътя си, но въпреки всичко усещам новото си задължение — да върша сама всичко, което е необходимо.

Докато гледам как Сестрите мълчаливо гребат и ни отвеждат навътре в океана, внезапно ми хрумва нещо — един въпрос, недооформен и неизречен поради изтощителното пътуване към Алтус.

— Димитри?

— Да? — отвръща с очи, вперени във водата.

Навеждам се към него и говоря тихо, за да не обидя Сестрите, които карат лодката.

— Защо Сестрите мълчат?

Той се изненадва от въпроса ми, сякаш едва сега е забелязал колко е странно гребците ни да са всъщност две мълчаливи жени.

— Това е част от обета им. Обрекли са се на мълчание, за да не издадат местонахождението на острова.

Поглеждам към Сестрата, която гребе на носа.

— Значи не могат да говорят?

— Могат, но не и извън Алтус. За да не нарушат обета си.

Кимам с глава, като осъзнавам, може би за първи път, колко предани са Сестрите.

Алтус се отдалечава и се смалява и аз чувствам, че трябва да кажем нещо, нещо, което да отбележи значимостта на заминаването ни, както и тази на престоя ми там. Но накрая не казвам нищо. Давам си сметка, че ако проговоря, ще разводня спомена за ухаещия на жасмин въздух, за лекия бриз, подухващ откъм морето, и за нощта, която прекарах в обятията на Димитри, без да се тревожа за нищо, освен да се питам дали поведението ми не изглежда неприлично в очите на онези, които обитават съвсем различен свят от нашия.

Не откъсвам очи от острова, докато накрая той се изгубва в мъглата. За миг го зървам — малко тъмно петънце в далечината, — а на следващия вече го няма.

По време на плаването ни не се случва нищо особено. Седнала съм до Димитри, кракът ми докосва неговия и този път не изпитвам желание да потопя пръсти във водата.

Както и преди губя представа за времето. Отначало се опитвам да преценя в каква посока пътуваме с надеждата да разбера къде отиваме. Ала мъглата подхранва дълбоката апатия, обхванала ни поради еднообразното люлеене на лодката, и не след дълго аз се предавам.

Усещам успокояващия допир на змийския камък върху кожата си, пулсирането му доказва, че леля Абигейл продължава да ме закриля. Кара ме да тая надежда, че Душите няма да се възползват от медальона, въпреки че го нося толкова близо до белега си. Облегнала глава на рамото на Димитри, аз ту задрямвам, ту се сепвам, а мислите ми безредно се щурат в съзнанието ми.

Двамата не разговаряме помежду си, нито се обръщаме към Едмънд, за което съжалявам в мига, в който дъното на лодката ни се блъска в сушата, която не съм съзряла до този миг. Двамата с Димитри нагазваме във водата и се отправяме към брега, а Едмънд крачи точно зад нас, докато Сестрите остават на борда. Едва сега осъзнавам, че Едмънд не носи никакъв багаж. Най-забележимо е отсъствието на пушката, с която не се разделяше по целия път към Алтус.

— Къде са ти нещата, Едмънд?

Гласът ми прозвучава твърде високо след продължителното мълчание в лодката, сякаш звънва камбана в ранната утрин.

Той свежда глава.

— Опасявам се, че тук трябва да ви оставя.

— Но… но ние пътуваме едва от няколко часа! Мислех, че ще имаме време да се сбогуваме.

Отговорът му е простичък:

— Така е. Няма нужда да се сбогуваме. Връщам се в Алтус, за да се погрижа за момичетата. Щом госпожица Соренсен се оправи, ще ги придружа по живо по здраво с госпожица Торели обратно до Лондон. Не след дълго ще се срещнем и с вас там.

Думите му са на кавалер, но аз зървам сянката на тъга в очите му.

Не знам какво друго да кажа. Мъглата е все тъй непрогледна, дори на брега. Не виждаме релефа на сушата; само усещам, че някъде в далечината високите треви се люшкат на вятъра.

Връщам поглед към Едмънд.

— А сега какво ще правим?

Той се оглежда, сякаш търси отговора на моя въпрос в гъстата сива мъгла, обвила крайбрежието.

— Предполагам, че трябва да чакате. Беше ми наредено да ви оставя на този бряг и да се върна в Алтус. Ще дойде друг водач.

Поглежда назад към Сестрите в лодката и изглежда, улавя някакъв сигнал, който остава скрит за мен.

— Трябва да тръгвам.

Кимам с глава, а Димитри прави крачка напред и му подава ръка.

— Благодаря за добрата работа, Едмънд. Очаквам да се видим отново в Лондон.

Едмънд разтърсва ръката му.

— Вярвам, че добре ще се грижите за госпожица Милторп — проявява загрижеността си той.

— Залагам живота си — кима с глава Димитри.

Няма сбогуване. Едмънд кима и се отправя към брега, нагазва в плитката вода, без да разплиска нито капка встрани. След миг вече е на борда.

Тъгата, която тегне в душата ми, вече ми е добре позната. Чувствам я като стара приятелка, когато след броени секунди Едмънд и лодката се стопяват в мъглата. Още един човек изчезва, сякаш изобщо не е съществувал.