Бранителката на портата

4.

— Добро утро, Лия.

Филип влиза в стаята; целият излъчва увереност и авторитет. Фините бръчици около очите му са по-забележими от друг път и аз се питам дали причината е в умората от пътя, или просто във възрастта му — достатъчно е стар, за да ми бъде баща.

— Добро утро. Седни, ако обичаш.

Настанявам се на дивана, а Филип заема стола до камината.

— Как мина пътуването?

Тихомълком сме се разбрали да избягваме някои думи и определени изрази, които биха улеснили страничния наблюдател да разбере за какво си говорим.

Той поклаща глава.

— Не беше тя. Този път хранех големи надежди, но… — отчаяно клати глава и се обляга назад, а по лицето му си личи дълбоко изтощение. — Понякога силно се съмнявам, че ще открием това момиче, да не говорим за последното, на което дори не знаем името.

Потискам разочарованието си. Филип Рандал работи неуморно, за да намери останалите два ключа. Досега не сме напреднали ни най-малко, ала не по негова вина. Разполагаме само с едно име — Хелене Кастила — от списъка тъй ревниво пазен от Хенри, а не сме в състояние да открием някого с такова име и с характерния белег на ръката. Пророчеството казва само, че останалите ключове, като Соня и Луиса например, са белязани с Йоргуманда и са родени някъде около Ейвбъри в полунощ на 1 ноември 1874 година. От раждането на ключовете са изминали близо седемнайсет години, а омазнените селски тефтери, където се вписват ражданията, досега не са ни били от полза. Хелене би могла да живее къде ли не. Дори вече може и да не е между живите. Опитвам се да облекча положението на Филип.

— Би трябвало да сме благодарни и на това. Ако беше толкова лесно, някой друг можеше да ни изпревари.

В усмивката му си проличава благодарност към мен, а аз продължавам:

— Щом ти не можеш да ги намериш, Филип, никой няма да може да го стори. Не се съмнявам, че много скоро ще попаднем на следите им.

Той въздъхва и кима с глава.

— Непрекъснато откриваме момичета, родени на тази дата, но се оказва, че са белязани с най-обикновени родилни петна или белези от забравени вече наранявания и изгаряния в детските години. Ще трябва да отделя няколко дни, за да разгледам последните доклади и да ги подредя по важност, преди да тръгна отново на път.

Погледът му се плъзга към вратата на библиотеката, после отново се връща към мен.

— Ами ти? Да си чула нещо ново?

Лицето ми помръква. Не мога да повярвам, че леля Абигейл и кръгът Григъри не знаят нищо за пътуванията на Алис из Равнината, нито за факта, че тя широко използва силата си, което й е строго забранено. Ако е така, въпрос на време е да ме призоват в Алтус, за да взема страниците, преди Алис да е станала още по-силна.

Поклащам глава вместо отговор.

— Съвсем скоро и аз вероятно ще замина на едно от своите пътешествия.

Той изправя гръб.

— Едно от твоите пътешествия ли? Нали не планираш да тръгнеш сам-самичка?

Боя се, че ще постъпя тъкмо така. Е, най-вероятно Соня ще ме придружи, а предполагам, че ще имаме нужда от водач, но извън всичко това мисля, че ще съм сам-самичка.

— Но… къде ще ходиш? Колко време ще отсъстваш?

Не се случва много често да крия нещо важно от Филип. Нает от баща ми да открие липсващите ключове, Филип знае повече за пророчеството, отколкото всеки друг извън него, като изключим нашия стар кочияш Едмънд. Ала въпреки всичко аз пазя в тайна доста подробности в интерес на моята и на Филип сигурност. Душите са опасни, силата им е неизмерима. Напълно възможно е да намерят начин да използват и Филип за собствените си цели. Усмихвам се.

— Да кажем просто, че това пътешествие е необходимо за пророчеството и че ще се върна колкото е възможно по-скоро.

Внезапно той става и прокарва пръсти през косата си, сякаш е объркано момченце. Жестът го прави да изглежда съвсем млад и аз неочаквано осъзнавам, че може би не е толкова възрастен, колкото съм го мислела, въпреки спокойната му увереност и мъдрост, които толкова много ми напомнят за татко.

— Дори тук, в Лондон, те дебнат доста опасности; и дума да не става да тръгнеш на пътуването!

После тутакси заявява:

— Аз ще те придружа.

Прекосявам стаята и вземам ръцете му в своите. Постъпката ми е съвсем подходяща за случая, макар да не съм докосвала друг мъж, откакто оставих Джеймс в Ню Йорк.

— Скъпи Филип. Това е невъзможно. Не знам колко време ще отсъствам, а за теб е много по-разумно да продължиш издирването тук, докато аз се погрижа за другото. Освен това тази част на пророчеството трябва да бъде изпълнена само от мен, въпреки че дълбоко в себе си желая да не беше така.

Навеждам се към него и леко милвам хладната му буза с опакото на дланта си. Движението ми е импулсивно и неочаквано, но когато погледът му потъмнява, разбирам, че и двамата сме изненадани, но по различен начин.

— Много мило, че ми предлагаш компанията си. Отлично знам, че ако ти позволя, веднага би тръгнал с мен.

Той вдига ръка към лицето си и в душата ми се появява странното усещане, че е забравил всичко, което казах след импулсивния си жест. Повече не споменава за пътуването ми.

Същата нощ тръгвам за Бърчуд. Повече не желая да пътувам в Отвъдните светове, но пък и не искам да се връщам оттам. Знам, че Соня би се разтревожила от факта, че пътувам без придружител, ала любопитството ми по отношение на Алис е тъй голямо, че ми се ще да хвърля един поглед и да я видя как живее.

„А може би да видя и Джеймс?“, прошепва сърцето ми.

Небето е мастиленосиньо и безкрайно, високата, осветена от сребристия блясък на луната трева, се люшка в полето. Вятърът се втурва в листата на дърветата и в покоя около себе си аз разпознавам затишието пред буря, сякаш чувам как нощта се раздира от светкавици и гръмотевици. Ала поне засега наоколо е застинало зловещо спокойствие.

Силуетът на Бърчуд се издига тъмен и внушителен, стръмните каменни зидове пронизват нощното небе като стените на крепост. Дори от разстояние къщата изглежда необитаема. Фенерите, които навремето висяха запалени от двете страни на парадния вход, сега са изгаснали, оловните прозорци на библиотеката са като черни дупки, макар че отколешен наш обичай е да оставяме лампата върху татковото писалище да свети през цялата нощ.

След миг съм във входа, стъпила с боси крака върху леденостудения мраморен под. Големият стенен часовник във фоайето тихо тиктака и отмерва стъпките ми нагоре по стъпалата. Дори в пътуванията си аз не забравям да прескоча четвъртото стъпало, защото то пронизително скърца.

Подобно на толкова много неща в живота ми, къщата също е станала странно място. Струва ми се позната — избелелите стари килими, резбованите дървени парапети, — ала нещо в самата й химия сякаш се е променило, сякаш не е съградена от камък, дърво и хоросан, сякаш не е къщата, в която живея, откакто се помня.

Тъмната стая, разбира се, си е все още там, в дъното на коридора. Не се учудвам, че вратата й е отворена и че отвътре се излъчва светлина.

Тръгвам нататък. Не се страхувам, изпитвам само любопитство, тъй като много рядко излизам в Равнината без причина. Вратата към моята стая, към старата ми детска стая, е затворена, затворена е и стаята на Хенри, както и татковата. Според мен сега Алис се интересува единствено от самата себе си. Предполагам, когато всички стаи са плътно затворени, й е по-лесно да забрави, че сме били едно семейство.

И това е добре, защото аз нося в себе си спомени от миналото, за своето семейство, и те не са скрити в мрачните дълбини на сърцето ми, както би предположил някой, а в най-ярко осветените кътчета на моята душа, където ги виждам като живи и напълно реални.

Не се колебая и пристъпвам в Тъмната стая. Законите на Григъри ме правят невидима и дори да искам да се покажа, никой не може да ме види. Оставам невидима, дори да искам да използвам забранените заложби, които, по всичко изглежда, Алис е подчинила на волята си.

А аз не искам.

Първото, което виждам при влизането си в стаята, е сестра ми. Тя седи на пода в центъра на кръга — същия, в който я видях да седи преди много месеци, онзи, който бе издялан в дъсчения под и който навремето бе скрит под стария килим. Въпреки че опитът ми като Заклинателка е твърде далеч от този на сестра ми, познанията ми са достатъчни, за да го разпозная като кръга, който засилва магията и защитава застаналия вътре в него. Потрепервам, като го зървам, макар да съм само дух, без материалното си тяло.

Алис носи бялата си нощница. Украсена е със светлолилава лента от онези, които имахме в изобилие у дома — добре си спомням. Аз вече не нося своите, защото са част от един друг живот. Ала сега Алис я е облякла и, приклекнала на пръсти, затворила очи и беззвучно нашепваща нещо, тя изглежда невинна и необичайно красива.

Оставам на мястото си и известно време наблюдавам как отделни части от лицето й ту се осветяват, ту се засенчват от примигването на свещите, очертаващи кръга й. Тихите й непроизносими думи ме приспиват и аз изпадам в странно състояние. Полузаспала съм, макар че физическото ми тяло наистина спи там, в Лондон. Едва когато Алис отваря очи, аз заставам отново нащрек.

Отначало мисля, че ще се вторачи в празното пространство, ала очите й спокойно срещат моите през полумрака, сякаш през цялото време е знаела, че съм тук. Не е нужно да казва нищо, защото знам, че е така, ала въпреки всичко тя проговаря, като се взира право в душата ми, както само тя е в състояние да го прави.

— Виждам те — изрича Алис. — Виждам те, Лия. Знам, че си тук.

Обличам се, без да бързам, и си мисля за необичайното пътуване до Бърчуд. Преживяното не ми става по-ясно на дневната светлина. Логиката ми говори, че изобщо не е трябвало да пътувам, че това би могло да е най-обикновен сън, тъй като между двете измерения на астралната Равнина и материалния свят е спуснато було, което не може да се повдигне. Виждаш какво става в света, в който се намираш, а очевидно Алис беше в материалния свят, а аз се скитах из Равнината.

И все пак съм уверена, че наистина пътувах. Че Алис наистина е знаела, че съм там. Сама ми го каза. Тъкмо се питам как да постъпя с новото си познание, когато на вратата се почуква.

Макар и полугола, не се изненадвам, когато Соня влиза в стаята, без да дочака отговора ми. Отдавна вече сме зарязали формалностите помежду си.

— Добро утро — поздравява ме тя. — Добре ли спа?

Отминавам тежките кадифени рокли, които висят в гардероба ми, и избирам по-прост тоалет от бледорозова коприна.

— Всъщност не.

Тя бърчи вежди.

— Какво имаш предвид? Нещо не е наред ли?

Притискам роклята до гърдите си и с въздишка се отпускам на леглото до Соня. Чувствам се виновна. Напоследък не съм напълно искрена с нея. Не съм й разказала за ужасяващото си пътуване до реката в нощта, когато видях Самаил и се събудих с раздрана буза. Не съм й казала и за видението, когато онази нощ зърнах Алис на стълбите тук, в Милторп. А нашата връзка е такава, че няма да понесе тайни помежду ни.

— Снощи пътувах до Бърчуд — изричам бързо, преди да съм премислила.

Не очаквам, че страните й ще пламнат от гняв.

— Не бива да пътуваш из Равнината без мен, Лия. Знаеш го! Опасно е — просъсква тя.

Соня, разбира се, е права. Станало ни е навик да пътуваме двете из Равнината и Соня да ме учи как да използвам заложбите си. Заради моята безопасност, тъй като винаги съществува опасност Душите да ме задържат толкова дълго, че астралната нишка, здраво свързваща душата към физическото ми тяло, да се скъса. Ако това стане, най-големите ми страхове ще се превърнат в реалност и аз ще бъда прокудена в леденото Небитие за вечни времена. И все пак Сонината тревога ме изненадва и обичта ми към нея става още по-силна, като виждам загрижеността й. Докосвам я по ръката.

— Не съм го направила нарочно. Почувствах… че ме призовават.

Тя повдига вежди, а челото й се набръчква от безпокойство.

— Алис ли?

— Да… Вероятно… Не знам! Но я видях в Бърчуд и мисля, че тя също ме видя.

Не мога да сгреша израза на лицето й — тя е шокирана.

— Как така те е видяла? Тя не може да те види от този свят, когато ти си в Равнината! Ще наруши правилата!

Колебае се, после ме поглежда с изражение, което не проумявам.

— Освен ако ти не си използвала неразрешената си власт.

— Не ставай смешна! Разбира се, че не съм. Може и да съм Заклинателка, ала нямам представа как да боравя с подобна сила, нито искам да знам.

Ставам, навличам роклята през главата си, усещам я как пада върху фустата и се плъзга по чорапите ми. Когато се показвам изпод диплите бледорозова коприна, очите ни се срещат.

— Предполагам, че точно сега Алис не се е загрижила кой знае колко за Григъри, така че трябваше да го очаквам.

— Какво имаш предвид?

Въздъхвам.

— Мисля, че онази нощ я видях. Тук, в Милторп. Събудих се посред нощ и видях някого на стълбите. Помислих, че е Рут или някоя друга прислужница, но щом я повиках, фигурата се обърна с лице към мен… приличаше на Алис.

— Какво искаш да кажеш с това „приличаше на Алис“?

— Фигурата беше неясна. По това разбрах, че не е материално същество. Но беше тя — кимам все по-уверено. — Сигурна съм.

Соня се изправя и отива до прозореца, който гледа към улицата. Дълго време мълчи. Когато най-после проговаря, в гласа й прозвучава и страхопочитание, и чист страх:

— Значи може да ни вижда, а? Вероятно и да ни чува?

Кимам с глава, макар че Соня е обърната е гръб към мен.

— Така мисля.

Тя се обръща към мен.

— Какво означава това за нас? Каква е връзката му с липсващите страници?

— Нито една Сестра от пророчеството не бива да предаде доброволно липсващите страници на Алис. Но ако е в състояние да проследи действията ни, тя може да се опита да ни изпревари и да ги използва за собствените си цели или да ги скрие от нас, за да не можем да ги намерим.

— Ала не може да престъпи границата и да дойде в този свят, не и с физическото си тяло. Засега то може да преследва всички ни само по този начин. Ще трябва да се качи на параход до Лондон и лично да ни проследи, а това изисква време.

— Освен ако няма някого под ръка, който да свърши всичко това вместо нея.

Соня ме поглежда в очите.

— Какво да правим, Лия? Как да я спрем, за да не й позволим да се докопа до страниците, щом проследява действията ни отдалеч?

Вдигам рамене. Отговорът на този въпрос е прост, никак не е трудно да се стигне до него.

— Ще трябва да стигнем първи на мястото.

Надявам се Соня да не заяви, че думите ми са по-силни от убедеността ми, тъй като би била права: мисълта, че много скоро бих могла да се изправя лице в лице със сестра си, ми причинява дълбоко безпокойство.

Фактът, че Алис е готова за срещата си с мен, че желае отново да задейства всички механизми на пророчеството, кара душата ми да примира от лоши предчувствия. Пред властта, с която Алис разполага, моите приготовления изглеждат повече от недостатъчни.

Ала възможностите ми са само дотук.