Бранителката на портата

10.

Преди да си легна, разказвам на Соня и Луиса за Хрътките. Превърнало се е в нещо обичайно в необичайната ситуация, в която се намираме, да не показваме външно изненадата си, щом чуем за застрашаваща ни опасност, но докато се готвим за сън, и трите сме унили и необикновено тихи. Едмънд настоя да охранява лагера с пушка в ръка, докато ние трите спим. Когато лягам удобно в палатката, усещам вина, но знам, че в случая не мога да предложа помощта си на Едмънд.

Най-голямото ми безпокойство тази нощ не е свързано с Хрътките на ада, а със сестра ми.

Дълго мислих дали да не се срещна с нея в Равнината в Отвъдното. Честно казано, тази мисъл не ми дава мира още откакто Едмънд ме осведоми за нея и Джеймс. Би било опасно, но нима играта й с Джеймс е по-малко опасна? А аз нямам никакви съмнения относно факта, че това е само игра.

Всички действия на Алис се въртят около желанието й да докара Самаил в нашия свят, така че тя да получи властта, която според нея й принадлежи по право. Не е възможно да остана равнодушна при новината, че двамата с Джеймс са се сближили в мое отсъствие, ала в сърцето си не откривам и зрънце гняв. Там има само страх за Джеймс и ако искам да съм честна пред себе си, малко повече ревност от обичайното.

И така — време е да се срещна с Алис. Всъщност няма друг начин да узная намеренията й. Мога да ги науча от леля Върджиния или от Едмънд, но нали двете с Алис сме близначки. Портата и нейната Бранителка, колкото и разменени да са ролите ни.

Пътуването в Равнината е все още нещо съвсем лично, така че чакам Соня и Луиса да заспят, да започнат да дишат бавно и ритмично, което става само при дълбок сън.

Вече не ми отнема толкова дълго време както преди, нито толкова усилия и аз изпадам в призрачна полудрямка, нужна на душата ми, за да се отдели от тялото и да навлезе в Равнината. С труд си спомням времето, когато се страхувах да излетя от тялото си. Ала сега, когато пътувам по виещите се пътища из Отвъдните светове, аз усещам единствено безгранична свобода.

Летя над нивите около Бърчуд, стъпалата ми почти, но не съвсем, докосват земята. Не съм се отделила напълно от материалния свят, затова съм много по-уязвима в Равнината от друг път. Но трябва да кажа, че летенето е най-бързият начин за пътуване — няма по-бърз. Най-сигурната ми гаранция за безопасност — макар че едва ли може да става въпрос за чак такава сигурност — е да не се отдалечавам от земята, да свърша работата си в Отвъдното, без да се бавя, и бързо да се прибера у дома, в своя свят.

Следвам течението на реката, която извива покрай къщата и се отправя към конюшните. Под мен водата се носи стремглаво и аз не мога да спра да мисля за Хенри. Откакто е умрял, не съм го срещала в Отвъдното, нито съм виждала отново родителите си. Не съм правила опити да се свържа с тях в Равнината, защото добре знам на какъв риск бих ги подложила.

Майка ми и баща ми бягат от Душите, откакто са се преселили в Отвъдното, и отказват да преминат в Последното му измерение, тъй като е възможно да се нуждая от помощта им. Мога само да се надявам, че независимо кой от Отвъдните светове обитават, те са там заедно с брат ми.

На известно разстояние от конюшните има езеро и като стигам до него, аз докосвам с пръстите на краката си неокосената трева край водата. Напоследък ми става все по-трудно да откривам онези места около къщата на моето детство, които не са свързани с някой ужасяващ спомен, и това е едно от тези, на което не се е случило нищо лошо. Дори в Равнината аз усещам тревата — зелена и гъвкава — под стъпалата си. Усещането ми напомня за множеството пъти, когато двете с Алис сме стояли босоноги на същото това място и сме се изреждали да мятаме камъчета във водата, като всяка една от нас се стремеше да хвърли камъчето си по-далеч от другата.

Взирам се през нивите в посока на къщата и никак не се учудвам да видя сестра си — тя идва към мен. Отдавна съм научила за силата на мисълта в Равнината.

Помислиш ли си за човека, когото искаш да срещнеш, и той тутакси усеща желанието ти.

Алис се приближава откъм конюшните и на мен ми е известна дори тази дребна подробност — неслучайно е избрала да ходи, а не да лети. По този начин Алис иска да ми напомни, че тук, в Отвъдното, аз съм на нейна територия. Да ми напомни, че, закриляна от Душите, тя може да се разхожда пеша на воля и да не бърза да се крие като мен.

Гледам как сестра ми идва към мен и забелязвам, че фигурата й е по-слаба от последния път, когато я видях, преди да тръгна за Лондон. Походката й е все тъй уверена, с вдигната брадичка и изправен гръб, толкова характерна за сестра ми, ала щом спира пред мен, аз се стъписвам.

Кожата й е бяла като чаршафите, с които покриха мебелите в Тъмната стая след смъртта на майка ни. Бих помислила, че й е лошо, ако не усещах напрежението в тялото й. Чувствам го как тече с кръвта в жилите й, сякаш го усещам в собственото си тяло. Скулите остро изпъкват на лицето й и подчертават изпосталялостта на тялото й, което винаги е било много женствено, ала сега е измършавяло дотолкова, че дрехите й висят на него като на закачалка.

Но не фигурата й, а нейните очи карат стомаха ми да се свива от страх и лошо предчувствие. Живият блясък, тъй характерен за Алис, е изчезнал и на негово място се е настанила неестествена светлина. Тя напомня за древното пророчество, което ни е вкопчило в костеливите си пръсти, за злобата на Душите и за това колко здраво държат сестра ми в хищните си лапи. Тази светлина ми подсказва, че тя вече е изгубена.

Алис внимателно ме поглежда, сякаш като се вгледа отблизо, ще съумее да улови промяната в мен и да прецени новопридобитата ми сила. След няколко секунди тя се усмихва и тази нейна усмивка превръща тъгата в душата ми в нещо непоносимо, защото това е старата Алисина усмивка, онази, която сестра ми пази единствено за мен.

Усмивката, под чийто магнетичен чар блика неудържима тъга. Онова, което виждам, е нереално — изпод острите ъгли на скулите и празния поглед в очите й пъпли хищническата сянка на сестра ми.

Тежко преглъщам и отпъждам спомените от съзнанието си. Произнасям името й, което в устата ми звучи напълно непознато.

— Алис.

— Здравей, Лия.

Гласът й е същият, какъвто го помня. Ако не се намирахме в Отвъдното, ако не се бяхме срещнали на място, което малцина биха възприели като реално и още по-малко биха могли да посетят, бих си помислила, че се срещаме за чай.

— Усетих, че ме викаш.

Кимам с глава.

— Исках да те видя — това е простата истина, ала причините далеч не са толкова прости.

Тя накланя главата си на една страна.

— Че защо ще искаш да ме видиш? Мисля, че в момента си твърде заета.

В гласа й се чете неприятна насмешливост, сякаш пътуването ми до Алтус е плод на въображението на капризно дете.

— Както и ти, съдейки по онова, което чух.

В очите и проблясват жестокост и спотаен гняв.

— Предполагам, че леля Върджиния ти е разказала всичко, нали?

— Просто ме информира за сестра ми. Но не ми каза нищо, което да не мога да видя и сама.

Питам се дали ще отрече факта, че е прекосила границата и е навлязла в материалния свят, когато я зърнах да се движи из коридорите на Милторп, ала тя не го прави.

— А-а! Сигурно говориш за посещението ми преди няколко нощи — искрено се забавлява Алис.

— Тънкото було между световете е свещено, Алис. Ти нарушаваш законите на Равнината, установени от Григъри. Никога не съм поставяла под съмнение силата ти, способността ти да виждаш и вършиш неща, далеч почудата, отколкото онези, на които са способни останалите Сестри, но да използваш Равнината, за да се пренасяш от място на място в материалния свят, е забранено.

Тя се смее и смехът й се носи из полето на Равнината в Отвъдното.

— Забранено ли? Е, нали знаеш поговорката: „Каквато майката, такава и дъщерята“?

В гласа й усещам горчивина. Лицето ми пламва.

— Мама е знаела, че няма да е тук, за да понася последиците от постъпките си.

Трудно ми е да говоря за майка си. Ужасът при мисълта, че си в плен на пророчеството, ми е добре познат, така че не мога да я виня за желанието й да избяга от него, независимо от ужасяващия начин, по който го направи.

— Постъпила е така само за да защити детето си, както би направила всяка майка на нейно място. Нима не виждаш разликата между своите мотиви и тези на майка ни?

Лицето на Алис става още по-безмилостно.

— Постъпките на мама са в нарушение на законите на Григъри и мотивацията тук няма никакво значение. Правейки заклинанието за закрила, тя е променила пророчеството. Не мога да я поздравя за това, че е нарушила древен закон, а после се е самоубила, за да избегне последствията.

Не ми е лесно да запазя самообладание, а и разговорът за майка ни няма да ни отведе до никъде. Има по-належащи проблеми, с които трябва да се заема.

— Едмънд ми каза, че се срещаш с Джеймс.

Усмивката й, зловеща и лукава, се настанява в ъглите на устните й.

— Е, семейство Дъглас са наши стари семейни приятели. А Джеймс винаги се е интересувал от татковата библиотека, както сама добре знаеш.

— Не си играй с мен, Алис. Едмънд ми каза, че сте се сприятелили, че прекарваш доста време с Джеймс… каниш го на чай.

Тя вдига рамене.

— И какво от това? Джеймс много се натъжи от заминаването ти. Нима е престъпление да му предложа приятелството си като утеха? Или пък другата сестра Милторп не е толкова добра за Джеймс Дъглас?

Преглъщам, преди да отговоря. Невъзможно ми е да си представя Джеймс с друго момиче.

— Виж, Алис… Моите чувства към Джеймс са ти добре известни. Дори в пророчеството има неща… свети неща, с които не бива да си играеш. Хенри бе едно от тях — заеквам, сякаш думите, които произнасям, раздират гърлото ми. — Джеймс е другото. Чист и невинен. Никога и с нищо не ти е навредил — нито на теб, нито на когото и да е друг. Бих те помолила така, както само сестра може да моли сестра си, да го оставиш на мира.

Лицето й е безизразно. То излъчва добре познатата ми невъзмутимост и аз си спомням времето, когато с часове съм наблюдавала сестра си, но по нежните й черти е нямало и помен от емоция, от каквото и да е чувство. За миг наивно си мисля, че може пък да се вслуша в молбата ми. Ала очите й пламват с черен гняв. И още по-лошо — забелязвам, че изпитва удоволствие от силата, която й дава възможност да навреди на другите.

Виждам го и си спомням за брат си — вече съм сигурна, че молбата ми няма да има никакъв ефект. Дори напротив — думите ми ще я предизвикат и тя ще ги приеме като хвърлена към нея ръкавица, която безотказно ще приеме. Появява се пред очите ми само за миг и аз осъзнавам, че съм навредила на Джеймс много повече, като съм повдигнала въпроса за него. Когато най-после Алис проговаря, думите й не ме изненадват.

— Мисля, че Джеймс не е твоя грижа, Лия. Всъщност по-безопасно би било да заявиш, че се отказваш от правото си да обсъждаш живота му, щом веднъж вече си го изоставила и си избягала в Лондон, без да му кажеш и дума.

Спокойно посрещам думите й, защото тя, разбира се, има право. Аз наистина изоставих Джеймс само с едно писмо, в което мимоходом споменавах за нашата любов, а после се качих на влака, който ме отнесе далеч от Бърчуд.

Далеч от Бърчуд и далеч от Джеймс.

Така че няма какво повече да кажа. Алис ще използва цялата си сила и власт, за да помогне на Самаил да премине в нашия свят, и ще го направи със същото лекомислие, с което превръща Джеймс в маша в изпълнението на пророчеството.

— Това ли е всичко, Лия? — пита Алис. — Защото, честно казано, става ми досадно от подобни разговори. От разговори, в които задаваш едни и същи въпроси по няколко пъти. Разбира се, глупави въпроси, които изискват най-прост отговор: „Правя го, защото така искам.“

Тя се усмихва и усмивката й е тъй чиста, тъй безхитростна, че за миг ми се струва, че полудявам.

— Има ли нещо друго?

— Не — иска ми се отговорът ми да прозвучи силно, ала от устата ми излиза тих шепот. — Няма нищо друго. Не се безпокой. Повече няма да те търся. Не и за нещо такова. Не и за да задавам прости въпроси. Следващия път, когато те повикам, ще сложим край на това веднъж и завинаги.

Тя присвива очи, наблюдава ме внимателно и този път няма грешка — сестра ми се опитва да разбере с каква сила разполагам аз.

— Трябва наистина да си сигурна, че искаш всичко това да свърши — казва тя. — Защото, когато това стане, когато се свърши веднъж и завинаги, една от нас ще умре.

Алис се обръща и мълчаливо си тръгва. Взирам се след нея, докато тя се превръща в малка точка в далечината.