Бранителката на портата

22.

Вървим уловени за ръце към другия край на острова. Пътеката се накланя надолу към една горичка и в същия миг осъзнавам, че от известно време не срещаме никого. Удивена съм от абсолютната тишина наоколо.

— Ела — казва Димитри. — Искам да ти покажа нещо. Свиваме встрани към дъбравата. Подтичвам до него, за да не изоставам, като се старая да не се подхлъзна на тревата, осеяна с диворастящи цветя.

— Какво правиш? — смея се аз. — Къде ме водиш?

— Ще видиш — вика той.

Пътят ни лъкатуши покрай дърветата и не след дълго ми става ясно, че вървим през портокалова горичка. Напомня ми за майка ми. Аромат на портокали и жасмин. Усещам камъка, който пулсира и пари гърдите ми под робата.

Горичката сякаш няма край. Ако не беше Димитри, щях да се изгубя в нея, тъй като дърветата растат в странен порядък, присъщ единствено на майката природа. Но Димитри прекрасно знае накъде се е запътил и аз го следвам, без да задавам излишни въпроси.

Вървим през дърветата и пред нас светва небето. Долу блести океанът; той се пени, когато вълните се разбиват в скалата, спускаща се почти отвесно от портокаловата горичка до самата вода.

— Като момче често идвах тук — обажда се Димитри. — Беше моето тайно място, но съм убеден, че майка ми го знаеше. В Алтус няма много тайни.

Усмихвам се и се опитвам да си представя Димитри като весело тъмнокосо момче, винаги готово за някоя дяволия.

— Как беше детството ти?

Той се връща назад и застава до близкото дърво, протяга ръка и откъсва малък портокал.

— Доста идилично… така мисля. Макар че тогава не съм го съзнавал, разбира се.

— А родителите ти? И те ли живеят на острова?

— Баща ми е тук.

По лицето му преминава сянка и когато продължава, аз разбирам причината.

— Майка ми е мъртва.

— О… Аз… съжалявам, Димитри — тъжно му се усмихвам. — Ето още нещо, което и двамата сме изпитали.

Той бавно кима с глава, връща се при мен и сочи тревата до ръба на скалата.

— Ела да седнеш.

Сядам на земята, Димитри също. Продължава да говори, без да споменава за родителите си, и аз разбирам, че е изчерпал темата.

— Алтус е като малък град, само че тук живеят хора е отворени мозъци. — Димитри говори и върти портокала в ръцете си. — Предполагам, че в много отношения детството ми прилича на твоето. Сватби, раждания, погребения…

— И всички, мъже и жени, живеят близо един до друг. — Не преставам да се чудя как така всички живеят заедно и повдигам въпроса.

— Аха, говорила си с Уна. Добре. Шокирана ли си?

Вдигам рамене.

— Малко. Ами… по-различно е от онова, с което съм свикнала.

Той кима с глава.

— Ще ти отнеме известно време, докато се приспособиш към нашия начин на живот, Лия. Знам го. Но не трябва да го възприемаш като чужд. Истината е, че той е стар колкото самото време.

Взирам се в океана, замислена върху думите му. В тях откривам действителност, за чието съществуване доскоро не съм и подозирала, макар че, колкото и да е странно, в Лондон никой не ме надзираваше.

— Кажи ми за Соня — моля го аз, отчасти за да променя темата на разговора и отчасти защото най-сетне усещам достатъчно сили в себе си, за да чуя истината за приятелката си.

Димитри се захваща да бели портокала, като се старае да не скъса обелката.

— Соня още… не е на себе си. Старейшините я затвориха в манастир.

— В манастир ли?

Объркана съм от факта, че в един миг се чувствам така, сякаш съм се приземила в някоя хедонистична комуна, а в следващия — сякаш съм попаднала в женски манастир.

Той кима е глава.

— В уединение. Малко са Сестрите, които се радват на подобно доверие и са достатъчно силни, за да извършват подобни обреди. Твоята леля щеше да е една от тях, ако не беше толкова болна. Единствено те могат да виждат Соня, докато се съвзема.

Уплашена съм.

— Обреди ли? Сигурен ли си, че не я нараняват?

Той протяга ръка към моята и състрадателно ме поглежда.

— Разбира се. Наранили са я Душите, Лия. Сестрите трябва да ги надмогнат и да върнат Соня обратно при нас. — Той отдръпва ръката си и свършва с беленето на портокала. — Може да отнеме доста време, докато освободят Соня от влиянието на Душите, а само Старейшините са в състояние да свършат тази работа.

— Кога ще мога да я видя?

— Вероятно утре.

По тона му разбирам, че и тази тема е приключена за него. Късам тревичките наоколо.

— Ами Едмънд? Къде е той?

Димитри разделя портокала на две половинки и аз чувствам внезапен порив да помириша ръцете му.

— Тук е, на острова. През първия ден седеше пред вратата на стаята ти, докато накрая заспа на пода. Наложи се да го отнесем така, както спи, в неговата стая.

Не мога да сдържа усмивката си при споменаването на Едмънд и изведнъж усещам, че нямам търпение да го видя отново.

— Много си привързана към Едмънд, нали? — пита Димитри.

Кимам с глава.

— Освен леля Върджиния само той ми е останал от семейството. Заедно сме преживели… — поемам си дълбоко дъх, докато си спомням. — Преживели сме ужасни неща. Силата му ме кара да се отпусна, да не залагам непрекъснато на собствените си сили. Хубаво е да имаш на кого да се облегнеш, макар и за малко.

Чувствам се неудобно, когато изричам на глас онова, което тъй често ми е хрумвало, ала Димитри се усмихва мълчаливо и аз знам какво точно си мисли в момента.

Погледът му ме пари. В него съзирам толкова много неща! Толкова са много наистина, че едва ли биха могли да се поберат в един—единствен поглед — очите му изразяват и власт, и увереност, и доблест, и вярност и, да! — дори любов.

Той отлепя очи от лицето ми и отцепва парченце от портокала. Протяга ръка към мен и аз си мисля, че ще ми го подаде, ала той се насочва към устата ми. В Ню Йорк или Лондон би било неприлично да позволя на мъж да ме храни. Но аз не съм нито в Ню Йорк, нито в Лондон. Навеждам се и поемам в устата си парченцето портокал от ръката му, а когато издърпвам със зъби плода, пръстите му докосват устните ми. Захапвам резенчето и усещам колко е малко. Само хапка, но е по-сладка от портокалите, които съм вкусвала другаде. Докато дъвча, Димитри не отделя очи от устата ми. Хвърлям поглед към останалата част от портокала в разтворената му длан.

— Няма ли да го опиташ?

Той се облизва и проговаря с дрезгав глас:

— Напротив.

Приближава се към мен и преди да се усетя, устата му вече е върху моята. Целувката му извиква спомени за другата Лия в душата ми. Онази, която никога не е носила корсет и чорапи. Онази Лия, която не се срамува от трепетите на тялото си, щом усети настойчивите му устни върху своите и допира на пръстите му през тънката материя на робата си. Онази Лия винаги е живяла по-скоро по правилата, царстващи на острова, отколкото по законите на лондонското общество.

Без да отлепя устни от моите, Димитри ме бута назад в меката трева и ние се изгубваме във вятъра, в морето и в усещането си един за друг. Когато най-сетне се отдръпва от мен, дишането му е шумно и учестено.

Сплитам пръсти отзад на врата му и се мъча отново да го привлека към себе си. Той стене и обсипва лицето и очите ми с нежни целувки.

— Ние сме от различни места, Лия, които в много отношения се различават много едно от друго. Но сега, на това място, бих искал да ти докажа, че уважавам законите на мястото и времето, в което си израснала.

Разбирам думите му и се опитвам да не се изчервя.

— Ами ако аз не желая да го правиш? — думите излизат от устата ми, преди да имам възможност да ги обмисля. Той се подпира на лакът и прокарва пръст по одеждата ми.

— Лилавото ти отива — мърмори Димитри.

— Бягаш от темата ли?

Той се усмихва.

— Може би. — Навежда се и ме целува по върха на носа. — За да запазя собственото си достойнство, трябва да уважавам законите на твоя свят дотогава, докато самата ти си част от него. Ако решиш да станеш част от моя свят… е, тогава заедно ще уважим нашите закони.

Сядам, свила крака под одеянието си.

— Искаш да остана в Алтус с теб, така ли?

Той откъсва от тревата малка дива маргаритка и ме закичва зад ухото.

— Не сега, разбира се. Трябва да открием липсващите страници и да спрем Душите. Но после… Ще съм най-щастливият мъж, ако изградя семейство с теб тук, в Алтус. Нима не я усещаш? Връзката си с това място?

Не мога да лъжа, затова кимам с глава. Чувствата ме завладяват — изключително съм поласкана и едновременно с това съм уплашена до смърт от онова, което ще ми предложи бъдещето — което някога бе тъй сигурно, както бе сигурно, че на сутринта слънцето ще изгрее на небесния свод.

— Ами ако не искам да напусна моя свят? — длъжна съм да попитам.

Той се надвесва над мен и ме целува, като този път устните му остават по-дълго върху моите, а после ги отдръпва, но тъй леко, че усещам как се движат, докато говори.

— Тогава аз ще дойда при теб в твоя свят.

Отново ме целува, но когато затварям очи, в главата ми звучи не обяснението в любов, направено ми от Димитри, а думите на друг мъж, произнесени много, много отдавна.

Скачам от мястото си, когато Луиса се втурва изневиделица в стаята и затръшва вратата след себе си.

— Това е невъзможно, Лия! Напълно невъзможно!

Разперила е ръце във въздуха, пурпурните ръкави на новата й одежда се веят около тънките й ръце. Тя е няколко нюанса по-тъмна на цвят от дневните ни дрехи — същата като онази, която Уна ми даде да облека.

— Уна ми заяви, че трябва да се появим на вечеря, облечени в плащове!

Тонът й ме разсмива — говори така, сякаш става дума не за роби, а за плъхове.

— Така е. В Алтус Сестрите носят плащове — опитвам се да й говоря като на петгодишно дете.

— Не ме поучавай — отвръща тя. — Знаеш какво имам предвид: как така ще отидем на първата си официална вечеря в Алтус, облечени… само… само — и тя посочва към покритото си с коприна тяло — в това!

Поклащам глава.

— С какво се занимаваше, докато спях през последните дни? В какво беше облечена през това време?

— Хранех се в стаята си, така че нямаше голямо значение какво съм облякла. Мислех, че чакат да се събудиш, за да организират празненство.

Дъхът спира в гърдите ми. Не съм готова да посрещна всички странности на острова.

— Какво празненство?

Тя отива до леглото, тръшва се по гръб върху него и започва да говори на тавана:

— Не знам. Но не мисля, че вечерята ще е много официална. Чух, когато едно от по-младите момичета спомена колко „неприлично“ би било да се веселим на празненство.

Мисля си за леля Абигейл, която точно в този миг се бори за живота си, и се съгласявам с анонимната сестра.

Луиса се изправя и сяда.

— Дори да е така, Лия… бих искала да нося нещо хубаво, нима ти не желаеш същото? Не ти ли липсват красивите ти рокли?

Свивам рамене и докосвам богатите виолетови дипли, които се спускат около краката ми.

— Започвам да свиквам с робите. Те наистина са удобни, не мислиш ли?

Изправям се пред огледалото, за да прибера с фиби косата си, и едва разпознавам личността, която се взира в мен. Откакто сме напуснали Лондон, за първи път си правя труда да се погледна в огледало. Предполагам, че в много отношения не съм като другите, и се питам дали промените в мен са за добро. Извръщам поглед и внезапно ми хрумва да оставя косата си свободно да се пилее върху плещите ми.

— Така или иначе, винаги бих пожертвала удобството в полза на модата. Защо да не го направя и в тази специална вечер? — пита Луиса от отсрещния край на стаята и съкрушеният й вид ме кара да я съжаля.

Отправям се към леглото и сядам до нея.

— А защо вечерта да е специална?

Тя вдига рамене, ала на устните й се появява многозначителна усмивка.

— Няма такава причина.

— Хм. Значи, това няма нищо общо с… ох!… не знам… с някой Брат, който случайно живее тук, на острова?

Тя се смее.

— О, добре! Наистина бих искала да съм хубава за Рис! Толкова ли е лошо?

— Разбира се, че не е — ставам от леглото. — Но защо не го погледнеш откъм другата страна? Ако ти се отдаде възможност да се появиш на вечерята в рокля, Рис може просто да те помисли за натруфена патка.

Когато Луиса прехапва устни, разбирам, че съм я убедила. Възбудата, изписана на лицето й само преди миг, изчезва и на нейно място се настанява израз на дълбок размисъл.

— Помисли си, Луиса. Според мен копринената ти роба е доста екзотична. Доста е… чувствена.

Тя стои замислена още миг, после с пъхтене се изправя.

— Уф, добре де! Ще нося проклетата роба. Сякаш имам друг избор, ако не реша да се появя чисто гола!

— Така е. — Улавям я за ръката и двете се отправяме към вратата. — Кой знае? Може пък Рис да те хареса още повече!

Луиса се обръща към мен със зейнала от почуда уста.

— Лия! Говориш възмутителни неща!

Предполагам, че е права, и докато вървим към трапезарията, спомням си предложението, което Димитри ми направи в горичката, и се питам дали наистина имам избор да реша какъв живот да водя. Може би няма да мога да стана отново онази, която бях, да се върна към предишното си съществуване.

Спомням си думите на Хенри, които бе произнесъл отдавна, но които са верни и сега:

„Само времето ще покаже.“