Бранителката на портата

21.

— Не си ми дала всичко необходимо! Имам нужда… от толкова много неща!

Уна оставя подноса с хляб, няколко вида сирене и плодове върху нощното шкафче и се приближава към мен в другия край на леглото. Мекият й лилав плащ, същият като този, който нося в момента, се мята около стъпалата и тялото й. Отдолу забелязвам женствения й силует и видяното ме кара да призная, че не е станала никаква грешка.

Тя ме оглежда от глава до пети.

— Струва ми се, че нищо не ти липсва.

Усещам как смущението обагря страните ми.

— Но това не е достатъчно!

Тя се усмихва и накланя главата си на една страна.

— Имаш бельо и плащ. Какво още ти е нужно?

Изправям се и се олюлявам за миг — световъртежът ми още не е преминал съвсем.

— О, не знам… някакви панталони може би? Пола? Ами обувки и чорапи? Боса ли ще ходя?

— Лия… — сепвам се, като чувам името си. — О! Мога ли да те наричам Лия? Амалия е толкова старомодно!

Кимам с глава и тя продължава:

— Щом излезем от стаята, ще ти дам сандали, но докато си тук, в Светилището, нямаш нужда от нищо друго. Освен това — вдига вежди тя, — отнесох дрехите ти в пералнята, а те са толкова много! Не ти ли е тягостно да си овързана в тях непрекъснато?

Възмутена съм. Въобразявах си, че тук ще съм по-независима отколкото в „Уиклиф“, ала Уна не ще и да знае. Отминавам въпроса й, изправям гръб и се старая да не се муся.

— Много добре. Но бих искала да получа обратно моите си дрехи, в случай че имам нужда от тях.

Тя тръгва към вратата.

— Ще ги донеса, докато закусваш.

Викам след нея, преди да е затворила вратата след себе си:

— Ще разбереш, че когато яздя, аз нося панталони, а не пола!

В мига, в който тя затваря вратата, улавям многозначителната й усмивка и имам беглото усещане, че тъкмо в този момент пуританските ми възгледи искрено я забавляват.

— Луиса ще се радва да те види — казва Уна. — Както и водачът ти, Едмънд, макар че, доколкото знам, е доста зает.

Крачим по дълъг каменен коридор, открит отвсякъде освен откъм небето. Напомня ми за дворците, които видях по време на пътуването си в Италия с татко.

Прави ми впечатление, че Уна не споменава името на Соня и въпреки предположенията ми, че се опитва да прояви тактичност, тъкмо Соня е най-голямата ми грижа в момента.

— Какво става с другата ми приятелка, със Соня? — обръщам глава към Уна с надеждата да уловя такъв нюанс в изражението на лицето й, който да ми подскаже онова, което думите пропускат.

Тя въздиша и ме оглежда преценяващо. Питам се кое от двете ще избере — искреността или вежливостта.

— Не е добре, Лия, но ще оставя подробностите на брат Марков. По силата на ранга си той ще знае повече от мен.

„Брат Марков.“ Учудвам се на титлата, която му дава Уна, както и на неясната реплика, отнасяща се до сана на Димитри, ала Соня не ми излиза от ума.

— Мога ли да я видя?

Уна поклаща глава.

— Не днес.

Тонът й е толкова категоричен, че не си правя труда да настоявам.

Ще попитам Димитри.

Към нас по алеята се приближава господин с плътни устни, разтегнати в усмивка, и Уна вдига поглед. Той носи прилепнали панталони, а от раменете му се спуска удобна бяла туника.

— Добро утро, Уна.

— Добро утро, Фенрис — отвръща Уна с такъв тон, че ми става съвършено ясно: тя флиртува.

Когато сме на безопасно разстояние от отдалечаващия се господин, обръщам поглед към нея.

— Кой беше този?

— Един от Братята. Един от… по-известните. Нямам никакво намерение да се срещам с него, ала поради репутацията му прилагам неговите собствени хватки.

— Наистина ли? Поразена съм! — смея се аз. — А кои са Братята?

— Братята са точно това — нашите Братя.

— Фенрис ти е брат, така ли?

Тя се смее.

— Не е мой брат. Просто Брат. Означава, че е роден от една от Сестрите и още не е решил дали ще замине оттук и ще заживее във вашия свят, или ще остане да служи на каузата на Сестринската общност.

— Боя се, че нищо не разбирам.

Уна се спира и поставя ръка върху моята; държи я толкова дълго, че аз също спирам.

— Сестрите не са свързани с Алтус. Ако пожелаем, бихме могли да уредим живота си и във вашия свят, както са направили майка ти и леля ти. Но дори да останем на острова, това не означава, че животът ни спира. Ние продължаваме да се влюбваме, да създаваме семейства, да имаме деца и когато пораснат, нашите потомци също трябва сами да изберат своя път.

Продължавам да не разбирам къде точно се вмества Фенрис в това уравнение.

— Но кои са те? Имам предвид Братята?

Уна повдига вежди.

— Нали не мислиш, че Сестрите раждат само момичета?

Мисля си за Хенри — убедена съм, че раждат и момчета.

— Братята са мъжките рожби на Сестрите, избрали да имат деца.

Това, разбира се, не е въпрос, ала тя кима в знак на съгласие.

— А потомците на Григъри, избрали да останат на острова, са задължени да се обвързват само с жени от Общността на Сестрите. Всъщност всичките са наши Братя и могат да останат да служат на Общността, дори на Григъри, ако бъдат избрани.

Продължавам да стоя на мястото си и да анализирам отговора й, когато осъзнавам, че тя отново е тръгнала и се намира на няколко крачки пред мен. Трябва да побързам, за да я настигна, и се уморявам, тъй като съм се вдигнала от постелята преди по-малко от час.

Няколко минути по-късно поставям въпроса, който ме измъчва:

— Уна?

— Да?

— Братята тук на острова ли живеят? Заедно с вас?

— Разбира се. — Тя не се учудва на въпроса ми. — Обитават Светилището като всички нас.

— Под един и същи покрив?

Тя ме поглежда и се усмихва.

— Само във вашия свят е необичайно мъжете и жените да живеят заедно в обич и уважение. Само там е неестествено мъжете и жените да изразяват чувствата си един към друг, ако не са свързани в брачен съюз.

— Е да… и ние го правим, разбира се, но след сватбата.

Тя накланя глава и очите й стават сериозни.

— Защо сватбата трябва да е задължително условие, за да изразиш обичта и уважението си?

Въпросите й се натрупват в и без това претрупаното ми с мисли съзнание, докато накрая се принуждавам да ги отпъдя.

Уна свива по един широк коридор и поставя ръката си върху топката на вратата вдясно. Щом я отваря и ми маха с ръка да вляза преди нея, тутакси се чувствам като у дома си.

Това е библиотека и макар стените й, както и всички стени в Алтус, да са от камък, те са обточени с рафтове книги също като в татковата библиотека в Бърчуд. А ако атмосферата в помещението не е достатъчна, за да се отпусна, компанията със сигурност е — Луиса вдига поглед от масата в отсрещния ъгъл, на която седи. Когато ме вижда, цялата грейва. Втурва се към мен.

— Лия! Вече си мислех, че никога няма да се събудиш!

Тя ме притиска силно в обятията си, после се отдръпва, за да ме види по-добре, и недоволно свива устни.

— Какво? — питам я. — Добре съм. Просто имах нужда от сън, това е.

— Не изглеждаш добре! Много си бледа. Сигурна ли си, че можеш да ставаш и да се разхождаш?

— Напълно. Спах близо два дни, Луиса! Сега трябва повече да се разхождам на слънце и тенът ми бързо ще се нормализира.

Усмихвам й се, за да я успокоя, защото нямам желание да й призная, че все още се чувствам уморена. Че съм още твърде слаба, въпреки че съм се нахранила, изкъпала и облякла.

— Да, добре. Тук е много хубаво — останала е без дъх от въодушевление, пращи от здраве и бодрост и изглежда добре в леката си пурпурна роба. — Нямам търпение да те разведа наоколо! Рис ми показа удивителни неща!

Поглеждам я въпросително.

— Рис?

Луиса свива рамене и се старае да се държи естествено, но цялата пламва.

— Един от Братята, който ме разведе из острова. Много е внимателен.

Хиля се, почувствала се отново като предишната Лия.

— Убедена съм, че е внимателен!

— Уф пък и ти! — тя палаво ме шляпва по ръката и отново ме прегръща. — Божичко! Толкова ми липсваше, Лия!

Аз се смея.

— Ще ми се да ти отвърна, че и ти ми липсваше, ала тъй като последните два дни прекарах в дълбок сън, едва ли някой ми е липсвал!

— Дори Димитри? — лукаво ми се усмихва тя.

— Дори Димитри — с радост я изненадвам аз, макар и само за минута. — Докато спях, разбира се. Сега вече ужасно ми липсва!

Тя се смее и смехът й литва из библиотеката като буен вятър. Внезапно зървам Уна да стои до мен и се чувствам като последната грубиянка.

— О, извинявайте! Не ви запознах!

По лицето на Луиса пробягва смущение. Тя проследява погледа ми в посока на Уна и на лицето й грейва усмивка.

— Уна? Запознахме се преди няколко дни, Лия. Тя ми правеше компания и ме уверяваше, че си в добро здраве.

— Чудесно — казвам аз. — Значи всички се познаваме.

Тъкмо се каня да питам Луиса за Едмънд, когато вратата зад мен се отваря. Обръщам се да видя кой е, но слънцето, нахлуващо през открехнатата врата, толкова силно блести в очите ми, че фигурата, застанала в рамката, отначало ми се струва като сноп златни лъчи. Щом вратата се затваря и помещението отново потъва в полумрак, не се стърпявам и се втурвам да го поздравя.

Хвърлям се в обятията на Димитри — не постъпвам като дама. Но не ми пука. Нито за миг. Сякаш е изминало цяло столетие, откакто черните му очи се взираха за последен път в моите.

Той се смее, заровил лице в косата ми.

— Радвам се да разбера, че не само аз съм страдал.

— Нима си страдал? — шептя във врата му аз.

Той продължава да се смее.

— Всеки миг.

Дърпа се назад, за да ме вижда по-добре, като преди това ме целува по устните, без да обръща внимание на Луиса и Уна пред нас.

— Добре ли си? Как се чувстваш?

— Може би малко слаба и все още поуморена. Но с времето и с повече почивка ще се оправя.

— Алтус е прекрасно място и за двете. Ела, ще ти покажа острова. Свежият въздух ще ти се отрази добре.

Поглеждам към Уна.

— Може ли?

Не знам защо искам разрешение, но ми изглежда твърде странно да се скитам из острова, когато задачата ми е да открия липсващите страници.

— Разбира се.

Тя не дочаква въпроса ми и отговаря, сякаш чете мислите ми.

— Има време да говориш с лейди Абигейл относно целта на посещението си. И без това тя още спи.

Обръщам се към Луиса.

— Имаш ли нещо против?

Тя се хили.

— Нищо, разбира се. Аз също имам планове за деня.

Димитри ме отвежда към вратата и аз решавам да попитам Луиса каква е причината за мъркането, което се усеща в гласа й, ала ще го направя малко по-късно.

— Тук вали ли изобщо?

Независимо от факта, че съм на себе си по-малко от денонощие, струва ми се невъзможно времето в Алтус да се промени и да не е топло и приятно.

— Ако не валеше, нима щяхме да имаме толкова много ябълкови дървета?

Той ме поглежда и ми се усмихва и двамата продължаваме пътя си нагоре по покритата с каменни плочи пътека, а на мен ми се струва, че го виждам за първи път. Кожата му блести от здраве на фона на кафявите панталони и подходящата бяла туника — същата, каквато носеше и Фенрис, когато двете с Уна го срещнахме в открития коридор. Белият цвят се откроява възхитително на черната му коса и не е възможно да не забележиш гладката материя, спускаща се от раменете му. Когато срещам погледа му, от очите му се излъчва лъчезарна усмивка, която се разпростира към устата му и той повдига вежди, сякаш знае със сигурност какво мисля.

Странно, но не се смущавам ни най-малко и открито му се възхищавам.

Когато хвърлям поглед назад към пътя, по който дойдохме, за пръв път виждам цялата сграда, в която прекарах в сън последните три денонощия. Отвън впечатлява много повече отколкото отвътре, макар да не е нито висока, нито внушителна. Съградена изцяло от синкавосив камък, тя се простира по протежение на билото на възвишението, до което се опитах да се изкача още при пристигането си. Покривът й е меден, потъмнял и хванал зеленикав мъх, който меко контрастира с яркозеления цвят на околните морави и тъмнозелените листа на ябълковите овошки.

Красиво е, макар че думата не е достатъчно силна, за да опише истинската прелест, която ни заобикаля. Щом погледна към разпрострелия се в нозете ми океан, към сградата, наречена „Светилището“, и към по-малките постройки около нея, усещам, че тук е моето място. Душата ми е омиротворена в най-висша степен. Ще ми се да знаех отпреди, че съм част от Общността на Сестрите. От Алтус. Сякаш от много отдавна частица от мен е липсвала, но аз не съм усещала напълно липсата й, докато не съм си я получила обратно.

По пътеката отминаваме няколко души, които Димитри поздравява и се обръща към всекиго от тях по име. Усмихва се с характерния си чар, но те сякаш са имунизирани срещу искреното му дружелюбие. Когато срещаме една красива жена и тя отвръща на поздрава му с гневен поглед, той се навежда и ме хваща за ръката. Мисля си, че е резервирана поради възрастта си, но когато друга жена, този път много по-млада, вместо поздрав му отправя гневната реплика: „Засрами се!“, не мога повече да мълча.

Спирам, обръщам се и гледам след нея, докато се отдалечава.

— Грубиянка! Какво им става на всички днес? — поглеждам го с недоумение. — Досега бяха толкова мили!

Димитри увесва нос.

— Ами… виждаш ли… не всички ни подкрепят, както бихме желали.

— Какво имаш предвид? Как така не ни подкрепят? Ние искаме само да открием липсващите страници, за да доведем пророчеството докрай. Нима Сестрите не искат същото?

Той не ми отговаря и аз започвам да осъзнавам, че не виждам положението такова, каквото е в действителност.

— Димитри?

— Те не те познават така, както те познавам аз.

Лицето му пламва или от неудобство, или от смущение и аз разбирам колко му е било трудно да изрече тези думи.

Толкова е просто, че не мога да повярвам как така не съм се досетила за наличието и на подобна възможност.

— Заради мен, нали? — забивам поглед в земята, после вдигам очи. — Кажи, Димитри!

Той поставя ръце върху раменете ми и ме поглежда в очите.

— Няма значение, Лия.

Не мога да издържа на погледа му, ала той ме докосва по брадичката с пръсти и обръща лицето ми към себе си така, че да не мога да извърна поглед, и повтаря:

— Няма значение.

— Напротив, има.

Без да искам, думите ми прозвучават грубо. Извръщам глава встрани и продължавам по пътеката, но този път отбягвам погледите на минувачите.

След броени секунди Димитри ме настига. Не започва да говори веднага, а когато най-после продумва, имам усещането, че много внимателно произнася всяка дума.

— Не ги защитавам, но се опитай да ги разбереш — казва той.

Не ми се слушат мнения на хора, които поради невежество си мислят какво ли не, без дори да ме познават. Ала Димитри има нужда да го изрече, така че ще го чуя.

— Слушам те — казвам, без да го погледна, като се опитвам да не отклонявам очи от пътеката пред себе си.

Той въздъхва.

— Ти си единствената Порта, посещавала някога Алтус. Просто… ами досега никой не го е правил. В миналото също. Досега Портата неизменно е била наш враг. Враг на Сестрите, макар да е една от тях. Дори нещо повече от враг, защото е една от тях. Майка ти и баща ти са избегнали присъдата, поне откритото възмездие на хората от острова, като са се преместили да живеят на друго място.

— Фактът, че съм тук, не е ли достатъчен? Че по време на пътуването съм рискувала живота си, както и живота на скъпи за мен хора?

Осъзнавам надигащия се в гърдите ми гняв. Това не е яростта от Сониното предателство, а нарастващ гняв, който няма как да не избухне навън.

— Лия… Докато откриеш липсващите страници и ги впрегнеш в работа, за да достигнеш до края на пророчеството, Сестрите няма как за знаят, че това е истинското ти намерение. Майка ти…

Застивам на място и се вторачвам в него.

— Аз не съм майка ми. Обичам я, но съм различен човек.

Той шумно въздиша, сякаш току-що съм го повалила на земята.

— Знам го. Но те не го знаят. Разсъжденията им, надеждите им се основават единствено на опита от миналото. А майка ти се е опитала да се бори с Душите. Искала е да ги победи. Ала не е успяла да ги задържи на безопасно разстояние. Ето какво знаят Сестрите от Алтус, ето от какво се страхуват.

Отново тръгвам по пътеката, този път по-бавно. Той ме следва и известно време двамата вървим, без да говорим. Нужно ми е време, за да формулирам онова, което знам, че трябва да кажа. Да задам въпроса, от който се боя най-много. Когато най-после го правя, стягам се, за да не захленча.

— И те те отбягват заради… заради това, че си се забъркал с мен?

Не ми отговаря веднага и аз разбирам, че се старае да омекоти думите си.

— Отговори ми, Димитри. Защо сме заедно, щом не можем да си кажем нещата право в очите?

— Думите ти са твърде остри — изрича тихо той. — Тук просто не разбират. Бях призован да отговарям пред Висшия съд, задето съм те спасил от водния дух. Това е нечуван скандал за човек с моя…

— Ранг? — довършвам вместо него аз.

Той кима с глава.

— Така мисля. Освен това съм се забъркал в любовна авантюра със Сестра ясно определена да бъде Порта, и то не каква да е Порта, а Порта, овластена да помогне на Самаил да се завърне.

— Говориш, сякаш ги защитаваш — не мога да прикрия горчивината в тона си.

— Не е така. Просто се опитвам да ги разбера и да съм честен в преценката си, въпреки че те не са.

Невъзможно е да му се сърдя. Осъзнавам, че всяка изречена от Димитри дума е самата истина. При това научавам повече за него и още веднъж се уверявам, че е добър човек. Как бих могла да го виня за подобни качества?

Този път аз го хващам за ръката. Усещам я тъй голяма в моята собствена длан, ала въпреки това съм готова да му предложа закрилата си, тъй както той ми бе предложил своята. Нямам представа колко полезна бих била за него в решителни мигове, ала внезапно осъзнавам, че бих сторила всичко, за да го предпазя от беди.

— В такъв случай ни остава да направим едно-единствено нещо.

— Какво е то?

— Да докажем, че не са прави.

И докато му се усмихвам, аз вече съм сигурна, че ще успея.