Бранителката на портата

3.

Същата нощ седя до писалището в стаята си и въртя в ръце последното писмо на Джеймс.

Каква полза да отлагам? Знам, че така няма да улесня нещата. Няма сила, която да ме предпази от болката, която ще последва, а аз винаги усещам болка, когато чета писмата му. Но нима ако не го отворя, ще реша проблема? Джеймс заслужава да прочета мислите му. Дължа му поне това.

Вземам ножа за отваряне на писма, мушвам го от едната страна на плика и го разрязвам, преди да имам време да размисля.

Не съм изненадана. Ни най-малко. Истината е, че изоставих Джеймс. Единственото ми писмо до него, написано през нощта, преди двете със Соня да отпътуваме за Лондон, не даваше никакви отговори. Никакви обяснения. Писмото представляваше декларация за любовта ми и неубедително обещание, че ще се върна. Вероятно Джеймс ги е възприел като празни думи от моя страна, щом не е получил отговор на нито едно от писмата си. Не го коря, че се чувства по този начин.

Спомените ме отнасят към добре познатата ни любима пътека. Двамата с Джеймс вървим по нея и аз му разказвам всичко, доверявам му се, правя онова, което не можах да сторя преди отпътуването си от Ню Йорк. Той стои до мен, а аз неуморно работя, за да доведа пророчеството до неговия завършек, защото след края му двамата най-после ще можем да сме заедно и няма да се разделяме през целия си живот.

Но не след дълго осъзнавам, че мечтите ми са безплодни. Пророчеството вече е отнело живота на хората, които обичам, и в много отношения дори моя собствен живот. Ако това се повтори, ако този път пострада не някой друг, а Джеймс, няма да намеря покой. Колко нечестно от моя страна да се надявам, че той ще ме чака, когато аз дори не мога да му обясня причината, поради която заминавам!

Още по-неприятно е, че през всичкото време Джеймс проявяваше мъдрост, докато аз бях пълна наивница. Сърцето ми се свива, като си спомня как криех онова, което знам, дори от самата себе си, как заобикалях истината, колчем тя понечеше да се докосне до мен.

Ала това не я променяше.

Ставам от стола и понасям писмото към гаснещата жарава. Смятам да го хвърля без колебание в камината. Да не мисля за бъдещето, което може и да не видя, ако пророчеството така и не стигне до своя край.

Но не е тъй просто. Ръката ми увисва във въздуха, затоплена от тлеещите въглени. Казвам си, че писмото е само изписан с мастило къс хартия. Че е напълно възможно Джеймс да ме чака до последния миг. Ала писмото е като албатрос на спомените. Не мога да си позволя да го чета и препрочитам, трябва да го унищожа. Иначе ще ме разсейва от онова, което имам да свърша.

Тъкмо тази мисъл отслабва десницата ми и аз го запокитвам в огъня, сякаш то пари ръката ми. Изгаря ме самата мисъл, че то съществува. Наблюдавам как ъглите на листа се извиват навътре от топлината. За момент се усещам сякаш никога не съм чела думите, изписани от старателната ръка на Джеймс. Сякаш никога не е съществувало.

Когато писмото се превръща в пепел, аз се разтрепервам, скръствам ръце на гърдите си и се мъча да се успокоя. Казвам си, че съм се освободила от миналото, независимо дали съм го желала или не. Хенри е мъртъв. Джеймс не е вече мой. Двете с Алис сме обречени да бъдем врагове.

Оставаме само аз, ключовете и пророчеството.

Нямам представа колко време съм спала, но огънят в камината е изгаснал. Оглеждам внимателно стаята, за да открия откъде идва звукът, който ме събуди. Забелязвам някаква фигура, безплътна като призрак, да изчезва зад мъгла на вратата в облак от бяла материя.

Спускам краката си на пода. Стъпалата ми не го докосват, ала аз скачам към ръба на леглото и стъпвам долу. Дебелите килими са меки, но хладни, аз тръгвам боса и излизам през вратата.

В коридора е безлюдно и тихо, вратите към другите стаи са затворени. Оставам за миг така, за да могат очите ми да се приспособят към мъждивата светлина на стенните свещници. Когато започвам да различавам силуетите на мебелите, подредени от двете страни на дългия коридор, продължавам към стълбите.

Фигурата, облечена в бяла нощница, слиза надолу. Сигурно е някоя от прислужниците, станала по никое време през нощта, и аз викам тихо, за да не събудя останалите:

— Извинете, наред ли е всичко?

Фигурата се спира долу, в основата на стълбата, и бавно се обръща по посока на гласа ми. Едва тогава отварям широко уста и ахвам. Едва когато зървам лицето на сестра си.

Също като по време на пътуванията ми в ъглите на устата й се появява лека усмивка. Тя е и блага, и лукава. Усмивка, характерна само за нея.

— Алис?

В устата ми името й звучи едновременно близко и страшно. Близко, защото е на сестра ми. На моята близначка. Страшно, защото знам, че това не може да е тя, не и от плът и кръв. Фигурата й е слабо осветена и аз забелязвам, че материалното й тяло липсва, не е пред мен.

„Не може да бъде“, мисля си аз. „Не може да бъде.“ Нито един смъртен, пътуващ из Равнината, не може да прекоси границата с материалния свят. Не и видимо. Това е едно от най-старите правила на древния ред, установен от Григъри, чиито водачи все още определят правилата в пророчеството, в Равнината, в Отвъдните светове.

Продължавам да се дивя на нерегламентираната й постъпка, когато образът й избледнява, а фигурата й става още по-прозрачна. В мига преди напълно да изчезне, погледът й е твърд като стомана. После си отива.

Вкопчила съм пръсти в перилата на стълбите, салонът под мен се люлее и внезапно усещам сериозността на видяното. Наистина Алис е забележителна Заклинателка; беше стабилно подготвена още преди отпътуването ми за Лондон. Ала присъствието й на стотици километри разстояние може да означава едно-единствено нещо — че докато съм отсъствала, силата й е нараснала още повече.

Аз, разбира се, никога не съм мислила обратното. Макар че в момента разкривам в себе си все повече и по-разнообразни заложби и с всеки изминал ден ставам все по-силна. Близо до ума е, че и с Алис е станало същото.

Но все пак фактът, че е преминала през преградата, поставена от Григъри, може да означава само едно: през последните месеци Душите са се умълчали, защото са убедени, че сестра ми работи в тяхна полза. Кротуват, защото са сигурни: плановете им за бъдещето и тяхното осъществяване ще компенсират настоящото им продължително мълчание.