Бранителката на портата

13.

Мъча се да запечатам твърде много неща наведнъж: Хрътките навлизат във водата въпреки очевидното си колебание, Едмънд, застанал от едната ми страна, отказва да продължи с останалите, а зад Хрътките на брега спокойно язди не кой да е, а самият Димитри Марков. Нищо от видяното не ме кара да пришпоря коня си напред.

— Време е, Лия — говори Едмънд с тих, но суров глас и дори страхът, който изпитвам, не ми пречи да отбележа, че за първи път, откакто го познавам, той използва малкото ми име. — Те усещат страха ти. Идват за теб. Твърде много са за моята пушка, а ти не си навлязла достатъчно навътре във водата, за да ги държиш в шах.

Някъде дълбоко в себе си осъзнавам, че думите му са разумни, но не помръдвам. Хрътките предпазливо нагазват във водата, най-напред мокрят лапите си, после продължават, макар и бавно, докато водата стигне до коремите им, и застават на няколко метра от Едмънд и мен.

Но аз продължавам да стоя неподвижно, не мога да си наложа да пришпоря Сарджънт, въпреки че усещам как напряга мускули в желанието си да полети напред. Сигурна съм, че и той като мен усеща опасността във въздуха.

Едва когато Димитри тръгва към реката, към мен, аз се отърсвам от унеса си, макар все още да не съм в състояние да помръдна. Той грабва вниманието ми, когато забива шпори в хълбоците на коня си, за да продължи; аз не съм единствената, която се е спряла, за да го наблюдава. Хрътките също се обръщат назад, а внушителните им снежнобели глави се извиват, за да видят новия участник в нашата драма. Димитри се вторачва в тях и за един миг мога да се закълна, че те общуват помежду си по странен безсловесен начин.

Щом лъскавият кон на Димитри нагазва в плитката вода към нас, Хрътките застават нащрек. Въртят глави наляво и надясно, сегиз-тогиз поглеждат към мен и внимателно следят напредването на Димитри, без да помръднат. Сякаш го познават добре, сякаш му се подчиняват поради уважението си към него. Когато ме поглеждат, аз съзирам в очите им желанието да ме имат, да запълнят пропастта помежду ни и да ме хванат, докато все още могат.

Жаждата им обаче не може да бъде утолена. Те стоят и гледат как Димитри спира коня си до моя. С приближаването на нощта течението се засилва и аз усещам как Сарджънт се мъчи да вкопае копитата си в скалистото речно корито, когато Димитри протяга едната си ръка и поема поводите от премръзналите ми ръце. Поглежда ме в очите и аз се чувствам така, сякаш го познавам, откакто се помня.

— Всичко е наред. Довери ми се и аз ще те преведа на отсрещния бряг.

Гласът му излъчва нежност, сякаш помежду ни се е настанила особена интимност след запознанството ни в Дружеството, въпреки че оттогава не сме се виждали нито за миг.

— Аз… Страхувам се.

Думите излизат от устата ми, преди да успея да ги обмисля; надявам се да са прозвучали тихо и Димитри да не ги е чул от воя на реката.

— Знам — кима той и обещаващо ме гледа в очите. — Няма да позволя да ти се случи нещо лошо.

Преглъщам тежко и някак си разбирам, че той по-скоро ще умре, отколкото да ме види да страдам, макар че се питам защо, тъй като изобщо не се познаваме. Ала мълчаливо кимам с глава и се вкопчвам в хамута. Димитри поставя ръка върху лъка ми.

— Хайде, нека ти помогна с това.

С изненада установявам, че лъкът е все още в ръцете ми. Вече ми е станало навик да се държа за него. Пръстите ми са толкова премръзнали, че в началото Димитри не може да го измъкне от ръката ми, но само след миг той успява да го освободи. Повдига го над главата ми и внимателно го намества отзад на гърба ми.

— Готово. А сега се дръж здраво. — Той притиска ръката ми в хамута, докато накрая пръстите ми сами хващат поводите.

В този неповторим момент аз нямам нищо против да ми говори като на малко дете.

Димитри среща погледа на Едмънд и Едмънд кима, сякаш ни прави път да минем пред него, ала Димитри поклаща глава.

— Трябва да вървиш най-отпред. Иначе няма да мога да те защитавам.

Едмънд се двоуми и Димитри продължава:

— Обещавам, че с Лия всичко ще бъде наред.

Щом чува името ми, Едмънд кимва с глава и пришпорва коня си напред в дълбоката вода, а Димитри хваща в ръка юздите на Сарджънт и придърпва коня ми към неговия.

— Дръж се — това е последното, което ми казва, преди да последва Едмънд навътре в реката.

В началото Димитри трябва да бута Сарджънт напред със силните си ръце, но тъй като на коня ми му става все по-трудно да се задържи с копита за дъното поради силното течение, накрая тръгва кротко след Димитри. Усещам безпокойството на животното, докато предпазливо стъпва по каменистото дъно и се мъчи да не изгуби стабилността си.

Вкопчила съм се в поводите с всичка сила. Пръстите ме болят, ала не обръщам внимание на болката. Старая се да не изпускам от поглед гърба на Едмънд, а още по-нататък виждам Соня и Луиса на конете си на отсрещния бряг на реката. Духът ми се повдига, щом разбирам, че са успели. Щом те са успели, ще успеем и ние.

Ала надеждата ми не трае дълго. Сарджънт се препъва, подхлъзва се и се мъчи да възвърне стабилността си върху хлъзгавото дъно на реката. Обзема ме паника, изхлузвам се надолу по хълбока му, отчаяно вкопчила пръсти в хамута. Не водата ме плаши, а нейният шум, който ме ужасява до мозъка на костите. Обезумял рев на вода, блъскаща се в скалите. Звукът на братовата ми смърт. Звукът на смъртната опасност, с която се сблъсках, докато се опитвах да го спася.

Изпитвам желание да викам, но щом поглеждам към Димитри, стоманения му поглед с цвета на небето над главите ни ме укротява. Той не се бои, а силно вярва, че можем да преминем реката, в което започвам да вярвам и аз. Стискам хамута още по-здраво.

— Хайде, Сарджънт. Почти стигнахме. Не ме предавай точно сега.

И той не ме предава. Сякаш разбира думите ми, защото изправя крака и се понася напред срещу течението, като шумно пръхти след Димитри и неговия жребец, сякаш и дума не може да става за отстъпление. Само след секунди равнището на водата започва да спада — най-напред се показват мокрите ми бедра, облечени в мокрия вълнен брич, а после и прасците на краката ми. Не след дълго ние се измъкваме от водата, краката ми вече дори не я докосват и Димитри води Сарджънт при останалите от групата, които ни чакат на няколко метра от брега.

— Божичко! Лия! — Луиса тутакси скача от коня си, втурва се към мен, а от ризата и панталоните й се стича вода също като от моите. — Добре ли си? Беше толкова страшно!

Соня приближава с коня си към моя, пресяга се и хваща леденостудената ми ръка.

— Не вярвах, че ще успееш!

Всичките ми подозрения от изминалите дни мигом се изпаряват. В момента сме само три приятелки, каквито неизменно сме били, откакто пророчеството ни обгърна в мрачните си тайни.

Едмънд се приближава към нас в тръс. Той гледа Димитри с възхищение.

— Не те очаквах в близките два дни, но се радвам, че подрани.

Мозъкът ми съвсем се е размътил и аз бегло регистрирам казаното от Едмънд, както и факта, че той познава Димитри, на всичко отгоре го с очаквал. Тишината се нарушава от някакъв шум. В началото не осъзнавам, че той идва от собствената ми уста, ала скоро зъбите ми започват да тракат толкова силно, че заглушават дори шума на реката.

— Премръзнала е и е в шок — заявява Димитри.

— Да се махаме от този бряг тогава.

Очите на Едмънд отскачат към Хрътките, които продължават да стоят във водата, сякаш всеки миг ще се нахвърлят върху нас.

— Видът им не ми харесва.

Димитри проследява погледа на Едмънд, после се обръща към нас.

— Няма да ни последват, което не означава, че сме вън от опасност. Добре е да си направим бивак за през нощта и да се разделим на групи.

Едмънд се обръща и тръгва да заеме мястото си начело на групата. По навик се строяваме зад него, въпреки че Димитри все още държи поводите на Сарджънт. Нямам сили да му кажа, че вече мога и сама да се справя. Честно казано, с облекчение приемам намесата му и поне за малко се оставям в ръцете му.

Недалеч от брега гората продължава. Навлизаме в тъмните шубраци и едва тогава се осмелявам да погледна назад. Зад рамото на Едмънд зървам Хрътките да стоят във водата, където ги бяхме оставили. Зелените им очи намират моите дори през пенливите води, дори през сивкавия здрач. Те са последното, което виждам, преди отново да се гмурнем в гъстата гора.

— Изпий това — подава ми чашата Димитри и остава да ми прави компания, докато останалите си облекат сухи дрехи.

Измъквам ръката си изпод одеялото, с което са увили раменете ми, и поемам чашата.

— Благодаря.

Чаят не е хубав — твърде е слаб и не е прецеден. През последните дни свикнах с него, а след студа във водата и преживяния ужас почти не усещам горчивата му топлина. Хващам чашата с две ръце и отпивам, като се опитвам да пренеса топлината му в премръзналите си ръце.

Димитри присяда на дънера до мен и протяга ръце към огъня, запален от Едмънд, веднага след като избра място за стануване.

— Добре ли си, Лия? — произнесено от него, името ми звучи естествено и съвсем на място.

— Мисля, че съм добре. Само че ми е студено. — Преглъщам мъчително, като се мъча да прогоня паниката в душата си, останала и след преминаването на реката, ала не успявам. — Не знам какво точно се случи. Просто… не можех да помръдна.

— Виж, Лия.

Не ми се ще да се обърна, ала очите му ме привличат като магнит. Не мога да пренебрегна зова му, макар гласът му да е благ като сумрака, спускащ се над дърветата с приближаването на нощта.

— Знам какво се случи — продължава той — и не те виня.

Очите му излъчват разбиране. Те ме объркват и — да, така е! — дори ме вбесяват. Оставям чашата в калта до себе си.

— Какво точно ти е известно за мен? И как си го разбрал?

Погледът му излъчва благост.

— Знам за брат ти. Знам, че е загинал в реката, и знам, че е станало в твое присъствие.

Сълзите парят клепачите ми, аз скачам на крака и с неуверена стъпка се отдалечавам, за да се поуспокоя. Щом способността ми да говоря, без гласът ми да трепери, се връща, аз отново се приближавам към Димитри и давам воля на гнева и безпомощността си от изминалите седмици — не! — от изминалите месеци, и те избухват като мощен вулкан от дъното на измъчената ми душа.

— Какво можеш да знаеш ти за брат ми? Какво можеш да знаеш за смъртта му и моята роля в неговата гибел?

Поставям ръце на кръста си, неспособна да контролирам горчивината, която бълва от устата ми. Губя нишката на собствените си мисли, ала целта ми вече е различна.

— Не знаеш нищо за мен. Нищичко! И нямаш право! Нямаш никакво право да говориш за брат ми.

Щом споменавам за Хенри, гневът ми мигом се разпръсва и внезапно ме обзема предишната тъга, необятното и всепроникващо отчаяние, което едва не ме накара да се хвърля от скалата край Бърчуд, преди да тръгна за Лондон. В този миг не мога да сторя нищо друго освен да стоя пред Димитри с ръце на хълбоците и да дишам тежко и бързо, произнасяйки тирадата си.

Той става и тръгва към мен; спира едва когато е съвсем близо. Твърде близо. Думите, които изрича, са пропити с нежност:

— Знам повече, отколкото си мислиш. Знам и за пророчеството. За живота ти преди да пристигнеш в Лондон. Знам за теб, Лия.

За миг ми се струва, че ще се изгубя в очите му. Сякаш потъвам и се давя в тях, а желанието ми да се върна у дома се изпарява. Но думите му продължават да витаят в съзнанието ми: „Знам повече, отколкото си мислиш. Знам и за пророчеството…“

Пророчеството. Той знае за пророчеството.

— Чакай малко — отстъпвам крачка назад. Дишам тежко, ала този път не от гняв, чувствата ми са много по-сложни. — Откъде знаеш за пророчеството? Кой всъщност си ти?