Бранителката на портата

20.

Щом стъпваме на сушата, с изненада откривам, че там ни очакват няколко фигури. По подобие на спътничките ни, те също носят широки одежди във възможно най-тъмнолилавия цвят; строили са се в редица на пристана. По изящните им черти съдя, че всички са жени. Изглежда, ни чакат, за да изпълнят някаква церемония.

Първи слизат на брега Едмънд със Соня, следвани от Луиса. Отзад чакаме двамата с Димитри и аз слизам преди него. Когато ме представя с името ми — Амалия Милторп, племенница на лейди Абигейл, — жените ми се покланят, но в очите им се чете открита подозрителност и дори възмущение.

След като останалата част от групата ни е надлежно представена, Димитри отива при жените и лично поздравява всяка една с тих глас. Накрая стига до жената начело на редицата. Тя е по-възрастна, вероятно е по-стара дори от леля Върджиния, но когато отмята качулката си, за да целуне Димитри по бузите, зървам абаносовочерната й коса без нито един бял косъм в нея. Прибрана е на тила в сложно заплетен кок и аз си казвам, че ако я разпусне, косата й вероятно ще стигне до петите. Димитри тихичко й прошепва нещо и поглежда към мен. Жената кима с глава и се приближава, впила очи в моите. Внезапно се чувствам осквернена.

Гласът й е тих и благ. Ни най-малко не оправдава страха, който ми внушава.

— Амалия, добре дошла в Алтус. Отдавна очакваме да пристигнеш. Брат Марков ми казва, че си много уморена и че имаш нужда от закрила и подслон. Моля да ни окажеш честта да приемеш и двете.

Тя не дочаква отговора ми, нито пък мен. Просто се обръща и тръгва по покрита с каменни плочи пътека, която се извива и като че ли стига до върха на острова. Димитри протяга ръка, взема чантата ми и ме повежда нагоре. Останалите се строяват в редица, като жените с мантии оформят тила на странната ни процесия.

Някъде по средата на пътя към върха на хълма започва да ми се струва, че няма да успея да стигна до края. Изтощена съм, да не говорим за последните ми преживявания: неочакваното ми падане в студения океан, измъкването ми от водата и пристигането на спокойния остров. В гърдите ми бушува буря от цветове и емоции — блестящото червено на ябълките по дърветата, които сякаш растат накъдето и да погледна, множеството покрити и полускрити от плащовете лица, сами по себе си тайнствени и страховити, тучната зеленина на високите треви от двете страни на пътеката и мекият сладък аромат, който ми напомня за майка ми. Всичко се е събрало на това място в една поразителна и в същото време сюрреалистична амалгама.

Дочувам гласа на Луиса, роден сякаш в собствената ми глава. Тя говори по-високо от обикновено, но гласът й се чува приглушено.

— Божичко! — възкликва Луиса. — Няма ли карета или коне? Някакво превозно средство, което да ни избави от трамбоването по безкрайния път нагоре в планината?

— Сестрите вярват, че ходенето е полезно за душата — казва Димитри и дори в моето състояние ми се струва, че долавям иронията в гласа му.

На Луиса никак не й е забавно.

— Нищо не е по-полезно за душата от удобството, така мисля.

Тя се спира и изтрива потта от челото с опакото на ръкава си.

Мъча се да продължа: поставям единия си крак пред другия и си казвам, че ако мога да го правя, ако мога да продължа да се движа, ще успея да стигна до края на пътеката. Ала тялото ми говори друго. Спира да действа. Внезапно аз заставам съвършено неподвижна по средата на пътеката.

— Лия? Добре ли си?

Димитри застава пред мен. Усещам ръката му върху своята. Виждам угриженото му лице.

Ще ми се да го успокоя, да му кажа, че се чувствам много добре, разбира се. Да го уверя, че ще продължавам да вървя, да вървя, докато стане време да си легна и да си отдъхна с чувство за изпълнен дълг. Докато настъпи времето, когато ще мога да си почивам, без да се страхувам, че Душите ще се докопат до медальона; усещам го като тежест както около китката на ръката си, така и в съзнанието си.

Но не изричам нищо подобно. Всъщност не казвам абсолютно нищо, защото думите, звучащи тъй ясно в главата ми, не могат да излязат от устата ми. Още по-лошо — краката ми отказват да ме държат. Земята се втурва към мен със страшна бързина и сякаш нечии ръце ме подхващат и ме поставят да легна върху нея.

После всичко изчезва.

Пулсирането върху гърдите ми ме изважда от мрака.

Усещам го дълго преди да съм в състояние да изплувам от летаргията си, която притиска крайниците ми, вцепенява волята ми. Когато най-после отварям очи, виждам пред себе си млада жена със зелени очи като моите, а косата й се вие като бляскав бял ореол на фона на светлината на свещите, която идва откъм вътрешността на стаята. Лицето й е добродушно, а когато ме гледа, челото й се бърчи от загриженост.

— Шшт! — казва тя. — Трябва да спиш.

— Какво… Какво…

Иска ми се да вдигна ръцете си към онова нещо на гърдите ми. Отнема ми време, докато ги накарам да ми се подчинят, ала щом това става, докосвам гладък, твърд и овален по форма предмет, завързан с корда на врата ми. На пипане е горещ и пулсира толкова силно, че почти го чувам.

— Какво е това? — успявам най-после да попитам.

Тя спокойно се усмихва.

— Обикновен змийски камък, но със страшна сила, бъди сигурна в това. Той те закриля. От Душите.

Тя хваща ръцете ми и ги напъхва под дебелите одеяла, които покриват тялото ми.

— А сега спи, сестра Амалия.

— Ами… какво стана с Димитри? С Луиса? А със Соня и Едмънд?

— Те са много добре, повярвай. Всичко е под контрол. Алтус е извън пределите, в които действат Душите, а и този камък ще те закриля, докато спиш. Няма от какво да се страхуваш.

Тя става от леглото и изчезва в полумрака на стаята, осветена само от свещите зад нея. Искам да остана будена. Искам да изрека с думи хилядите въпроси, чакащи своите отговори, ала напразно. Преди битката потъвам отново в нищото.

— Събуди ли се вече? Отпочинала и бодра?

Този път момичето, надвесено над мен, е друго. По-младо е от призрачната жена, която ми каза за камъка и се грижеше за мен, докато аз ту идвах в съзнание, ту отново припадах. Това момиче не ме гледа със загриженост, а с искрено любопитство.

Търся с ръка китката си под чаршафите и с облекчение въздъхвам, когато пръстите ми напипват хладния диск на медальона и кадифената панделка. Той е все още на мястото си и в негово присъствие аз отново усещам познатото чувство, обединяващо в себе си и покой, и негодувание.

Гласът на другата жена ме изважда от мъглата на спомените: „Обикновен змийски камък, но със страшна сила, бъди сигурна в това. Той те закриля. От Душите.“

Ръката ми сякаш е налята с олово — усещам я тежка, когато я повдигам към гърдите си и шаря с пръсти, за да напипам завързания около шията ми камък. Щом пръстите ми се сключват около него, с изумление откривам, че е гладък и толкова топъл, че би могъл да изгори кожата ми, ала, незнайно как, това не е станало. Решавам да разпитам за причината малко по-късно и отпускам ръка върху завивката.

— Може ли… — гърлото ми е толкова е пресъхнало, че гласът ми не излиза. — Може ли малко вода, ако обичате?

Момичето се кикоти.

— Точно в този момент и луната да поискаш, Сестрите ще ти я доставят, увита в пакет.

Нямам представа какво говори, ала тя протяга ръка към таблата на нощното ми шкафче, налива вода в тежката керамична чаша, после я поднася до устата ми, за да пия. Водата е ледена и бистра, чак сладка на вкус.

— Благодаря — отпускам глава обратно на възглавницата. — От колко време спя?

Момичето свива рамене.

— От три-четири дни — ту се будиш, ту пак заспиваш.

Кимам с разбиране. Бегло си спомням как се събуждах в тъмната стая, как трепкащата светлина на свещите хвърляше сенки върху стената, а в полумрака се движеха грациозни фигури.

— Къде е другото момиче? Онова, което се грижеше за мен преди? — питам аз.

Момичето свива устни, замисля се върху въпроса ми.

— Със зелени очи и много бяла коса ли беше? Или с черна коса като твоята?

— Аз… мисля, че беше светла.

Момичето кима с глава.

— Сигурно е била Уна. Тя най-дълго се грижеше за теб.

— И защо?

То вдига рамене.

— Не искаш ли да знаеш как се казвам?

Момичето става раздразнително и чак сега разбирам, че то не е повече от дванайсетгодишно.

— Разбира се. Тъкмо се канех да попитам. Имаш толкова красива коса!

Аз протягам ръка и докосвам лъскавата й къдрица. Тя блести като злато дори на оскъдната светлина на свещите и аз се мъча да пропъдя болката в сърцето си.

— Напомня ми за моя скъпа приятелка.

— За онази, която крият ли? — гневи се на сравнението момичето.

— Не знам къде я държат. Знам само, че ми е скъпа като сестра — отвръщам аз, после решавам да сменя темата. — И така как се казваш?

— Астрид — съобщава ми тя със задоволството на човек, който харесва името си.

Усмихвам й се, а усмивката ми прилича на гримаса.

— Хубаво име.

Мозъкът ми, достатъчно успокоен след разговора ни за коси и имена, най-после се раздвижва. Опитвам се да се надигна, опряна на лакти, с надеждата да се облека и да открия Димитри и останалите от групата, ала ръцете ми са нестабилни и аз отново се строполявам върху възглавницата.

Но това не е най-лошото. Най-лошото е, че чаршафът, който се свлича на кръста ми, докато се опитвам да се изправя, открива съвършено голото ми тяло, което ме шокира. Сграбчвам края на чаршафа, бързо го вдигам до брадичката си и с истински ужас установявам колко мек и хладен го усещам до кожата си. Или, по-точно казано, до съвършено голото си тяло.

Трябва ми малко време, за да намеря точните думи. Когато ги намирам, те излизат от устата ми като нечленоразделен брътвеж:

— Къде са дрехите ми?

Астрид отново се кикоти.

— Нима предпочиташ да спиш е дрехите, с които си пътувала?

— Не, но… не можа ли някой да ми намери някаква нощница… нещо… каквото и да е? Или вие в Алтус нямате дрехи?

Съжалявам за хапливия си език, но при мисълта, че някой непознат ме е съблякъл гола, както майка ме е родила, изтръпвам от ужас.

Астрид ме наблюдава с неприкрито любопитство, сякаш съм екзотично животинче, изложено на показ.

— Разбира се, че имаме дрехи, но защо са ти, когато спиш? Няма ли да се чувстваш неудобно в тях?

— Със сигурност не! — изстрелвам аз. — Хората спят с нощници!

Водим абсурден разговор, сякаш се опитваме да опишем на слепец как изглеждат цветовете, и аз пренебрегвам дяволския глас, който звучи в главата ми и който ми казва, че в аргументите на момичето има смисъл, ала някак си не мога да отмина с пренебрежение факта, че студените чаршафи покриват моето голо тяло.

— Щом казваш.

Астрид се усмихва лукаво, сякаш аргументите ми са съвършено прозрачни за нея и тя знае точно какво си мисля.

Вирвам брадичка и се мъча да възвърна поне част от достойнството си.

— Да, ами… ще се нуждая от помощ да открия дрехите си.

Тя шеговито накланя глава на една страна.

— Според мен трябва да се нахраниш и да си отпочинеш, преди да се върнеш към нормалния си живот.

— Имам да свърша някои неща. Трябва да се видя с някои хора.

Астрид клати глава.

— Боя се, че няма да стане. Получих строго нареждане да се погрижа за храната и почивката ти. Сама виждаш в какво състояние си — още си твърде слаба, за да ставаш.

Става ми досадно от нейния лукав кикот и многозначителните й погледи.

— Ако обичаш, искам да видя Уна.

Докато се питам дали няма да се почувства обидена, тя въздиша и става от мястото си.

— Много добре. Ще я помоля да дойде. Нещо да ти донеса, докато чакаш?

Поклащам глава, като се чудя как бих могла да й запуша устата.

Тя безмълвно излиза от стаята и ме оставя да чакам в такава дълбока тишина, че се питам дали отвъд вратата изобщо има нещо. Не чувам нито гласове, нито стъпки, нито тракането на сребърни или порцеланови съдове. Нищо, което да ми подскаже, че извън стаята ми живеят хора, които се хранят и дишат.

Оглеждам се, стиснала чаршафа до брадичката си, докато най-после долавям лек шум от тихи стъпки зад вратата. Тя безшумно се отваря и аз оставам изумена от факта, че подобна врата — сякаш направена от гигантски дъб — може да се отвори без скърцане.

Уна тихо я затваря зад себе си. Изобщо не я познавам, но въпреки това с радост я гледам как се приближава до леглото ми. От нея се излъчват доброта и ведрина, нещо, което смътно си спомням дори в не напълно съзнателното състояние, в което се намирах, когато говорихме последния път.

— Здравей — усмихнато ме поздравява тя. — Толкова се радвам, че се събуди!

По очите й разбирам, че наистина се радва, и отвръщам на усмивката й.

— Благодаря ти, че дойде. Аз… — хвърлям поглед към вратата. — Беше много добра към мен, докато спях.

Тя се смее и смехът й искри дори в очите.

— Астрид ти е дошла малко в повече, нали? Трябваше да се погрижа за още нещо, а не исках да те оставя сама. Тя е ужасна напаст, нали?

— Ами… не чак ужасна.

Уна се усмихва.

— Аха, разбирам. Не беше чак толкова лоша, така ли?

Поглежда към чашата с вода върху таблата на нощното шкафче.

— Поне се е сетила да ти донесе вода. Сигурно умираш от жажда, а и от глад, разбира се!

До този миг не се бях сещала за храна, ала още щом Уна го споменава, усещам, че стомахът ми е празен.

— Умирам от глад! — казвам аз.

— Нищо чудно! — отвръща Уна и става. — Спиш почти два дни — казва тя и тръгва към гардероба в края на стаята, като продължава да ми говори: — Ще ти подбера някоя дреха и ще ти донеса за ядене и пиене. Ще те оправим за нула време.

Отново се опитвам да се повдигна на лакти и този път успявам. Сега вече имам поглед върху цялата стая. От ъгъла, от който я оглеждам, тя не ми изглежда чак толкова огромна както преди, когато светлината на свещите не достигаше до отсрещните ъгли. Мебелировката й е оскъдна — освен леглото и нощното шкафче тук има само гардероб, тоалетна масичка с чекмеджета и най-обикновено писалище със стол. От пода до самия таван над главите ни се издига прозорец с тежка драперия. Стените са каменни. Миришат на влага и плесен — вече съм в състояние да усетя миризмата им и не знам как, но ми е ясно, че векове наред са служили за убежище на Сестрите. Този факт ми напомня за целта на нашето пътуване.

— Как е леля ми Абигейл? — питам Уна, която е в другия край на стаята.

Тя се обръща леко към мен и аз виждам лицето й. Челото й се бърчи от безпокойство.

— Боя се, че не е добре. Старейшините правят всичко по силите си, но… — свива рамене тя. — Нормално е, нали?

В думите й, разбира се, има смисъл, защото леля Абигейл трябва да е доста стара, но звучат тъжно.

— Може ли да я видя? — питам.

Тя затваря вратите на гардероба и се връща до леглото ми с някаква дреха през ръка.

— Сега спи. Дни наред питаше за теб. Честно казано, не можа да заспи, докато не разбра, че си пристигнала жива и здрава. Би било добре от наша страна да я оставим да си почива. Но имаш думата ми, че ще те повикаме в мига, в който се събуди.

— Благодаря ти — кимам с глава.

— Не, аз ти благодаря — усмихва ми се тя и когато оставя дрехите в края на леглото ми, аз отвръщам на усмивката й. — Ето. Облечи ги, докато ти донеса нещо за ядене. Водата за миене е върху тоалетната масичка.

— Да, но… — Не ми се иска да отвръщам на гостоприемството й с грубост. — Какво стана с моите дрехи?

— Изпратени са за пране — отвръща тя. — Освен това, струва ми се, че в тези тук ще се чувстваш много по-удобно.

Очите й дяволито проблясват и в тях улавям лека прилика с Астрид, ала в тях няма злонамереност, каквато мислех, че съзирам в очите на другото момиче.

Кимам с глава:

— Добре тогава. Благодаря ти.

В отговор тя ми се усмихва, излиза от стаята и тихо затваря вратата след себе си.

Изчаквам миг, преди да посмея да стана от леглото. Вече усещам слабост, макар да не съм направила кой знае какво, а само съм се надигнала от постелята в полуседнало положение, докато разговарях с Уна. В главата ми нахлуват бегли спомени за това как се свличам на каменната пътека, виеща си към върха на острова, миг преди да изгубя съзнание. Сразена съм от спомена и искрено се надявам, че няма да се свлека на пода тук, в стаята.

Най-напред отмятам завивките и спускам краката си от едната страна на леглото. С изненада откривам, че в стаята ми е топло, въпреки че не съм облечена. Когато се отвивам, очаквам да усетя хладния въздух, същото очаквам, щом стъпвам боса върху каменния под, но и той е топъл.

Улавям се за таблата на леглото и внимателно се повдигам, за да се изправя на краката си. Завива ми се свят, ала това трае броени секунди. Когато замайването ми отминава, леко се придвижвам до края на леглото със схванатите си от обездвижване крака; змийският камък безсмислено виси между голите ми гърди. Макар и да съм съвсем сама, голотата ми ме смущава, но щом вземам в ръцете си дрехите, оставени ми от Уна, вече съм убедена, че е станала грешка. Или има грешка, или в този миг някой добре се смее на мой гръб.