Бранителката на портата

33.

Bonsoir. Puis—je vous aider a trouver quelque chose?10 — пита свещеникът.

Гледам го уморено и се приближавам към него в помещението, отвеждащо към и извън криптата. Току-що съм се изкачила по стълбите, ала той ме вижда едва когато се озовавам на достатъчно разстояние от входа за тайника. Отивам до него и хвърлям поглед към шията му — с облекчение забелязвам, че не носи белега на Пазителя.

— Non, Pere. Je me promenais la cathedrale et suis devenu perdu11

Извиненията, че съм се изгубила, гарнирам с плаха усмивка. После за всеки случай го уверявам, че сама мога да намеря пътя си към изхода.

— Je peux trouver ma voie en arriere dici, merci.12

Свещеникът кима с глава и хвърля презрителен поглед към брича ми. Бях забравила, че съм с панталони, и внезапно изпитвам непреодолимо желание да се засмея на глас. За миг забравям и факта, че вероятно все още се намирам в смъртна опасност, и имам едно-единствено желание — да разкажа на Луиса и Соня забавната случка. Като си го помислям, устните ми се разтягат в усмивка, защото знам, че и те с мъка биха сподавили веселия си смях.

На път за изхода минавам покрай отчето. Застанал в средата на преддверието, той ме гледа така, сякаш съм най-обикновен престъпник, а аз нямам право да го коря — разчорлена и в мъжкото облекло, в което съм се пременила, вероятно наистина приличам на престъпник.

Отварям вратата и оглеждам уличката в двете посоки, отначало предпазливо, а после, когато виждам, че наоколо не се мотае никой, ставам по-спокойна. Когато се уверявам, че уличката зад катедралата е пуста, промъквам се през вратата и тръгвам с бърза крачка. Щом стигам входа на църквата, въздишам с облекчение, ала когато се опитвам да я отворя, разбирам, че е заключена.

Правя още един опит, дърпам дръжката с всички сили, ала тя не помръдва. Мъча се да укротя бушуващата в жалите ми кръв, когато зад себе си долавям шум. Обръщам се да видя кои е там, но очите ми не срещат онова, което очаквам. Не и в началото.

Огромна бяла котка скача от каменната стена на улицата. Животното лениво тръгва към мен и макар да си повтарям, че това е само една котка, нещо в поведението й ме кара да се чувствам неспокойна. Миг по-късно, когато изумрудените й очи се впиват в моите и тялото й проблясва, за да се превърне за секунди в русокосия Пазител, осъзнавам грешката си. Той променя вида си без всякакво усилие, бавно се движи към мен, а на устата му играе зловеща усмивка. Бавните му движения обаче не намаляват ужаса ми. Напротив, ленивата му походка вледенява кръвта ми — толкова е сигурен в крайната си победа, че дори не си прави труда да побърза.

Прокрадвам се покрай каменния зид на църквата и напредвам сантиметър по сантиметър към заветната цел, към единствения вход, за който със сигурност знам, че ще е отключен — този отпред, през който влязох първия път. Не смея да откъсна поглед от мъжа. Опитвам се да преценя кое ще е по-подходящо за евентуалното ми бягство: да се обърна и да си плюя на петите, или да продължа да играя неговата игра.

Все още съм на разстояние от края на малката уличка, когато той забързва крачка и се отправя към мен с по-голяма целеустременост. От енергичното движение яката му се отваря достатъчно, за да видя змията, навита около шията му като въже около врата на обесен. Макар че страхът се загнездва в стомаха ми, аз усещам силното привличане на знака.

Хуквам да бягам, без да го осъзнавам. Инстинктът ми за самосъхранение крещи и ме предупреждава, че това е единственият шанс да избягам от Пазителя на Самаил и от странното привличане, което чувствам към белега на шията му — змията.

Краката ми се хлъзгат по каменния калдъръм и от страх да не падна аз не мога да тичам толкова бързо, колкото ми се иска. Зад себе си чувам шум от забързани стъпки. Вратата на църквата е вече близо, ала времето сякаш се удължава и усуква, като отлага мига на бягството ми. Щом завивам край ъгъла и се втурвам към предната част на катедралата, струва ми се, че съм си проправила път към собствената си безопасност. Ала съм подценила хлъзгавината на калдъръма под краката си и се сгромолясвам с такава сила на земята, че зъбите ми изтракват.

Но само след секунди се изправям на крака и продължавам да тичам, макар и не толкова бързо. Препъването ми коства много и когато започвам да изкачвам стъпалата към църквата, долавям острата миризма на пот, идваща от Пазителя зад мен, носена от вечерния бриз.

Най-после изкачвам стъпалата, втурвам се да хвана дръжката на огромната дървена врата точно когато мъжът протяга ръка да ме улови. В същия миг и двамата падаме на площадката, мъжът здраво ме стиска за крака, а аз протягам ръце към вратата на църквата — единственото мое убежище. Лъкът и мешката се свличат от рамото ми и се търкулват встрани.

— Дай… ми… страниците — ръмжи той, а ръмженето му пълзи към мен, докато накрая усещам, че думите му проникват под кожата ми.

— Не са у мен! — отчаяно крещя аз, а единствената ми надежда е, че иска само страниците, а не моята смърт. — Пусни ме! Не са у мен!

Той не ми отговаря. Глухото му мълчание ме ужасява повече, отколкото всяка изречена от него дума. Хванал глезена на крака ми, той ме придърпва към себе си, змията около шията му сякаш излиза на плочите и запълзява към мен, докато накрая, мога да се закълна в това! — чувам съскането й.

Оглеждам се за Димитри или за когото и да е, само да може да ми помогне. Но този път спасение няма. Не и от Димитри. Нито от Сестрите. Няма да ми помогнат и заложбите ми в Отвъдните светове.

И тогава зървам моята мешка. Стрелите ми надничат от торбата, ала не те ми дават надежда. Не. А маминият кинжал, търколил се на по-малко от метър от торбата. Той ми напомня, че спасението ми е в собствените ми ръце.

То зависи само от мен, както и от силата и волята, които съм възпитала в себе си.

Извивам свободния си крак и безмилостно сритвам Пазителя в лицето. Той отхвръква назад и се просва по гръб, ала макар и да отпуска пръстите около другия ми крак, успява да ме издърпа няколко сантиметра към себе си. Протягам се за мешката, като си помагам и с двете ръце, и влача нападателя си в мига, в който той идва на себе си и стяга пръсти около глезена ми още по-силно. Когато този път ме дърпа към себе си, страховит рев раздира гърлото му.

Ревът му е първичен и пропит с болка, свързан е с нещо, стаено дълбоко в душата ми, което ми напомня за мястото ми в пророчеството и за ролята ми в битката срещу Душите. Ритам още веднъж, този път с цялата си мощ, и пак го уцелвам в лицето. Сритвам го толкова силно, че цялото ми тяло се разтърсва, и в същия миг усещам присъствието на леля Абигейл в парещия на гърдите ми камък. На нея вероятно трябва да благодаря за последвалото, макар и слабо, разхлабване на пръстите на Пазителя около крака ми. То ми позволява да събера сили и да стисна здраво дръжката на кинжала.

Не мога да твърдя със сигурност, че тъкмо топлината на змийския камък ми е вдъхнала допълнителна сила; може би тя просто ме е накарала да усетя, че не съм сама в тази битка. Че леля Абигейл е с мен заедно със своята сила и мъдрост. Но не мисля дълго за това, а вдигам кинжала над лицето на Пазителя и го забивам във врата му с такава сила, щото той тутакси пуска крака ми.

Миг преди кръвта му да шурне, в очите му зървам изненада, а върху бялата му риза се разстила широко червено петно. Змията на шията му се гърчи като жива и съска гневно, ала безсилно към мен, лицето на мъжа се превръща в котешка муцуна, после приема вида на работник, следван от този на благородник и най-накрая се връща към първоначалния си ужасяващо красив лик. Като в мъгла отбелязвам факта, че това трябва да са образите, под които се е появявал от мига, в който е прекосил границата и е навлязъл в моя свят с помощта на някоя предишна Порта.

Този път не пълзя. Тичам. Скачам на крака и се втурвам към вратата, дори не усещам тежестта й, когато я бутам и влизам. Затръшвам я, ала не спирам, за да си поема дъх. Тръгвам заднешком към задната част на църквата, като увеличавам разстоянието между себе си и вратата, без да откъсвам поглед от сводестата порта. Дълго време стоя нащрек и очаквам всеки момент мъжът да я разбие и да влезе. Очаквам дори с цената на живота си той да наруши покоя на святото място и да дойде за мен тук, където на Душите им е запретено да влизат.

Нямам представа колко време изминава, докато се уверя, че няма да дойде; не след дълго сядам на пода, опирам гръб в стената, без да отлепвам поглед от входа, макар в душата си да чувствам облекчение.

Димитри ще дойде. Не знам кога, но съм убедена в това така, както съм убедена, че слънцето ще изгрее и после ще залезе. Обгръщам коленете си с ръце, като шепна думите от изгубената страница, за да ги запаметя още по-добре.

Нашепвам в мрака на църквата. Шепна и чакам.

Този път при мен идва Алис.

Заспала съм в катедралата с опрян в стената гръб, когато усещам присъствието й. Отварям очи и я виждам да стои на пътеката между входа и олтара. Отдалеч тя изглежда прозрачна, както ми се бе появила и на стълбите през онази нощ в Милторп, но когато се приближава, с ужас наблюдавам как се уголемява и се уплътнява все повече и повече. Щом застава до мен, усещам присъствието й толкова реално, колкото и материалното й тяло, сякаш това не е призрачната й фигура от Равнината. Не се изненадвам, че е станала още по-силна от преди.

Тя ме гледа с непознато изражение на лицето. С отвратителна смесица от омраза и възторг.

— И така — проговаря най-после тя — намери онова, което търсеше.

Дори в призрачния си образ сестра ми събужда в сърцето ми нещо зловещо, някакъв страх. Вирвам брадичка и се мъча да скрия ужаса си.

— Да, вече е твърде късно за теб и за Душите да го вземете. Унищожено е.

Тя не трепва и аз се питам дали вече не го знае. Дали не ме е наблюдавала от Равнината.

— Липсващите страници никога не са били материални за нас, като изключим възможността да ти помогнат да доведеш пророчеството до край. Ние желаем един-единствен край за него и нямаме нужда от страниците, за да го постигнем.

— Значи всичко е било с цел да ми попречите да ги намеря, а не да ги вземете.

Това не е въпрос. Мисля си за Хрътките, за водния дух, за Емрис… за всички, които действаха в полза на Душите, за да ми попречат да стигна до Шартр. Всички заедно са работили, за да ми попречат да доведа пророчеството до край.

— Разбира се — усмихва се тя и накланя глава на една страна. — Предполагам, мислиш, че си победила. Че с помощта на страниците ще разкриеш загадката на пророчеството и ще го завършиш по свой вкус — изрича тя и по очите й разбирам, че никак не й е забавно. — Но грешиш, Лия. Много грешиш.

— Не знам за какво говориш, Алис.

Тя се приближава още повече и застава точно пред мен, като стъпва на земята, така че сега сме очи в очи.

— Ще разбереш, Лия. — Странен пламък облизва изумруденозелените й очи. — Може и да си намерила онова, което търсеше, но си изгубила други неща. А те изискват още повече отговори. Дори са още по-опасни. Най-важното от всичко е онова, от което се нуждаеш най-много, но което никога, ама никога няма да получиш.

— И какво е то, Алис?

Тя се разколебава само за миг, после отговаря с една единствена дума:

— Мен.

Усмихва се, ала усмивката й прелива от пустота. Тръпки ме побиват. Нямам представа какво иска да каже, но нямам време за размисъл. За един кратък миг очите ни се срещат, после тя изчезва и аз отново оставам сам-самичка в мрака.