Бранителката на портата

30.

Новият ни водач е пълна противоположност на Гарет.

Първото, което привлича погледа ми, е лъскавата му червена коса. Когато се обръща да ме поздрави, слънцето запалва буен огън в нея и тя пламва в ръждиво златист цвят.

— Добре утро — кима Димитри, без да се представи.

— Емрис, водачът ви.

Той изглежда доста по-възрастен от Гарет, но не колкото Едмънд.

— Добро утро. Аз съм Лия Милторп — протягам ръка към Емрис и той бързешком я поема, после отново мушва и двете си ръце в джобовете.

Очаквам да захване разговор, да се запознае с нас, преди да потеглим, ала напразно. Обръща се и се отправя към коня си — кестенява кобила, завързана за едно дърво близо до Сарджънт и жребеца на Димитри.

— Трябва да тръгваме — заявява той, докато развързва кобилата си. — Чака ни дълъг път.

Хвърлям поглед към Димитри и повдигам вежди в мълчалив въпрос, а той свива рамене и тръгва към палатката. Двамата разтуряме бивака, като напъхваме събраната надве-натри палатка в багажа на Димитри, а одеялата в моя, докато в същото време Емрис, възседнал коня си, ни наблюдава отгоре, без да ни предложи помощта си. Поглеждам го и забелязвам, че се взира в гората. Току-що сме се запознали, но вече имаме мнение за него — доста е странен.

Събираме всичките си вещи и мястото на бивака ни изглежда така, сякаш никога не сме нощували тук; Димитри отива при коня си, затяга каишите на седлото и поставя стъпало в стремето. Бързешком проверявам Сарджънт и следвам примера му.

Емрис кима с глава, пришпорва кобилата си и така поставя началото на втория ден от пътуването ни — без фанфари и разговори.

Дали поради факта, че все повече се приближаваме към липсващите страници, или поради най-обикновена параноя от моя страна — не мога да преценя, — но през целия ден имам лошо предчувствие. Не мога да го обясня, нито мога да обвиня Емрис за това, защото, макар и не тъй разговорлив като Гарет, той не е неприятен.

Прехвърляме висок баир и през нас се разстила град, сгушен в дълбока долина. Изящните островърхи кули в далечината сякаш пробождат небето. Отдавна не съм виждала какъвто и да било град и изпитвам непреодолимо желание да продължа и да вляза в него, да нощувам в странноприемница с меки легла, да се нахраня е топло блюдо, сготвено от друг, а не от самата мен, да вървя по улици и да пазарувам от някой гостоприемен магазин или да пия чай в старомоден хотел.

Ала ние не продължаваме към града. След кратко колебание Емрис завива наляво. Пътят ни продължава през ниви, засети с пшеница, която блести като истинско злато на слънцето, и се отправяме към гъстия дим в далечината. Когато се приближаваме, виждам, че това е съградена от камъни селска къща, а от нея започва гора. Вековните дървеса зад къщата и обора стигат до небето.

Продължаваме към фермата и аз се питам дали тук ще е една от спирките ни и, дай боже, мястото, където ще се срещнем с друг, по-общителен водач. Уви, нито едното, нито другото, така че отминаваме къщата и момчето пред нея; то храни кокошките, а те се перчат и кълват зърното от земята досами краката му. Момчето с любопитство ни гледа, докато минаваме край него.

— Bonjour, Mademoiselle1 — поздравява то и когато среща погледа ми, на устните му се появява усмивка.

„Франция“, казвам си аз и отвръщам на усмивката му.

— Bonjour, petit homme!2

Усмивката му се разширява и се превръща в хилене, а аз съм благодарна на доста съмнителните си умения да общувам на френски.

Не отминали още къщата, небето притъмнява, а щом навлизаме в гората, слънцето почти се скрива. Тя не е толкова гъста, колкото онази, която прекосихме на път за Алтус. Между дърветата се процежда светлина и шари като с дантела покритата с трева земя. Красиво е, но макар наоколо да цари покой, сърцето ми се свива от страх. Твърде много ми напомня за опасностите, които ни дебнеха по пътя към Алтус, за дните, когато времето сякаш не помръдваше и аз бях изгубила чувство за време, както и за самата себе си.

Само едно място привлича вниманието ни — покрита с мъх каменна колона, щръкнала най-неочаквано сред гората. Не е толкова необичайно, тъй като по цяла Европа можеш да срещнеш каменни колони и плочи, останали от свещени ритуали и храмове. Ала тази колона ми напомня за Ейвбъри, древния каменен кръг, за който се споменава в пророчеството.

Докато я отминаваме, очите ми не се отлепят от нея. Емрис е все тъй тих и равнодушен, а Димитри мълчаливо язди зад мен. Не си правя труда да ги питам за каменната колона.

Не след дълго Емрис забавя ход и поглежда през рамо назад към нас.

— Отпред има вода. Подходящо място за почивка.

Откакто сутринта тръгнахме от бивака, той е произнесъл само тази фраза и аз кимам в знак на съгласие.

— Почивката ще ни се отрази добре.

Като възпитано момиче придружавам думите си е усмивка и макар да има всички изгледи той също да ми отговори с усмивка, личи си, че го прави насила.

За разлика от потоците, които срещахме по пътя си, този не тече насред поляната, а е скрит в гъсталака. Малък е и се извива покрай дърветата, но не пенлив и шумен, а весело бълбукащ. Слизаме от конете, пием от потока и напълваме манерките си.

За моя изненада Емрис вдига поглед и ме заговаря.

— С удоволствие ще се погрижа за конете, докато вие си почивате, госпожице. Досещам се, че пътуването е било доста уморително. Ще успеем да стигнем до целта си по светло. Така че има време за почивка.

— О! Ами… това е много добре. Сама мога да се погрижа за коня си. Не бих искала да съм ви в тежест.

Не уточнявам, че дори съвсем кратка почивка е добре дошла за мен.

Димитри се изненадва, но после се съгласява.

— Емрис е прав, Лия. Имаш уморен вид. Ние ще се оправим с конете.

При мисълта за почивка и последните ми сили сякаш се изцеждат до капка от тялото ми.

— Щом мислиш, че ще можете…

Димитри се навежда и ме целува по бузата.

— Ще можем. Затвори за малко очи, докато ние напоим конете.

Забелязвам, че слънцето напича едно местенце в гората, и се излягам върху сухата трева. Докато лежа по гръб, скоро ме наляга дрямка и само след миг заспивам, успокоена от бълбукането на горския поток.

Потъвам изцяло в дрямка, но по едно време усещам докосването на Димитри; той ме буди. Пръстите му нежно галят китката на ръката ми и аз се усмихвам с желанието да отложа мига, в който ще трябва отново да се метнем на конете.

— Не това е начинът да ме накараш да се раздвижа — провлечено изричам в съня си аз.

Той ме хваща за ръката и аз усещам как нещо меко се плъзга по нежната кожа от вътрешната страна на китката ми.

— Не ме ли чуваш? — закачам го аз.

Гласът, който долавям в ответ, е тих, сякаш не иска да бъде чут.

— Ще е толкова просто, ако направиш онова, което искат.

Гласът не принадлежи на Димитри.

Отварям очи и дърпам ръката си, като виждам Емрис, коленичил до мен, да държи нещо в ръка. Черна кадифена панделка. Медальона.

— Какво… какво правиш? Дай ми го! Той е мой!

Хвърлям поглед към китката си — ами, да! Медальонът е свален от мястото си, докато съм спала. Оглеждам се и без да свалям поглед от Емрис, се мъча да открия Димитри, ала брегът зад водача ни е пуст.

— Не искам да те нараня. Върша каквото ми е наредено.

Емрис изобщо не се стряска и фактът, че не го е грижа дали Димитри ще го открие, ме плаши повече от всичко. Питам се какво ли му е сторил Емрис.

Дърпам се назад върху коравата отъпкана пръст и опирам гръб в близкото дърво. Макар дънерът му да е здрав и мощен, не се чувствам в безопасност. Оттук нататък няма накъде да отстъпвам.

— Моля ти се, остави ме на мира — произнасям с по-слаб глас, отколкото ми се ще, но съм толкова изплашена, че дори не мога да се виня.

Само за миг, за един единствен миг, аз се укорявам вътрешно. Едва тогава си спомням думите на Гарет: „Оттук нататък ще сте на открито.“ Но не сме на открито. През по-голямата част от деня се движехме през гората и дори в този миг се намираме сред дървета, които не помнят годините си.

Трябваше да го очакваме.

Емрис се изправя и се стрелва към мен. Този път не казва нищо. Този път той със сила се докопва до китката на ръката ми, събаря ме на земята и се надвесва над мен, като се опитва да завърже медальона върху белега ми. Отблъсвам го е всички сили и дърпам ръката си далеч от него. Ала той е твърде силен, не се стряска от ритниците и юмруците ми.

Улавя ме за китката. Сухото кадифе дращи кожата ми и медальонът, хладен и ужасяващо привлекателен, също като морето, в което едва не се удавих, се врязва в плътта ми. Емрис отваря закопчалката с големите си пръсти и закрепва медальона на мястото му, без да се стряска от човека, който се появява зад него и яростно се втурва към нас.

С пламнали от гняв очи и облято с кръв чело, Димитри е неузнаваем, но аз съм сигурна, че е той; дърпа Емрис от мен и го блъска в калта. Дори нямам време да се изненадам, когато Димитри удря Емрис с по-голяма жестокост, отколкото съм виждала някое човешко същество да проявява към друго.

Бързо се заемам да сваля медальона от ръката си.

Отнема ми само миг. Когато свършвам, толкова съм шокирана, че се разтрепервам и изпускам медальона. Не се безпокоя, че мога да го изгубя. Той е мой. Принадлежи единствено и само на мен. Каквото и да направя, той ще намери пътя си към мен.

Оставям го да лежи на тревата, втурвам се към Димитри и го дърпам за раменете, докато той продължава да рита Емрис, който сега се е проснал на земята, държи се за корема и охка.

— Спри! Престани! — пищя аз. — Димитри! Нямаме време за него!

Той диша толкова тежко, че гърдите му се повдигат и падат от усилие. Когато се обръща и ме поглежда, очите му са пълни с ярост — дива и страшна. Гледа ме, сякаш не ме познава, и за миг се питам дали не се е побъркал напълно. Дали изобщо си спомня коя съм. Ала той тозчас ме дърпа към себе си, притиска ме до гърдите си и заравя лице в косата ми.

Когато дишането му най-после се успокоява, аз се отдръпвам и поглеждам към дълбоката рана на челото му, откъдето продължава да блика кръв. Протягам ръка да я докосна, ала бързо я дърпам обратно от страх да не го заболи.

— Какво стана? — питам.

Той повдига длан към слепоочието си, изтрива част от кръвта и поглежда пръстите си, сякаш не вярва, че е негова.

— Не знам. Мисля, че ме удари с нещо. Стоях край реката. Следващото, което си спомням, е как идвам на себе си и те чувам да пищиш. Пристигнах възможно най-бързо.

Преди да мога да кажа нещо, вниманието ми бива привлечено от шума на листата на метри от мен. Обръщаме глави натам и виждаме Емрис да става от земята и да се отправя към конете. За човек, който е изял такъв бой, той се придвижва бързо, мята се на коня и драсва през гората, без да каже и дума и без да погледне назад.

Не се опитваме да го спрем. Няма да спечелим нищо, а очевидно не можем повече да разчитаме на него като водач. Вдигам очи към Димитри.

— Нима е един от Душите?

Димитри поклаща глава.

— Едва ли. Ако беше от тях, щеше да е много по-опасен. Най-вероятно Душите са пресрещнали истинския ни водач и са го заменили. Колко му е да предложиш на някой селянин малко пари, за да ни отклони от правия път?

Спомням си думите на човека, нарекъл себе си Емрис: „Върша каквото ми е наредено.“

Поемам си дълбоко дъх и се оглеждам.

— Имаш ли представа къде сме?

Той клати глава.

— Всъщност не и трябва да кажем, че най-вероятно през целия ден Емрис ни е водил в грешна посока.

Обзема ме безсилие, обръщам се и се отправям към реката. Вдигам медальона от земята и го поставям на другата си китка, ала не мога да приема мисълта, че пътуването ни свършва тук. Че след всичко, което сме преживели, което сме надмогнали, ще трябва да се върнем назад заради някакъв малодушен човек, когото Душите са успели да привлекат на своя страна. Нещо по-лошо — може би никога няма да открием липсващите страници, защото леля Абигейл вече я няма. Тя бе единствената пазителка на тайните на страниците. Само тя, а не някой друг, успя да организира пътуването ни с такава прецизност.

Но вече я няма.

Димитри ме хваща за раменете.

— Виж, Лия. Всичко ще бъде наред. Ще се справим.

Аз се обръщам към него, а в гърдите ми бушуват безнадеждност и отчаяние; чувствата ми избликват навън.

— Как, Димитри? Как ще го направим? Изгубили сме се в непознатата гора. И на всичко отгоре… — извръщам лице от него и се смея на глас.

Смехът ми звучи горчиво, усещам горчивината му в гърлото си.

— И ако това не ти е достатъчно, ще ти кажа следното: дори не знаем къде отиваме! Не разполагаме с нищо, Димитри. Нямаме нищо, което да ни напътства, освен една думичка.

Стоварвам се върху камъка до потока. Яростта се сипе от самите ми пори, излива се като вода, като оставя в душата ми само разочарование.

— Каква думичка? — пита Димитри.

Поглеждам към него.

— Моля?

Той се приближава, навежда се към мен и очите ни се срещат.

— Ти каза: „Нямаме нищо, което да ни напътства, освен една думичка.“ Каква думичка?

Продължавам да се колебая дали да повторя думите, които леля Абигейл изрече на смъртното си ложе. Но като че ли не ми остава друг избор, защото, ако нямам вяра в Димитри, тогава кому да се доверя? Поемам си дълбоко въздух.

— Точно преди да почине, леля Абигейл ми каза, че ако се изгубим, трябва да прибегна до думата, която ще ни отведе при страниците. Но сега не виждам много смисъл в казаното. Водачът ни изчезна, Димитри, а дори да не беше изчезнал, думичката може да е само бълнуване на болна, умираща жена.

Той наднича в очите ми.

— Коя беше думата, Лия?

— „Шартр“.

Изричам я, макар и сега да знам за нея точно толкова, колкото и когато я чух за първи път, когато леля Абигейл ми я прошепна с пресъхнала уста.

Спомням си и останалите думи, изречени от леля Абигейл: „В полите на Бранителката. Не девица, а Сестра.“ Но не ги споделям с Димитри. Още не. Бяха предназначени единствено за мен. Та нали бих могла да стана следващата Стопанка на Алтус? В това ми качество изглежда напълно нормално тайните на леля Абигейл да станат мои тайни.

Димитри става и се отдалечава от мен с втренчен в далечината поглед.

Ставам от камъка и викам след него:

— Димитри? Какво има?

Само след миг той се обръща и нещо в очите му ме обнадеждава.

— Думата… „Шартр“.

— Какво за думата?

Той поклаща глава:

— Когато бяхме деца и живеехме в Алтус, Старейшините ни разказваха най-различни истории. Така предаваме историята си — от уста на уста. Културата на Сестрите и Григъри не се доверява на писаното слово. Ние разказваме историята си и така я предаваме от поколение на поколение.

Кимам и се старая да проявя търпение, въпреки че най-много ми се ще Димитри да премине направо към важната част.

— Шартр беше… църква, струва ми се… Не! Не беше така. Шартр е град, в който има катедрала. Катедрала от голяма значимост за Общността на Сестрите. — Той тръгва обратно към мен, а очите му горят; досещам се, че си спомня. — Има и… една пещера. Издълбана в скалите стая, под земята.

— Не разбирам какво общо може да има това.

Той клати глава.

— Не знам. Но казват, че вътре има свещен извор. В древността нашите хора са го почитали. Вярвали са, че там има някаква… енергия или течение, което минава под сградата.

Вдигам поглед към него.

— Димитри?

— Да?

— Къде се намира Шартр? — налага се да попитам, макар че вече знам.

Очите му срещат моите и в дълбините им долавям, че и той се досеща.

— Във Франция.

Опитвам се да осмисля фактите, които вече са ни известни, и да реша как да ги използваме в полза на нашата кауза, ала и най-малката надежда, която таим в душите си, изглежда безплодна.

— Франция може да не е много голяма страна, ала е твърде обширна, за да обходим всяко кътче от нея на коне и то без водач. Дори страниците наистина да са скрити в Шартр, а няма никакви доказателства за това, от тях може да ни делят много дни път.

Димитри поклаща глава.

— Не мисля. Където и да са скрити страниците, от тях ни дели не повече от един ден път. Продуктите, които ни даде Гарет, са на привършване, което ме навява на мисълта, че пътуването ни не ще да е било много дълго. Според мен можем да се осланяме и на факта, че поне.

Гарет ни е водил в правилната посока. Ако се върнем по същия път, който изминахме в компанията му или малко след като се разделихме, вероятно ще се приближим към предварително начертания маршрут.

Казаното от него има тайнствен и точен смисъл. Не ми идва наум друг начин на действие и за първи път от много часове насам усещам как на устните ми грейва усмивка.

— Ами тогава? Какво чакаме?