Бранителката на портата

8.

Когато на сутринта излизам от палатката, полуспяща и замаяна, целият ни бивак е обвит в тъмна омара. Въздухът е натежал от мъглата и ако ще да ти бръкнат в очите, няма да видиш нищо. Чувам цвиленето на конете, долавям и разговорите между приятелките ми и Едмънд, ала гласовете им идват приглушени, сякаш изпод дебел пласт вълна. Чувствам се съвършено самотна, макар да знам, че останалите не са толкова далеч, колкото ми се струва.

Организираме си бърза закуска, след което започваме да разваляме лагера. Помагам на Едмънд да прибере храната и провизиите, после се отправям към палатката, за да помогна на Соня и Луиса да навият одеялата на руло. Когато отивам при тях, виждам Луиса да тъпче раницата на пода с дрехи. Приближавам се и тя вдига поглед.

— Ще имаме късмет, ако се различим една друга в тази мъгла, камо ли пътя през гората.

Външно изглежда, че настроението й се е подобрило, но ми се струва, че в думите й долавям напрежение, сякаш прави неимоверни усилия да звучи бодро.

— Да се надяваме поне да не завали.

Вероятността да прекосяваме гората не само в гъстата мъгла, а и в пороен дъжд никак не ме блазни.

— Къде е Соня?

Без да откъсва поглед от раницата, Луиса маха с ръка към гората.

— По лични нужди.

— Струва ми се, че се разбрахме да не напускаме пределите на лагера без придружител.

— Предложих й да отида с нея, дори настоях, ала тя ми възрази с аргумента, че притежава отлично чувство за ориентация и че ще се върне много преди да потеглим.

Тя млъква за малко и продължава със завиден сарказъм:

— Макар че, ако ти й бе предложила да я придружиш, щеше да приеме без колебание.

Накланям глава на една страна.

— Какво имаш предвид?

Тя продължава яростно да тъпче раницата с дрехи и избягва да ме погледне.

— Имам предвид, че двете със Соня живеете заедно месеци наред, докато аз не можех да мръдна от Ню Йорк и останах заклещена в „Уиклиф“.

В гласа й се чете ревност и сърцето ми се размеква. Сядам на земята до нея и я докосвам по ръката.

— Луиса.

Но тя продължава, сякаш изобщо не ме е чула:

— Съвсем естествено е двете да се сближите толкова много.

— Луиса.

Този път гласът ми прозвучава по-настойчиво, тя спира да се занимава с багажа си и ме поглежда в очите.

— Съжалявам, че ти не можа да дойдеш с нас. Това беше най-съкровеното ни желание — моето и на Соня. Без теб всичко е различно. Но трябва да знаеш, че осеммесечна раздяла не може да се отрази на дружба като нашата. На дружбата между всички нас. Нищо не може да я промени.

Тя мълчаливо ме поглежда, после се навежда и ме прегръща.

— Извинявай, Лия. Колко съм глупава! Да се оставя на подобно чувство толкова дълго време!

Натъжавам се при мисълта колко много е пропуснала Луиса. Докато двете със Соня сме живели в Лондон без някой специално да ни надзирава, докато сме ходили на езда и сме посещавали сбирките на Дружеството, тя е обитавала все същата среда на нетърпимост и тесногръдие, от която навремето и аз исках да избягам. Отдръпваме се една от друга и аз й се усмихвам.

— Нека ти помогна да си събереш багажа.

Тя ме дарява с лъчезарната си усмивка, тъй характерна за нея, и ми подава един от предметите, които лежат на земята.

Щом и двете се захващаме за работа, бързо прибираме палатката и всичко, което е в нея. Но Соня още я няма. В душата ми се заражда леко безпокойство и аз се заричам да тръгна да я търся, ако не се върне, докато приготвим конете за път. Докато я чакаме, двете с Луиса отнасяме палатките и денковете при Едмънд. Даваме му всичко с изключение на моя лък и мешката със стрели. Решавам да не се разделям с тях, докато не пристигнем по живо по здраво в Алтус.

Едмънд завързва всичко останало за животните и тъкмо натоварва и последния денк на Сониния кон, когато тя най-после излиза от гората, като се препъва в окапалата шума.

— Ох, извинявайте, че закъснях! — изтупва панталоните и косата си от полепналите листа и клонки. — Изглежда, навигационните ми способности не са чак толкова развити! Дълго ли ме чакахте?

Възсядам коня, като потискам гнева си.

— Не много дълго, но мисля, че не бива да се откъсваме една от друга и да ходим самички в гората, какво ще кажеш?

Соня кима с глава.

— Разбира се. Съжалявам, че ви притесних — отвръща тя и тръгва към коня си.

Луиса е вече на гърба на жребеца си. Не казва нищо, но не знам дали мълчи от раздразнение или от нетърпение да потеглим.

Следваме коня на Едмънд и излизаме от полянката, на която бяхме разположили първия си бивак. Известно време никой не проговаря. Мъглата ни задушава. Когато тя ни обгръща от всички страни, наляга ме клаустрофобия и трябва да потискам паниката, която се надига в гърдите ми. В такива моменти имам усещането, че нещо огромно и всеобхватно ме поглъща цялата.

Главата ми е необичайно празна. Не мисля за Алис. Не мисля дори за потвърждението на Едмънд, че Джеймс и сестра ми са се сдружили. Не мисля за нищо, съсредоточена в гърбовете на ездачите пред себе си, за да не ги изгубя в мъглата.

Когато правим почивка за обяд, вече съм свикнала с мълчанието помежду ни. Разпръсваме се и спираме край малък поток, напълваме манерките си с прясна вода и предъвкваме вкиснатия вече хляб. Всичко това е придружено от мълчание. Накрая дори не обръщаме внимание на този факт — тъй като наоколо не се вижда нищо, няма какво толкова да си кажем.

Едмънд храни и пои животните, а Соня, Луиса и аз се наслаждаваме на почивката след ездата. Соня лежи по гръб в тревата до потока, а Луиса с ведро и спокойно лице и със затворени очи се е облегнала на дънера на едно дърво. Докато ги гледам, се усещам сякаш диря нещо и това не са липсващите страници.

Ала нямам време да мисля за обзелите ме чувства. Скоро Едмънд ни дава сигнал, че е време да тръгваме, и ние се раздвижваме, качваме се на конете и навлизаме още по-навътре в гората.

— Лия? Мислиш ли, че Луиса е добре?

Най-после сме се оттеглили в палатките си след дългия и изнурителен ден и гласът на Соня прозвучава откъм мястото, където се с настанила за почивка. Луиса е пее още край лагерния огън — поне беше там, когато двете със Соня решихме да си лягаме.

Мисля си за разговора ни с Луиса тази сутрин, когато прибирахме багажа в палатката, и не съм съвсем сигурна, че ще й се понрави, ако повторя пред някого, че е изпитвала ревност.

— Защо питаш?

Соня бърчи чело в напъните си да намери подходящи думи.

— Като че ли е намислила нещо. Не го ли усещаш?

Двоумя се, като се опитвам да оправдая доверието на Соня.

— Може би, но цял ден сме яздили и е толкова трудно да водиш разговор, докато се люшкаш на гърба на коня, особено в тази адска мъгла. Пък и…

— Да? — подтиква ме тя да продължа.

— Ами двете с теб живеем заедно вече близо година. Не ти ли е хрумвало, че Луиса може и да се чувства малко изолирана?

Соня прехапва устни. Познавам този неин жест: той означава, че се е вглъбила в изключително важен въпрос и внимателно премисля отговора си.

— Предполагам, че е тъкмо така, но се питам дали няма и още нещо.

— Като например?

Соня поглежда към тавана на палатката, после обръща очи към мен в обгърналата ни тъма.

— Нали не мислиш… ами…

— Какво? За какво намекваш?

Тя шумно въздиша.

— Тъкмо си мислех как Върджиния веднъж каза, че Душите не ще се спрат пред нищо, за да се докопат до теб и да всеят неразбирателство помежду ни.

Не я чакам да довърши. Прекрасно знам какво иска да каже.

— Соня — изричам името й, за да печеля време. — Знам, че Душите са наоколо. Знам го, разбра ли? Не можем да си позволим и най-малкото невнимание, докато пътуваме през тъмната гора в мъглата.

Тя ме поглежда в очите.

— Разбра ли? — повтарям аз.

Соня кима с глава.

— Разбрах, Лия.

След известно време, дълго след като Соня вече е млъкнала, Луиса се връща в палатката. Движи се тихо и безшумно се пъха под одеялата. Лесно бих могла да й задам въпросите, които се блъскат в главата ми по повод безпокойството на Соня, ала не казвам нищо. Не искам да изговарям гласно Сонините страхове, за да не се сбъднат.

— Ще направим прехода днес — заявява Едмънд спокойно, както язди коня си, още щом тръгваме от лагера.

— Какъв преход? — пита Луиса.

Едмънд се взира в мъглата, която е все тъй тежка и обгръща раменете ми като вълнена пелерина.

— Прехода към света, разположен между нашия и Отвъдното. Света, в който се намира Алтус.

Кимам, сякаш отлично знам за какво говори. Но не е така. Това обаче не означава, че пропускам думите му покрай ушите си, защото вече усещам промяната в самия вятър. Усетих го още като навлизахме навътре в гората. Усетих го и като се събудих от леката дрямка, когато долових в съня си стъпките на хилядите призрачни същества около палатката. Усещам го и сега, както го усеща и Едмънд, когато отново ни повежда навътре в гъстите горски шубраци.

Денят клони към своя край, когато Соня захваща неспокоен разговор, а Луиса през повечето време мълчи. Най-подир Едмънд определя място, където ще обядваме и ще напълним манерките си с вода. Вече ни е станало навик Едмънд да се грижи за конете и аз измъквам храниш от бохчите. Храним се в мълчание, когато го чувам. Не. Не се изразявам правилно. Мисля, че го чувам, ала е повече усещане, прошепната интуиция за нещо, lutem се наближава. Означало ми се струва, че е плод ни въображението ми.

Оглеждам се.

Едмънд, неподвижен като статуя, се взира в дърветата, съсредоточил поглед в нещо определено. Дори Соня и Луиса седят тихо, загледани в същата посока. Наблюдавам ги със съзнанието, че и те усещат съществата, които се движат към нас в гората. И този път не сънувам.