Бранителката на портата

24.

— Мисля, че трябва да ти се извиня от името на Астрид — казва Димитри, когато се отправяме към стаята на леля Абигейл. — Познавам я от бебе, но докато аз винаги съм гледал на нея като на своя по-малка сестра, тя, изглежда, има съвсем различно виждане за отношенията ни.

Вървим по дългия външен коридор, който си спомням от сутринта, но сега сякаш той извива и заобикаля Светилището и аз изгубвам представа къде точно се намираме.

Хвърлям му лукав поглед.

— Няма нищо. Едва ли аз съм тази, която би могла да я кори.

Не знам дали е от виното, от лудите танци или от звездите, осеяли тъмното небе, но копринената материя на робата ми ту се повдига, ту пада върху босите ми крака и внезапно се чувствам изненадващо жизнена.

Димитри се ухилва и ме хваща за ръката.

— Наистина вярвам, че въздухът в Алтус ти действа много добре.

— Може би — лека усмивка се появява на устните ми, докато двамата продължаваме да вървим с преплетени ръце.

Нямам представа колко време ни остава да говорим свободно, така че мислите ми се връщат към по-сериозни неща. Трябва да разбера.

— Димитри?

— Да?

— Откъде се е взело това… остроумие у Урсула?

Той отмята глава назад и се смее.

— На твое място не бих бил толкова любезен.

Завиваме зад ъгъла и когато стигаме до входа на сградата, спираме. Коридорът продължава, ала оттук вече е ограден и аз разбирам, че Димитри не иска да се раздели с една от малкото възможности да остане насаме с мен, предложени му от откритото пространство.

— Урсула е Старейшината, която следва непосредствено след лейди Абигейл. Ако лейди Абигейл почине, което за жалост може скоро да се случи, Урсула ще заеме нейното място.

— Не разбирам какво общо има това с мен. Нямам намерение да оспорвам правото й за поста. Дори не живея в Алтус.

Той въздиша и аз имам чувството, че водим този разговор против желанието му.

— Да, но виждаш ли, Лия, има още две Сестри, които биха могли да претендират за поста, и те са над Урсула. — Той се оглежда в черната нощ, после отново връща поглед върху мен. — Сестра ти Алис. И ти.

Отначало не разбирам за какво говори.

— Какво имаш предвид? Това е невъзможно.

Той поклаща глава.

— Напротив. Всички Сестри произхождат от връзките на първите Пазители със земните жени. Докато вие с Алис сте преки потомци на Маари и Катла, от които започва пророчеството. Ето защо са избрали едната за Бранителка, а другата за Порта. И така е било винаги.

— И сега?

— Стопанката на Алтус трябва да стои колкото е възможно по-близо до Маари и Катла. Леля Абигейл е пряка потомка, а тя няма други живи роднини освен Върджиния, теб и Алис. Вие сте нейна плът кръв. Но Алис не е подходяща за поста поради факта, че се опълчва срещу Григъри. Урсула произхожда от същия клон, макар и не тъй пряко.

Пристъпвам от крак на крак в усилията си да разбера смисъла на думите му.

— Добре, ами Върджиния? По-възрастна е от мен. Със сигурност има повече право да заеме мястото.

Димитри свива рамене.

— Но тя не го желае, Лия. Отказа се от правото си още когато се премести, а и не е достатъчно силна, за да управлява успешно.

Помня какво ми беше казала леля Върджиния — заложбите на Сестринската общност се даряват още преди раждането. Твърдеше, че някои от нас са по рождение по-силни от други. Не се боеше да признае, че е значително по-слаба дори от собствената си сестра, моята майка.

— Е, аз също не го желая. — Колебая се за миг и продължавам: — Макар че… не познавам Урсула достатъчно добре, за да съм сигурна, че тя го иска.

Алтус и Сестрите, Урсула, Алис, леля Абигейл, която умира в края на този коридор. Идва ми твърде много. Разтривам с пръсти слепоочията си, сякаш така ще получа облекчение.

Димитри ме хваща за ръката.

— Ела. Нека влезем при лейди Абигейл. Останалото ще почака.

Кимам с благодарност, задето поема задължението да ме води. Влизаме през вратата във вътрешния коридор. Димитри не се отделя от мен и аз вече не мога дори да си представя, че бих могла да доведа пророчеството до край без неговото приятелство, без неговата вярност.

Не е толкова просто, разбира се, ала аз пропъждам от ума си въпроса, който натрапчиво изплува отново и отново в съзнанието ми: „А къде се вмества Джеймс във всичко това?“

В стаята цари полумрак, но не защото завесите плътно закриват прозорците като в стая, където лежи болен. Напротив, и двете крила на двойните стъклени врати са широко отворени и през тях в стаята навлиза топлата нощ. Лекият морски ветрец като въздишка поклаща завесите, които ту се вдигат, ту пак се спускат сякаш в такт със собственото си дихание.

Аз влизам, а Димитри остава до вратата. Уна идва при мен, докато други две Сестри се движат около леглото. Едната налива вода в чашата на нощното шкафче. Другата измъква одеяло от масивния гардероб до прозореца.

— Лия! Толкова се радвам, че дойде!

Уна се навежда и ме целува по бузата. Говори почти шепнешком.

— Лейди Абигейл се събуди преди около половин час и веднага попита за теб.

— Благодаря ти, Уна. Пристигнах възможно най-бързо. — Хвърлям поглед над рамото й към силуета в леглото. — Как е тя?

Уна се опечалява.

— Според Старейшините едва ли ще дочака утрото.

— Ще отида при нея — заобикалям Уна и се отправям към леглото, като кимам на Сестрите, които обгрижват леля Абигейл.

Когато се приближавам, без да искам, стъпвам тихо. Отдавна очаквам да се запозная лично с леля Абигейл. Моментът е настъпил и не ми се ще да го пропусна. Подготвям се и тръгвам към нея, макар че какво друго ми остава?

Най-после спирам до леглото и в този миг камъкът на шията ми започва да пулсира толкова силно, че ми става непоносимо. Дърпам го от врата под одеждата си и го стискам в ръка. Пари ме, сякаш съм го измъкнала от жаравата, но не наранява нежната кожа на дланта ми.

Пускам го обратно в пазвата си и свеждам поглед към леля си. Представях си я подвижна и изпълнена с живот, каквато сигурно е била, преди да легне болна. Но сега кожата й е тънка и набръчкана като креп, фигурата й е толкова дребна, че едва се забелязва под завивката. Дъхът й излиза с болезнени спазми от устата й, ала щом отвори очи, от тях лъха младост и живот — зелени са също като моите и в нея аз разпознавам сестрата на моята баба.

— Амалия — изговаря името ми в мига, в който отваря очи, сякаш е знаела, че съм до нея. — Ти дойде.

Кимам с глава и присядам на края на леглото.

— Разбира се. Съжалявам, че пътуването ми отне толкова време. Пристигнах възможно най-бързо.

Тя се мъчи да се усмихне, ала само крайчецът на устните й леко се повдига.

— Пътуването не е кратко.

— Не е — клатя глава аз. — Но нищо не можеше да ме накара да се откажа.

Хващам ръката й.

— Как се чувствате, лельо Абигейл? Или предпочитате да ви наричам лейди Абигейл като останалите?

Тя започва да се смее, ала се задавя от кашлица.

— Моля те да ме удостоиш с честта да ме наричаш леля Абигейл — отвръща и въздиша, но е толкова слаба, че гласът й едва излиза. — Колко отдавна беше! Когато бях просто Абигейл — дъщерята, сестрата, лелята.

— За мен винаги ще си останеш леля Абигейл — навеждам се и целувам сухата й буза, щастлива, че ме чувства толкова близка.

Веригата, придържаща камъка на врата ми, очертава линията на деколтето ми и леля Абигейл протяга ръка и докосва все още парещия камък.

— Носиш го — казва и го пуска да падне на гърдите ми. — Добре.

— Какво е то? — не ми е по силите да скрия любопитството си, въпреки че тя е толкова болна.

— „Глейн надред“.

Не разбирам нито дума, ала казаното от нея сякаш й припомня миналото. Когато проговаря отново, думите й са вече по-ясни:

— Това е змийски камък. Но не какъвто и да е. А моят.

Повдигам ръка и я държа срещу камъка, сякаш така ще разкрия тайните му.

— За какво служи? — питам.

Погледът й се насочва към китката на ръката ми, където стои медальонът.

— Това… — отново млъква, сякаш си почива от усилието. — Всяка Сестра в Алтус има свой собствен магически камък. Силата му зависи от неговия притежател. Моят камък ме пазеше от беди, лекуваше ме от болести и ме подкрепяше, когато имах нужда. А сега ще пази теб от Душите, въпреки че носиш медальона на Портата. Дори когато най-близките ти приятели попаднат под властта на Самаил. Ала силата му не е вечна и когато тя, моята сила, отслабне, ти трябва да му вдъхнеш от своята собствена.

— Докога ще трае силата му?

— Поне докато откриеш липсващите страници. Ако имаме късмет, малко по-дълго. Аз… — облизва пресъхналите си устни и аз спирам да й задавам въпроси, за да й предложа чаша вода, но тя отказва. — Изразходих всичките си сили, дете, и ги изсипах в камъка.

Жалостта пронизва като с нож гърдите ми, когато осъзнавам причината за болестта на леля Абигейл; чрез камъка тя ми е предала цялата останала й сила. Сигурно знае, че силата на Алис непрекъснато нараства, и се питам дали знае и за предателството на Соня. Мисълта, че аз съм причината за слабостта й, ми е непоносима. Не желая да питам. Най-после стореното — сторено, нищо не може да се върне назад. Много по-мъдро и по-хубаво би било да използвам времето си разумно.

— Благодаря, лельо Абигейл, но ако не ми достигне? Ако не мога да събера достатъчно сили, за да се предпазвам от Душите, докато достигна до края на пророчеството?

Тя ми се усмихва, макар и едва-едва. В усмивката й съзирам жизнената сила, направлявала Сестрите десетилетия наред.

— По-силна си, отколкото си мислиш, дете мое. Силите ще ти стигнат.

Думите й остават да звучат в съзнанието ми. За миг се пренасям в онази утрин в Бърчуд, когато леля Върджиния ми даде писмото, написано от майка ми точно преди нейната смърт. „Ти си по-силна, отколкото си мислиш, сърце мое“, ми беше казала и леля Върджиния.

Леля Абигейл затваря за миг очи. Когато отново ги отваря, те ме гледат с гореща настойчивост.

— Трябва да откриеш страниците.

Кимам с глава.

— Кажи ми къде са и аз ще ги използвам, за да доведа пророчеството до край.

Тя стиска ръката ми по-силно.

— Не мога… да ти кажа.

— Но… тъкмо затова съм тук — клатя глава аз. — Защо тогава ме повика? Нима не си спомняш, лельо Абигейл?

— Не паметта ми изневерява, дете мое.

Продължавам да не разбирам.

Леля Абигейл обхожда с очи стаята, но е твърде слаба и не може да обръща главата си. Гласът й става още потих и трябва да се напрегна, за да я чуя.

— Има… много уши в Светилището. Някои от тях ще използват чутото, за да помогнат на каузата на Сестрите. Други ще го използват за собствената си кауза.

Вдигам поглед и виждам, че едната Сестра сгъва чаршафи до прозореца. Нямам представа къде се е дянала другата, но Уна чука нещо в хавана с чукалото и го изсипва в чаша, а Димитри стои облегнат на стената до вратата.

Отново се обръщам към леля Абигейл.

— Но как да открия страниците, щом не ми казваш къде да търся?

Тя пуска ръката ми, впива пръсти над китката ми и ме придърпва по-близо до себе си, така че аз се навеждам и съм само на сантиметри от сухите й напукани устни.

— Ще тръгнеш вдругиден. Довереният приятел на баща ти, Едмънд, ще те изведе по живо по здраво от острова и ще те отведе на мястото, където ще се състои първата ти среща. Ще имаш различен водач за всяка отсечка от пътя, който трябва да изминеш. Само Димитри ще те придружава навсякъде. От известно време той е на служба при мен. Вярвам му безрезервно.

Очите й срещат моите и ми се струва, че в тях зървам искрица гордост.

— Никой няма да знае маршрута ти. Всеки водач ще отговаря за съвсем малка част от него. Дори последният не ще знае, че неговата част ще е последна. Ще му се каже, че това е една от многото спирки по пътя.

Изправям гръб, а душата ми се изпълва с обич и гордост от леля ми. Дори болна, дори на смъртното си ложе, разсъдъкът и волята не й изневеряват. И все пак вече не съм толкова доверчива, колкото бях преди.

— Ами ако някой от водачите ни напусне или падне в плен на Душите?

— Водачите са грижливо подбрани, но ти си достагъчно мъдра, за да предположиш всяка една възможност. Затова съм готова да ти кажа, но само и единствено на теб, онова, което трябва да знаеш.

Тя прави жест с ръка да се наведа към нея.

— Приближи се, скъпа моя.

Аз доближавам ухото си до устните й и тя прошепва една-единствена дума:

— Шартр.

Недоумявам. Сигурна съм, че чух думата правилно, ала не знам значението й.

— Аз не…

Тя ме прекъсва с шепота си:

— В полите на Бранителката. Не Девица, а Сестра.

Очите й шарят из стаята.

— Докато прекосяваш морето, думите ми ще те водят. Ако се наложи да продължиш сама, вярвам, че вече знаеш достатъчно, за да намериш пътя си.

Изричам единствената дума, а усещането от произнасянето й ми доставя удоволствие; прехвърлям чудатия израз в паметта си. В него усещам някаква неосъзната близост, въпреки че не си спомням някой да я е произнасял до този миг.

Уна се появява от другата страна на леглото, а в ръцете си носи чашата с приготвената от нея смес. Тъжно се усмихва.

— Мисля, че лейди Абигейл трябва вече да си почива.

Хвърлям поглед към сестрата на моята баба. Тя е заспала дълбоко, аз се навеждам и я целувам но парещото чело.

— Приятни сънища, лельо Абигейл.

Уна оставя чашата върху нощното шкафче.

— Много съжалявам, Лия. Какво мога да направя за теб, за да облекча мъката ти?

Клатя глава.

— Нищо. Само оправи постелята й, за да й е удобно.

Тя кима.

— Сварих чай, за да облекча болките й, но не ми се ще да я будя, като я гледам как най-после удобно се е отпуснала. Но ще я наблюдавам. Щом се събуди, ще разбера дали я боли — усмихва се тя. — Ти трябва да си починеш. Още имаш уморен вид.

Осъзнавам, че е така, едва когато изрича последните думи, и тутакси чувствам непреодолима умора.

— Добре, но нали ще ме повикаш в мига, в който тя се събуди? Бих искала да прекарам колкото е възможно повече време с нея, преди…

Уна кима с разбиране.

— Ще те доведа още щом дойде в съзнание. Обещавам.

Тръгвам към Димитри с треперещи колене. Той ме хваща за ръката, двамата излизаме в коридора и затваряме вратата след себе си.

— Трябва да си легнеш — забелязва той. — В идните дни ще имаш нужда от всяка капчица сила.

Пътьом поглеждам към него.

— Какво знаеш за местонахождението на страниците?

Той се замисля и мръщи чело.

— Много малко. Казаха ми само да съм готов за път и че двамата с теб, водени от Едмънд, ще потеглим вдругиден.

Кимам с глава. Макар да се доверявам на Димитри безпрекословно, вече съм се зарекла пред леля си да запазя тайната. Няма да му кажа какви думи ми прошепна тя в свещената тишина на стаята си.

— Димитри?

— Да? — тъкмо завиваме по коридора, който води към стаята ми.

— Преди да тръгнем, трябва да видя Соня.

Изпитвам вина, че досега не съм настояла да го сторя, но не бях уверена в собствените си сили. Иска ми се да вярвам, че желанието ми за опрощение е достатъчно силно, за да преодолее всички прегради, ала все още съм замаяна от предателството на Соня. Струва ми се, че едва когато отново я видя, ще мога със сигурност да кажа дали ще съм в състояние да й простя, или не. Така че непременно трябва да я видя, преди да отпътувам от Алтус, и това може би ще бъде последната ни среща.

Димитри спира пред вратата на стаята ми и зад тревогата, помътняла погледа му, аз съзирам неговите мисли.

— Убедена ли си, че идеята е добра? Наистина Старейшините твърдят, че се е пооправила, но може би ще е по-разумно да изчакаш, докато се съвземе напълно, когато ще сме се върнали от пътуването си.

— Не. Трябва да я видя, Димитри. Няма да мога да си почина, ако не го направя, при това колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Виж, Лия, нищо няма да спечелиш, ако я видиш такава, каквато беше при пристигането ни в Алтус, а и Старейшините непременно ще ти забранят. Но ако изпитваш необходимост да я зърнеш, преди да отпътуваме, ще поговоря с тях и ще ги убедя утре да я посетиш.

Вдигам се на пръсти и обвивам ръце около шията на Димитри.

— Благодаря ти — казвам аз, преди да докосна устните му със своите.

Той отвръща на целувката ми с едва сдържана страст и тутакси се отдръпва.

— Трябва да почиваш, Лия. Ще се видим утре сутринта.

Опирам чело в гърдите му.

— Не искам да си тръгваш.

Той заравя пръсти в къдриците на тила ми.

— Тогава няма.

Вдигам поглед към него.

— Какво… какво имаш предвид?

Той свива рамене.

— Ако искаш, ще спя на пода в стаята ти или където и да е. Не ме е срам. При това — добавя той, а очите му палаво проблясват — вече ти казах, че ще спазвам правилата на твоя свят, независимо дали го желаеш, или не.

В паметта ми все нещо е останало от съветите на госпожица Грей в „Уиклиф“, отнасящо се до благоприличието, и аз се чудя как така не изпитвам и капчица срам, ала колебанията ми са като пламъчето на свещица пред буйния огън, разгорял се в душата ми. Това не е огънят, подклаждан от нарастващите ми чувства към Димитри. Не само той. Огънят в душата ми се разпалва от жизнеността, която чувствам при мисълта, че пред мен може да се открие и друг път, различен от досегашния. Че ми се отварят и други възможности, не толкова ограничени, колкото си мислех досега.

Не мога да сдържа усмивката си.

— Добре тогава. Искам да останеш.

Той отваря вратата на стаята ми.

— Тогава ще остана.

Не се преобличам за сън. Като си спомня за положението, в което се събудих сутринта, не съм съвсем сигурна, че имам друг избор. Да прекарам цяла нощ с мъж в стаята си, е достатъчно скандален факт дори за новопоявилото се в душата ми усещане за свобода. Да остана с мъж в една стая, докато съм гола, дори под завивките! Няма как да го оправдая дори в мистичния свят, който ми предлага Алтус.

Настанявам се удобно на леглото, докато Димитри измъква одеяла и възглавници от гардероба и ги разстила на пода. Когато отива до големия прозорец и дърпа завесите встрани, разбирам, че това изобщо не е прозорец, а двойни стъклени врати, каквито зърнах в стаята на леля Абигейл.

Димитри открехва едното крило на вратата и се обръща към мен.

— Имаш ли нещо против? Обичам морския бриз.

Поклащам глава.

— Дори не усетих, че си го отворил.

Той се връща до леглото и грижливо ме завива.

— Ще спиш на шума на вълните и ще ти е топло.

Навежда се и целомъдрено ме целува по устата.

— Лека нощ, Лия.

Независимо от близостта помежду ни, изпитвам свян.

— Лека нощ.

Той духва пламъка на свещта върху нощното шкафче и аз го чувам как се настанява в постелята на пода. Но това не трае дълго, защото леглото е широко, а не ми се ще на Димитри да му е студено там, на пода.

— Димитри?

— Да?

Дали ще ти е възможно да спиш на леглото ми и в същото време да… спазваш законите на моя свят? — Питам се дали долавя усмивката в гласа ми.