Бранителката на портата

19.

Въпреки всичко случило се аз съм убедена, че ще умра от задушаване.

Съвземам се на дъното на лодката, от устата ми изригва фонтан от вода и после дълго кашлям, докато гърлото ми става кървавочервено. С периферното си зрение зървам силуетите и на други фигури, ала тъкмо лицето на Димитри, тревожно и безнадеждно, привлича вниманието ми. Той се е надвесил над мен, подпъхнал е ръка под едното ми рамо, а от устата ми изригва неспирен гейзер морска вода, която сякаш е запълнила всяка пора, всяка фибра, всяка жила от тялото ми.

Най-после кашлицата ми спира, поне за миг, и Димитри ме взема в ръцете си и ме притиска към мокрите си гърди.

— Съжалявам — изричам.

Не става и дума да ме обвиняват. Не си спомням всичко, ала странното същество, дръпнало ме във водата, и собствената ми наивност са онова, което няма да забравя скоро.

Той поклаща глава и когато проговаря, гласът му е дрезгав и рязък:

— Трябваше да те наблюдавам… бях длъжен да внимавам повече.

Твърде съм изтощена, за да реагирам и да споря. Прегръщам го и притискам мокрото си тяло към неговото.

Луиса коленичи до мен, а лицето й е тревожно както никога досега.

— Добре ли си, Лия? За миг потънах в дълбок сън и последното, което видях, бяха краката ти, които се мятаха във въздуха, преди да изчезнат в морето!

— Беше воден дух — изрича Димитри, сякаш това е най-обикновено същество, а не чудовище, което може да се види единствено в томовете за древната митология. — Вероятно е вършил услуга на Душите, както правеха и Хрътките в гората. Искат да те спрат да не стигнеш до Алтус и до липсващите страници.

Луиса започва да измъква разни неща от чантата си.

— И двамата треперите! Ще се разболеете и ще умрете!

Дори в състоянието, в което съм, откривам иронията в думите й, но съм й благодарна за одеялата, които измъква от раницата си, а после и от багажа на Едмънд. Димитри ме увива в едното от тях, а другото мята на раменете си, обляга се на борда на лодката и ме придърпва да се облегна на гърдите му.

Доволна, че поне засега сме добре и в безопасност, Луиса се връща на мястото си. Едмънд заема позиция до Соня, която изглежда така, сякаш по време на случката изобщо не е шавнала. Едва тогава го виждам добре. Нещо не е наред с лицето на Едмънд. Сякаш е остарял поне с десет години, откакто го видях за последен път, чертите му са изкривени от страх, терзания и мъка. Тутакси разбирам причината и сърцето ми се свива от вината, която изпитвам.

Едмънд вече е изгубил едно дете във водата. Макар Хенри да не бе негов собствен син в традиционния смисъл на думата, несъмнено той обичаше брат ми като свое собствено дете. Загубата му го съкруши, а сега аз бях върнала спомените му на онова място… на онова ужасяващо място, за което не мога да мисля така, между другото.

Знам, че трябва да му кажа нещо. Трябва да поправя онова, което му сторих. Ала не мога да намеря думи и гърлото ми се свива от жалост. Поглеждам го в очите с надеждата, че ме разбира.

— Какво направи? — гласът ми сякаш идва от много далеч.

Облегнала съм се на гърдите на Димитри. Въпреки одеялата и топлината на тялото му ми е толкова студено, че повече няма опасност да заспя. Мисля, че не бих могла да се успокоя дотам, че да се унеса в сън, дори сънят да не ми е забранен.

Той не ми отговаря веднага и аз разбирам, че се опитва да прецени до каква степен трябва да знам истината. Миговете, когато съм била под водата, са изтрити от паметта ми. Бегло си спомням само безкрайния мрак, сенките и най-накрая странната светлина, която освети тъмата миг преди да приема, че съм мъртва.

Това беше Димитри. Ясно е от прогизналите му дрехи и мократа му коса. Иска ми се да го разбера. Него.

С гърба си усещам как гърдите му се повдигат, когато си поема дъх, за да ми отговори.

— Като член на Григъри упражних властта си над съществото.

— Нима притежаваш подобна власт?

— Да — казва той и млъква. — Но не бива да я използвам.

Извивам снага в ръцете му, извръщам се и го поглеждам.

— Какво значи това?

Той въздиша.

— Не ми е позволено да се намесвам в пророчеството. Изобщо не бива да ти помагам. Предполагам, че когато ти помагам да не заспиваш и те придружавам до Алтус, аз не се отклонявам от правия път и върша всичко в границите на законите на Григъри. Дори не се намесих при Хрътките. Щом видяха, че съм с теб, те отстъпиха по своя собствена воля.

В колебанието му разчитам нещо недоизказано.

— Има и друго, нали?

— Нищо, от което да се тормозиш, Лия. Не бих желал да се тревожиш от решението, което съм взел и което отново бих взел, ако ми се удаде възможност. Нямаше как да не те последвам. Такава вероятност няма да съществува никога.

Докосвам го по лицето. Кожата му е студена.

— Да, но нали сме заедно в тази история? Сега повече от всякога.

Поколебава се, после кима с глава.

— С каквото и изпитание да се сблъскаш, няма да си сама. Като се втурнах след теб, прекосих много важна граница. Използвах магия… магия, забранена в материалния свят, с която обезсилих водния дух. Макар да притежава по-голяма сила от всеки смъртен, тя не може да достигне тази на Григъри. Както и силата на мнозина от Сестрите. Всъщност ако бе тренирала малко повече, щеше сама да избегнеш опасността. Защото и твоята сила е забележителна, макар да не е развита докрай.

Знам, че това няма много общо с темата, ала не мога да потисна възмущението си. Та нали месеци наред бях упражнявала заложбите си?

— Не мога да използвам заложбите си толкова успешно, колкото ти, но все пак мисля, че през последните месеци се справих доста добре.

Той накланя глава на една страна.

— Но не си упражнявала сама. Нали така?

Отначало не разбирам накъде бие, но когато схващам мисълта му, когато в главата ми просветва, усещам истински ужас.

— Соня. Упражнявах се заедно със Соня — поклащам глава, сякаш възражението ми ще зачеркне напълно неговото твърдение. — Но тя беше добре. Беше съвсем добре, докато не влязохме в гората.

Той затъква кичур от увисналата ми, напоена със солена вода коса, зад ухото ми.

— Наистина ли? — пита и си поема дълбоко въздух. — Лия, очевидно Душите не са завладели Соня за една нощ. Процесът е бил дълъг.

Обръщам се така, че гърбът ми отново се опира на гърдите му. Не ми се ще да забележи смесицата от тъга, гняв и недоверие, която знам, че ще се изпише на лицето ми.

— Значи мислиш, че Соня е била под въздействието на Душите дълго време.

Това не е въпрос, но той отговаря:

— Мисля, че по-скоро е било така, а ти? Според мен връзката й с Душите е започнала отначало като хитро внушение, може би дори са се дегизирали като някой друг и тя не ги е познала.

— Но… това означава… — не съм в състояние да довърша.

Прави го Димитри.

— Това означава, че вероятно Соня не ти е помагала да разкриеш докрай собствените си заложби, независимо дали го е правила случайно или нарочно — свива рамене. — Например ти знаеше ли, че си Заклинателка като сестра си? Ще ти трябва време, за да развиеш тази своя способност, но и това ще стане. А аз мисля, че Соня добре го е знаела.

Не мога да го погледна в очите, въпреки че откритието не ме изненадва. Не знам защо трябва да се срамувам, след като не аз, а Соня е предала каузата ни. Соня ме е предала. Знам само, че съм проявила ужасна наивност.

А сега всичко си идва на мястото, колкото и да не го желая. Под влиянието на Душите Соня ми е помагала да развия заложбите си само донякъде. Заблудила ме е, като ме е накарала да повярвам, че съм станала по-силна. Че имам възможност да съм победителка в битката. Само донякъде, така че да убие стремежа ми към постигане на съвършенство. Дотолкова, че да не очаквам да стана по-силна, отколкото съм. Настоятелното й желание да ме придружава по време на пътуванията ми в Равнината заради безопасността ми всъщност е било израз на желанието й да знае всяка моя стъпка. Безпокойството й, че ще се насиля и ще се изтощя, е било фалшиво — тя просто се е безпокояла да не би да развия заложеното в мен твърде бързо.

Когато си спомням твърдото й настояване да нося медальона, осъзнавам, че няма никакво значение дали ме е предала, защото е била подмамена, или защото сама е поискала да го стори. Очевидно е как свърши всичко.

Разтрепервам се. Не от страх. Не от мъка. Не. А от дълбока и необуздана ярост. Дори не мога да погледна прегърбената й фигура на носа на лодката от страх, че ще скоча и ще я изхвърля зад борда. И няма да позволя на никого да я спаси.

Гневът ми, не, по-скоро моята ярост, ме плаши. В същото време силата й ме възбужда и аз не смея да анализирам ситуацията — доколко е показателна за промяната, която е станала в мен. Никога преди не съм била тъй вбесена. Дори заради сестра си. Може би защото винаги съм се бояла от Алис. Винаги съм знаела, че не мога да й се доверя напълно, въпреки че ми отне години да си го призная дори пред самата себе си.

Но Соня… Соня е нещо различно. Нейната чистота, невинността й ме караха да вярвам в доброто. Даваха ми надежда. Тъкмо надеждата предизвиква моя гняв, и то много повече отколкото предателството й.

Димитри ме търка с ръка по гърба.

— Не е тя, Лия. Всъщност не е. Знаеш го.

Аз само кимам с глава.

Седим в глухата всепоглъщаща мъгла. Откакто ме измъкнаха от водата, тя се е сгъстила още повече. Дори останалите в лодката се виждат като размазани петна. После внезапно спираме. Изправям гръб.

— Защо не се движим?

— Защото вече сме тук — обажда се Димитри зад мен.

Премествам се и сядам на една талпа вътре в лодката, която служи за седалка. Мъча се да различа някакъв силует в далечината, ала напразно. Мъглата е обвила всичко наоколо.

— Защо спираме, господин Марков? — прозвучава умореният глас на Луиса от средата на лодката.

— Пристигнахме в Алтус — отвръща той.

Тя го оглежда, сякаш го взема за луд.

— Вероятно ви се привижда. На километри оттук няма нищо друго освен проклетата мъгла!

Или съм откачила от липсата на сън, или пък съм дошла съвсем на себе си, защото неприличният й език ме разсмива от сърце.

Димитри търка лицето си с длан, което говори или за неговата умора, или за объркването му, причинено от Луисиното раздразнение.

— Повярвайте ми, Алтус се намира тук. Ако почакате само минута, ще разберете какво имам предвид.

Луиса с нетърпение скръства ръце на гърдите си, ала Едмънд проследява погледа на Димитри над водата. Действията на останалите сякаш остават незабелязани от Соня — тя не помръдва. Остава все тъй отпусната и по всичко личи, че никак не се интересува дали сме пристигнали в Алтус, или не.

Забелязвам някакво движение пред носа на лодката и надничам, когато една от наметнатите с мантии фигури се обръща с лице към водата. Зървам дълги тънки пръсти да се протягат навън, после качулката се смъква и разкрива водопад от коса — руса, почти платинена. Тя блести надолу по гърба на момичето, застанало на носа, и сега вече виждам, че това е наистина момиче или, по-точно казано, млада жена.

Запленена съм, когато тя вдига ръцете си, плащът пада и открива млечнобялата й кожа. Над нас надвисва странна тишина. Водата не се плиска в лодката и като че ли всички заедно притаяваме дъх в очакване.

Когато виждаме какво става, разбираме, че си е струвало да чакаме.

Момичето започва да мърмори нещо на език, който никога преди не съм чувала. Прилича на латински, но не е. Гласът й се извисява в мъглата. Литва наоколо ни, после се втурва навън и полита над морето. Думите й звънтят дълго след като ги е отронила от устните си, но не като ехо. Нещо друго е. Поздрав. Той лети и се носи, докато мъглата започва да се вдига, не изведнъж, но все пак достатъчно бързо, за да осъзная, че не е по естествен начин.

Водата сияе на слънчевата светлина, която грейва след броени секунди. Небето, само миг преди това сиво и мрачно, ако изобщо можеше да се види, сега блести над главите ни и ми напомня за небето над Ню Йорк през есента — дълбоко и синьо, по-красиво от всеки друг път.

Ала не това спира дъха ми. Не. Заслугата е на обраслия в тучна зеленина остров пред нас.

Той проблясва във водата като мираж на красотата и спокойствието. Недалеч от лодката е разположено малко пристанище, откъдето плавно се издига островът. По склона към върха му пъплят къщи, ала те са твърде далеч и не се виждат добре.

Но най-красиви са дърветата. Дори от морето се вижда, че островът е осеян с ябълкови овошки, чиито яркочервени плодове са като вихрушка от възклицателни знаци сред ярката зеленина на дървета и треви, които покриват целия остров.

— О… каква красота!

Думите не стигат, за да опиша гледката пред очите си, ала в момента разполагам само с тях.

Димитри ме поглежда с усмивка.

— Красиво е, нали? — После отново обръща поглед към острова. — Винаги изпитвам благоговение пред тази гледка.

Поглеждам го.

— Истински ли е?

Той се хили.

— Няма да го откриеш на никоя географска карта, ако това имаш предвид. Но той е тук, скрит от мъглите, ала видим за Сестрите, за членовете на Григъри и за онези, които им служат.

— Иска ми се да го разгледам отблизо — намесва се Луиса.

Едмънд кима с глава:

— Госпожица Милторп има нужда от сън, а госпожица Соренсен се нуждае от… така, де! Госпожица Соренсен има нужда от помощ.

Погледите ни се насочват към Соня, която е отправила гневен поглед към Алтус. Едмънд отново се обръща към Димитри.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Димитри сочи с глава към покритата с мантия жена, която разкри Алтус пред нас. Тя се връща на носа на лодката и грабва веслата, както прави и жената на кърмата.

Заемам мястото си и се взирам във водата, която се плъзга под нас. А лодката ме отнася все по-близо и по-близо до острова, пазещ отговорите на въпросите, които все още се уча да задавам.