Бранителката на портата

12.

Утринта е дълга и тиха, чува се само тропотът на конските копита по покритата с шума земя. Ние бързо се носим сред дърветата, които често са толкова нагъсто едно до друго, че няма откъде да се проврем. Навела съм се ниско на гърба на Сарджънт, вкопчила съм се в шията му и вятърът развява меката му черна грива, която плющи в лицето ми, а в косата ми са се заплели вейки от ниските клонаци.

Няма какво друго да правя по време на утринното пътуване, освен да мисля. А има за какво: за сестра си и срещата ни в Равнината, за страховете ми по отношение на Джеймс, за Соня и за дистанцията между нас, за пътуването ни до Алтус и за демоничните Хрътки, които са по петите ни.

Ала мислите ми непрекъснато се връщат към Луиса. Иска ми се да отхвърля заключението, оформящо се в главата ми, ала картините, които се въртят в съзнанието ми, правят задачата ми изключително трудна. Виждам лицето на Луиса, застинало в непознатото ядно изражение, което е характерно за нея от деня, в който напуснахме Лондон. Виждам я да се връща в палатката след честите си изчезвания, за които няма логично обяснение. Виждам я наведена над водата в ранната утрин да гадае тайно от всички.

Разбира се, на мен ми е ясно, че това е напълно възможно — че Душите биха могли да се опитат да ни разделят и най-вероятно ще го направят. Но не съм осъзнавала, че могат да направят и това: да постъпят толкова коварно — постепенно да разкъсват връзката, която считам за свята, връзката между Соня, Луиса и моя милост, между двата ключа и мен, Портата. Очевидно съм била твърде наивна.

Ще дойде време да отворим дума и за предателството на Луиса, колкото и неохотно да го е извършила, ала в този момент, когато препускаме през гората и се приближаваме към Алтус, не мога да си позволя да отвличам вниманието си от крайната цел. Засега ще трябва да приема, че онова, което е известно на Луиса, вероятно е известно и на Душите, което означава, че не трябва да споделям всичко с нея.

Спираме само веднъж, за да нахраним и напоим конете. Може и да е игра на въображението ми, но ми се струва, че във въздуха витае недоверие. Мога дори да го докосна, защото то е живо, дишащо същество. Аз крача наоколо, докато Едмънд се грижи за конете, а Соня и Луиса си почиват, облегнати на две дървета до потока.

Мълчаливо чакаме конете да се освежат, за да продължим пътя си. Не се чуват въпроси относно плановете ни за деня, нито предположения за разстоянието, което ни дели от океана и което би ни подсказало разстоянието до Алтус.

Нервите ми са опънати до краен предел и напрежението в душата ми расте от сутринта. То няма много общо с Луиса, но пък е свързано със съществото, което ни преследва през гората. Научила съм се да не пренебрегвам подобни усещания нито в Равнината, нито в нашия свят, тъй като обикновено те са породени от новопридобитите ми и изострени напоследък заложби. Натрапчивото и непрестанно напрежение в душата ми е нещо познато — то ме предупреждава, че Хрътките бързо се приближават към нас. Дори бих се заклела, че чувам дъха им.

Когато най-после Едмънд тръгва към коня си и ни нарежда да последваме примера му, не успявам да яхна достатъчно бързо жребеца си. Спирам близо до Едмънд и снижавам глас, така че останалите, които в момента се мятат на конете си, да не могат да ме чуят.

— Ще ни хванат, нали?

Той си поема дълбоко въздух и кима с глава.

— Още днес, освен ако не стигнем до някоя река.

— А ще стигнем ли? — бързо задавам въпроса със съзнанието, че ни остава съвсем малко време.

Той се оглежда, за да се увери, че никой не ни чува, и на свой ред снижава глас:

— Нося със себе си нещо като карта. Стара е, но мисля, че гората не се е променила кой знае колко за последните няколко столетия.

Удивена съм. Едмънд никога не е споменавал за по-добра карта.

— По нея ли ни водиш?

— Паметта ми вече не е като на младини — кима с глава той. — Нали разбирате, не исках другите да знаят… — отново се оглежда и хвърля поглед към Соня и Луиса. — Не исках да попадне в ръцете на друг. Местонахождението на Алтус винаги се е пазело в най-дълбока тайна. Малцина са тези, които знаят за съществуването й, а още по-малобройни са онези, които могат да я ползват. Даде ми я баща ви преди смъртта си, за да е спокоен, че когато се нуждаете от сигурно убежище, ще ви отведа до него.

Едва ли съм в положение да съдя Едмънд заради тайната му. Имам си собствени грижи и те не са никак малко.

— Добре тогава — кимам. — И какво за тази карта?

— В началото ви водех към Алтус по възможно най-бързия начин, но щом разбрах, че Хрътките са по петите ни, тръгнахме по заобиколни пътища.

— Но… ако Хрътките са по петите ни, не трябва ли да се опитаме да достигнем до Алтус по-бързо?

Той кима с глава.

— Може да се погледне и по този начин, но дори да спечелим малко време, винаги съществува вероятност да ни настигнат. А картата… на картата се виждат големи водоеми, една много широка река, която би могла да ни помогне да им избягаме. Тя е недалеч от океана, където ще се качим на кораба за Алтус. Ако при реката избягаме от Хрътките и тръгнем право към морето, можем напълно да избегнем опасността. Поне от Хрътките.

— Дълбока ли е?

Той въздъхва и обръща коня си, като ме гледа през рамо.

— Точно там е работата. Трябва да стигнем до нея, за да разберем, но картата сочи, че е дълбока.

Едмънд вика на висок глас нарежданията си към групата и аз заемам мястото си в редицата. Опитвам се да не мисля много за онова, което току-що чух. Не е възможно да знаем предварително дали ще избягаме от Хрътките, както е невъзможно да отгатнем дали реката ще е достатъчно дълбока, за да ги оставим далеч зад нас, както е невъзможно да разберем кой ни следва на кон в тъмната гора. Нужно е единствено да пестя силите си, психически и всякакви други, за най-належащите неща.

Засега ми остава само да яздя.

Ще ми се да съм сигурна, че ще им избягаме, че Хрътките са толкова далеч зад нас, че вероятността да ни хванат е съвсем нищожна, ала това не е истина. Знам, че те се приближават все повече и повече, въпреки че пътуваме със страшна бързина и аз не знам каква скорост биха могли да развият Хрътките, за да ни достигнат.

Сигурна съм, че и Едмънд го усеща, защото малко след като напускаме лагера, той пришпорва коня си още повече, а аз се навеждам още по-ниско и почти лягам върху гърба на Сарджънт, като мълчаливо го моля да тича по-силно и от вятъра, въпреки че по учестеното му пръхтене разбирам, че препуска с всички сили.

Нямах време да хвърля поглед на картата. Нямах време дори да попитам Едмънд колко път ни остава до реката, на която разчита за нашето спасение. Но докато летим все по-нататък и по-нататък през дърветата, а небето притъмнява и денят клони към своя край, трескаво се надявам, че тя е наблизо, и неясно шептя молитви за помощ към всеки, който може да ме чуе — към Господ, към Сестрите, към Григъри.

Но това не е достатъчно. Само след няколко секунди, нищо и никакви секунди след забързаните ми молитви, аз ги чувам да се приближават иззад дърветата. Онова, което се придвижва през гората, не е просто животно. Дочувам ръмжене и скимтене и тутакси осъзнавам, че ще имаме късмет, ако е вълк или куче, защото по петите ни препуска нещо много по-страшно. То не ръмжи като животно, а издава много по-ужасяващи звуци, от които цялата настръхвам.

Нечовешки звуци.

После идва сблъсъкът. Зверовете, които ни преследват, не го правят предпазливо и тихо като горските животни. Те яростно бият копита в покритата с шума и клонки земя, силно и страховито. Съществата препускат към нас с такава скорост, че клоните с трясък се откъртват от стволовете на дърветата, покрай които минават. Тропотът им кънти до небесата и се удвоява в тях.

Луиса и Соня не поглеждат назад, а съсредоточено поддържат скоростта, наложена от Едмънд. Загледана в гърбовете им, аз бързо премислям малобройните възможности за спасение и в същия миг долавям безпогрешно шума от течаща вода. Наоколо става по-светло, отначало просветва съвсем слабо, а после изведнъж светлината огрява пътя ни и аз вече знам — реката е пред нас.

— Не спирай! Моля те, недей! — нашепвам в ухото на Сарджънт, защото река с размерите, които ми описа Едмънд, би накарала всеки кон да забави ход и да спре, а ние не можем да си го позволим.

Втурваме се през полянката и тогава я виждам — чист смарагд, проблясващ на залеза. Макар че излизаме от гората и тутакси се отправяме към водата, Хрътките са тъй близо, че усещам миризмата им — смесица от козина, пот и нещо гнило.

Конят на Едмънд се втурва в реката без никакво колебание, следван от този на Луиса, ала Сониният намалява скоростта и спира току до водата. Чувам я как го подтиква да продължи, как го моли, сякаш той може да разбере думите й. Но полза никаква. Огромното сиво животно се е заинатило и не помръдва от мястото си.

Имам само един миг — миг, в който действията около мен са забавили своя ход или пък се случват твърде забързано, — за да реша какво да правя. Нямам кой знае какъв избор, така че решението не е трудно.

Дърпам юздите на Сарджънт, за да спре, и се обръщам с лице към Хрътките.

Отначало поляната зад мен е пуста. Но ги чувам да приближават, извивам ръка назад и издърпвам лъка, метнат на гърба ми, като в същото време грабвам една стрела от мешката. Поставям я и опъвам тетивата, готова да посрещна врага, ала упражненията в Уитни гроув се оказват недостатъчни да атакувам звяра, който препуска начело на глутницата.

Ставащото пред очите ми далеч надхвърля моите очаквания. Съществото не е черно с червени очи, както си представях една Хрътка. Не. Само ушите му греят огненочервени, козината му блести от белота като най-фин кристал. Контрастът е убийствен — съществото, което е с размерите на Сарджънт, е истински звяр, покрит е девствено бяла козина. За малко да ми се доще да пренебрегна страха си и да погаля проблясващата белота, но в същия миг срещам очите му — изумруденозелени. Същите като моите. Като очите на майка ми и на сестра ми. Те ме зоват и страховито ми напомнят, че макар и на противоположни страни, ние сме неумолимо свързани чрез пророчеството, обвързващо всички ни в едно цяло.

Чувам ръмженето на останалите зверове зад Хрътката, която е начело. Нямам представа колко са на брой, ала единственото, което мога да сторя, е да се опитам да елиминирам колкото е възможно повече от тях, за да осигуря на приятелите си достатъчно време да преминат реката.

Не ми е лесно да се прицеля. Те са по-бързи от който и да е познат звяр и полупрозрачната им козина прелива от едното животно в другото, като образува светещо кълбо в мъглата. Единствено заревото на ушите им и привличащите ме като магнит очи ми помагат да не ги изгубя.

Внимателно се прицелвам в блестящото кълбо, където според мен са гърдите на звяра, мъча се да отгатна мястото по движението му. Опъвам стрелата още повече и я пускам. Тя литва напред, изящно блясва във въздуха и уцелва Хрътката тъй внезапно, че с почуда я виждам да рухва на земята.

Опъвам тетивата за втори изстрел, когато с крайчеца на окото си долавям някакво движение и от гората вдясно от мен изскача още едно допотопно животно. Когато излиза на поляната, то се обръща, а аз трескаво обмислям вероятността да поваля още един звяр. Съсредоточавам се върху Хрътката пред себе си. Сигурна съм, че ще я поваля, преди да ме достигне, ала отляво на поляната се появява още една.

Зад тях чувам ръмженето на безчет Хрътки, които прииждат ли, прииждат към мен.

Ръцете ми затреперват и аз… трескаво мисля… опитвам се да взема решение. Зад гърба си вляво чувам неочакван бумтеж и Хрътката, която тъкмо излиза на поляната, пада като покосена. Във въздуха се размирисва на барут и без да откъсвам поглед от поляната, аз разбирам, че Едмънд ме прикрива е пушката си.

Лия! Няма време! Тръгвай към реката, веднага!

Гласът на Едмънд разколебава решимостта ми. Без да изпускам лъка от ръката си, аз обръщам Сарджънт към реката и той нагазва във водата възможно най-бързо, а аз забивам шпори в хълбоците му, като продължавам да държа лъка в ръката си. Едмънд се втурва покрай мен към средата на реката, ала Сониният кон продължава да се запъва на брега. Тя е отпуснала поводите и се мъчи да го прилъже да нагази във водата, ала безуспешно. Конят стъпва с високо вдигнати копита, обикаля крайречните камъни и върти глава в отговор на нейните заповеди.

Нямам време за мислене. Наистина. Пришпорвам коня си към водата и когато стигам до задницата на коня й, протягам ръка. Минавам от едната му страна и с всичка сила го шляпвам.

Отначало не разбирам дали плесницата ми е свършила работа, защото конят ми профучава като стрела и нагазва право във водата. Копитата му рият по дъното на реката, ала това е повече усещане, тъй като не чувам нищо друго освен Хрътките. Те вият току зад гърба ми, а дъхът им ме пари по тила. Пришпорвам Сарджънт още по-силно, като се моля да не му хрумне да спре или да обърне глава назад към брега.

Ала не за Сарджънт би трябвало да се тревожа. Той гори от желание да достигне средата на реката, способен е да го направи. Внезапно вътре в мен се поражда ужас, той започва от краката ми, потопени във водата, плъпва нагоре, достига гърдите ми и сърцето ми започва да бие тъй лудо, че вече не мога да чуя дори Хрътките. Дишам забързано, без да мога да си поема дълбоко дъх, но вече не искам да избягам. Дърпам силно юздите и толкова рязко спирам Сарджънт, че за малко да изскочи от реката.

Соня профучава покрай нас и се втурва с коня си в дълбоката вода.

Ала аз съм залепнала за Сарджънт, а Сарджънт, по мое повеление, е залепнал за речното дъно. От ужас изпадам в потресаващо равнодушие и в същия миг си казвам, че е по-добре да падна жертва на Хрътките, отколкото да направя и крачка напред.

— Време е.

Обръщам се към източника на гласа. В това време Едмънд се връща и язди до мен. Бих искала той да продължи към отсрещния бряг, ала същевременно съм му благодарна, задето ми се е притекъл на помощ.

Срещам погледа му само за миг, преди звукът откъм брега да привлече вниманието ми. Не са Хрътките, нещо друго е. Някой друг точно зад тях. Фигура в пелерина язди черен кон, а Хрътките тичат пред него сякаш са най-обикновени ловни кучета.

Картинката е доста смущаваща. Но когато ездачът отмята назад качулката на наметалото си, всякакво усещане за реалност ме напуска и в главата ми се блъскат още повече въпроси.