Завръщане у дома

Глава 8 Кларк

Шевовете не държаха. Кларк стисна челюст, докато почистваше раната на рамото на Белами за трети път този ден. Рационалната част от нея знаеше, че на никого няма да помогне, като се разстройва, само че почти си беше изгубила ума, докато се мъчеше да реши как да постъпи. Можеше да рискува и да се надява, че тялото на Белами ще пребори инфекцията и ще започне да се възстановява въпреки шевовете. Или да махне шевовете и да постави нови, но така щеше да го изложи на опасност от повторно отваряне на раната вътре, което би могло да му навреди.

Пое си дълбоко дъх, издиша бавно и се опита да се съсредоточи. Макар Белами да беше извадил късмет, защото куршумът бе излязъл чисто, пазачите го бяха улучили на възможно най-ужасното място, на милиметри от главната артерия. Щеше да е трудно да му постави шевове в този участък дори ако се намираха на кораба и Кларк разполагаше със стерилно хирургическо оборудване и ярко осветление. В тази тъмна колиба и с двама пазачи, които кръжаха около Белами и се блъскаха в нея всеки път, щом се опиташе да прегледа раната му, беше почти невъзможно да го направи.

Точно поради тази причина лекарите не трябваше да оперират хора, за които ги е грижа. Едва удържаше треперенето на дланите си, да не говорим за вземането на обективни решения под напрежение. Допря опакото на ръката си до челото на Белами. Температурата му беше спаднала, което беше добър знак, но той все още беше отпаднал и изпитваше силна болка. Гадеше ѝ се при мисълта колко много страда — и колко малко можеше да направи, за да му помогне.

— Кларк? — обади се слаб глас през стаята. — Кларк? Моля те, имам нужда от теб.

Беше Марин, възрастна жена с дълбоко порязване на крака. Кларк беше почистила и зашила раната, но обезболяващите им свършваха с отчайваща скорост, което означаваше, че можеха да ги използват само в най-крайни случаи.

— Веднага идвам — отвърна Кларк.

Убиваше я, че изоставя Белами, но все още имаше толкова много хора, които се нуждаеха от сериозни медицински грижи, и Кларк не можеше да си позволи да прекара повече от няколко минути с него. Стисна ръката му и той отвори наполовина очи, усмихна се и стисна слабо нейната в отговор. Тя нежно положи ръката му обратно на постелята, обърна се и се сблъска с един от пазачите.

— Извинете.

Кларк едва съумяваше да сдържи раздразнението в гласа си. Постоянната охрана не само че беше твърде крайна мярка, а и я възпрепятстваше да се грижи за пациентите си. Къде се предполагаше да отиде Белами, при положение че беше почти през цялото време в безсъзнание, бълнуваше и имаше треска?

— Моля те, Кларк. Боли.

Гласът вече звучеше жаловит, отчаян.

Кларк нямаше време да хленчи. Трябваше да сменя превръзки и да предписва лекарства. Въпреки че беше благодарна за шанса да бъде полезна, изтощителното и непрестанно полагане на грижи не ѝ стигаше, за да избави ума си от тревогата. Всеки път, когато зърнеше Роудс, я обземаше ярост и отвращение. Едва не беше убил Белами, а на всичкото отгоре по същество я държеше като затворник. Беше изключено Кларк да напусне лагера, докато Белами се намираше в опасност, а всеки изминал час можеше да бъде оползотворен в издирване на родителите ѝ. Те сигурно смятаха, че Кларк все още се намира в Колонията, че не стъпва по същата земя като тях, нито под същото небе. Тази мисъл беше прекалено разстройваща, че да разсъждава над нея.

Кларк прекоси помещението и се надвеси над Марин. Когато повдигна превръзката от крака ѝ, изтласка настрани всички мисли как разочарова родителите си, като стои тук, в тази претъпкана колиба, вместо да тръгне да ги търси.

— Съжалявам, че имаш толкова силни болки — каза меко Кларк. — Знам колко е неприятно, но добрата новина е, че раната зараства чудесно.

Марин изглеждаше ужасно, лицето ѝ беше бледо и лепнеше от влага, но успя да кимне и да отрони едно тихо благодаря ти.

Кларк беше прекарала толкова много нощи на „Феникс“, приведена над учебниците си, като се дивеше колко се е усъвършенствала медицината на кораба. Преобладаващата част от сериозните болести бяха изкоренени — нямаше повече рак, сърдечни заболявания или дори грип — и учените бяха разработили начини за отглеждане на нова кожа и ускоряване зарастването на костите. Беше удивително да живее във време на такъв медицински триумф. Искаше да достигне нивото на лекарите, дошли преди нея, затова работеше здраво и запаметяваше процедури, лекарства и физиологични процеси.

Какво ли не би дала сега, за да разполага дори с една десета от медицинското оборудване, което ѝ беше подръка тогава. Буквално работеше в тъмното, опипвайки несръчно с ръце, вместо да си служи с остри като бръсначи скалпели, и раздаваше неубедителни уверения вместо убиващи бактериите лекарства. Със същия успех можеше да връчи на пациентите си дървена лъжица, която да захапят, както са правили лечителите в Средновековието. Огледа лицата на обърканите възрастни и шокираните деца, които стенеха, плачеха или просто се взираха в далечината. Отвън имаше стотици други като тях. Беше ли способна да се грижи за всички тези хора ден след ден, съвсем сама?

А това бяха малцината късметлии, които някак бяха успели да си осигурят място на транспортните кораби. По израженията на лицата им съдеше, че цената да спасят собствената си кожа се бе оказала ужасяващо висока. Можеше да види изписаната в очите им болка от изоставянето на любими хора, приятели и съседи, от това, че са позволили други да умрат, за да оцелеят те. Кларк приклекна до едно момче, на име Кийт, което лежеше кротко на походно легло в дъното на помещението. Усмихна му се и той ѝ помаха леко. Миналата нощ беше попитала Кийт дали майка му и баща му са били с него и той бе поклатил мълчаливо глава. Кларк можеше да разпознае по измъченото му изражение, че е сам на Земята, затова спря да задава въпроси.

Чудеше се какво щеше да му се случи, след като тя спреше да се грижи за него. Счупените му ребра скоро щяха да заздравеят и той щеше да напусне относителното спокойствие и сигурността на болничната колиба. До този момент Октавия се грижеше за децата без родители, но една тийнейджърка не можеше да направи кой знае какво. Кой щеше да го научи да ловува или да разпознава дали водата е достатъчно чиста за пиене? Щеше ли да се страхува през първата си нощ, прекарана под звездите? Кларк отметна потната му коса от челото и потупа лекичко върха на носа му.

— Почини си, приятелче — прошепна тя.

Кийт затвори очи, но Кларк се съмняваше, че ще му се удаде възможност да поспи.

Като го гледаше толкова мъничък и самотен, Кларк беше благодарна за хората, които познаваше на Земята. Сред новопристигналите имаше доста познати лица — например доктор Лахири, както и няколко души от жилищния ѝ коридор. Дори Глас. Макар двете момичета така и да не се бяха сприятелили, Глас и Кларк се бяха познавали през целия си живот. Имаше нещо успокояващо в това да види лице, което е гледала цяла вечност — да знае, че Глас е донесла със себе си много спомени от умиращия кораб, сходни с тези на Кларк. Сякаш така не ѝ се налагаше да помни всичко сама — имаше с кого да сподели бремето.

Макар крайниците ѝ да бяха натежали от изтощение и притеснение, Кларк се насили да продължи към следващия пациент. Беше доктор Лахири, чието рамо все още му причиняваше обезпокоителна болка.

Той повдигна глава от болничното легло. Обикновено съвършено поддържаната му сива коса беше мазна и разрошена, което беше дори по-обезпокоително от раната на рамото му.

— Здравей, Кларк — поздрави я вяло той.

— Привет, доктор Лахири. Как е главата ви?

— По-добре. Замайването попремина и в момента не те виждам двойна.

Кларк се усмихна.

— Е, значи, бележи подобрение. Честно казано, обаче ми се иска да имаше още една Кларк.

Доктор Лахири се вгледа внимателно в нея.

— Вършиш прекрасна работа, Кларк. Надявам се, че го осъзнаваш. Родителите ти много биха се гордели с теб.

Сърцето на Кларк се сви — не беше сигурна дали от тъга, или от признателност. В продължение на няколко славни дни беше абсолютно убедена, че отново ще види родителите си — беше прекарала дълги часове във фантазии за нещата, които щеше да им разкаже, разтоварвайки пред тях всички мисли и истории, които бе скътала, понеже нямаше с кого да ги сподели. Сега обаче шансовете да се натъкне на информацията, от която се нуждаеше, за да ги издири, изглеждаха все по-нищожни и по-нищожни.

— Трябва да ви попитам нещо — рече тихо Кларк, като се озърна, за да се увери, че пазачите не я подслушват. — Онзи ден намерих нещо, което ме убеди, че родителите ми може и да са живи. — Видя как очите на доктор Лахири се разшириха, но не точно от шок или недоверие. Възможно ли беше вече да е знаел? — И мисля, че са на Земята — продължи тя, поемайки си дълбоко дъх. — Знам, че са. Просто трябва да измисля как да ги открия. Знаете ли… Знаете ли нещо? Нещо, каквото и да е, което би могло да ме насочи в правилната посока?

Доктор Лахири въздъхна.

— Кларк, знам, че искаш…

Прекъсна ги някаква суматоха на вратата. Кларк се извърна и забеляза, че вицеканцлерът Роудс е застанал на прага на стаята. През болничните легла премина вълна от шепот, когато пациентите повдигнаха глави и видяха кой е влязъл. Кларк погледна отчаяно доктор Лахири, нетърпелива да довършат разговора си. Той ѝ кимна, сякаш да я увери, че ще поговорят по-късно.

Кларк прекоси помещението към вицеканцлера. Спря пред него с ръце, подпрени на бедрата, и изпълнена със закрилническо чувство към пациентите и лазарета си. Пазачите се разпръснаха в полукръг около Роудс, като блокираха цялата слънчева светлина, прииждаща откъм входа. Стаята притъмня във всеки смисъл на думата. Кларк се изпълни с гняв само при вида на самодоволната физиономия на Роудс. Не беше и предполагала, че някой ден в нея ще бушуват такива силни чувства спрямо когото и да било. Именно Роудс беше наредил на родителите ѝ да проучат ефектите на радиацията чрез експерименти върху хора. Върху деца. Роудс беше човекът, който беше заплашил да убие Кларк, ако не му се подчинят, а после бе отрекъл каквото и да е участие от своя страна в ужасяващите експерименти. Беше осъдил родителите ѝ на смърт. А сега беше дошъл за Белами.

— Вицеканцлер — рече Кларк, без да се старае да прикрие презрението си. — Как мога да ви помогна?

— Това не те засяга, Кларк. Тук сме за Белами Блейк.

Той изблъска рамото ѝ, когато я подмина и се отправи към дъното на стаята. Кларк стисна юмруци и ноктите ѝ се забиха в дланите ѝ. Кръвта ѝ кипеше във вените и се наложи да направи няколко бързи вдишвания, за да се увери, че няма да стори нещо, за което после ще съжалява. Роудс може и да беше покварен мерзавец, но също така беше и опасен. Родителите ѝ го бяха научили по трудния начин.

Кларк проследи как Роудс се приближава до Белами, който, слава богу, спеше. Вицеканцлерът се втренчи за кратко в него, а после се обърна и закрачи припряно към вратата. Когато подмина пазачите, заговори, без да ги удостоява с поглед.

— Поставете затворника под строг тъмничен режим до деня на процеса.

— Сър — престраши се да попита един от хората му, — къде ще го държим?

Роудс спря и бавно се извърна, за да изгледа пазача с присвити очи.

— Измислете къде — тросна се той, преди да изчезне през вратата.

— Да, сър — рече пазачът на отдалечаващия се гръб на Роудс.

Стомахът на Кларк бавно се обърна, когато разпозна гласа. Беше Скот. Тя вдигна поглед и видя, че той се взира в Белами с неразгадаемо изражение. Обикновено при вида на надупчената от акне кожа и воднистите му очи ѝ се приискваше да си вземе дълъг, горещ душ. Този път обаче тя не изпита обичайното си отвращение. Този път почувства повече надежда, отколкото неприязън, защото Скот ѝ беше дал идея. Никой, особено вицеканцлер Роудс, нямаше да нарани Белами. Кларк щеше да се погрижи за това.