Завръщане у дома

Глава 22 Кларк

Кларк прекарваше всяка свободна минута в радиостаята и днешният ден не беше по-различен. След срещата за обсъждане на стратегията с Макс всички се бяха разотишли, за да се подготвят за битка. Ерик им беше казал, че Роудс мобилизира пазачите си за нападение точно преди зазоряване на следващата сутрин. Дотогава имаше осем часа.

Бяха се съгласили единодушно, че е най-добре да изчакат колонистите да дойдат до Маунт Уедър, където предимството беше на страната на земнородните. Разполагаха със солидния си бункер, защитен от скални образувания, които го заобикаляха от всички страни. Също така познаваха в детайли терена, който Роудс и хората му не бяха виждали. Група земнородни вече бяха изпратени в гората и се бяха изкачили високо по дърветата, където щяха да бъдат невидими за всеки на земята. Веднага щом настъпващите колонисти минеха под тях, земнородните бойци щяха да се спуснат от дърветата. Вицеканцлерът и хората му щяха да попаднат в капан между земнородните зад тях и онези, които чакаха да атакуват във вътрешността на Маунт Уедър.

Това беше рискован план, меко казано, но разполагаха само с него. Щеше да се наложи да разчитат на елемента на изненадата — и на голяма доза късмет. Докато другите тревожно сновяха по коридорите в очакване на сигнала да заемат позиции, Кларк търсеше утеха в радиостаята. Почти можеше да долови присъствието на родителите си там и това ѝ вдъхваше спокойствие — и надежда.

Тишината също така ѝ даваше шанс да се опита да осмисли всичко, което Уелс ѝ беше казал. Никога — дори и в най-смелите си мечти или най-ужасните си кошмари — не си беше представяла, че Уелс е способен на подобно нещо. Беше застрашил живота на всеки един обитател на Колонията само за да ѝ даде възможност да навърши осемнайсет години. Така ѝ се пригади, че едва не се свлече на колене. Всички онези хора — буквално всички, които познаваше — бяха мъртви заради нея. Заради стореното от Уелс с цел да я спаси. Но един господ знаеше, че не е в състояние да го съди. Когато Кларк беше открила, че родителите ѝ провеждат експерименти с радиация върху нерегистрирани деца от груповия дом, не бе направила нищо, за да ги спре. Кларк много добре знаеше какво е да поставиш любимите си хора преди всичко останало. През толкова голяма част от живота си беше гледала на света през черно-бяла призма и беше разграничавала правилното от грешното със същата увереност, с която беше разграничавала растителните клетки от животинските по време на изпит по биология. Последната година обаче ѝ беше брутален крах в теорията на моралната относителност.

Докато тези мисли минаваха през главата ѝ, Кларк се заигра с плъзгачите и превключвателите. Пронизително, равномерно пращене изпълни стаята и отекна по каменните стени. Опита нова комбинация и тоналността на пращенето стана по-дълбоко с един тон. Тогава проехтя високочестотен вой. Кларк се изправи в стола. Досега не беше чувала този звук. Побутна плъзгача на косъм напред. Воят намаля и в продължение на секунда се чуваше само статичен шум. Сърцето на Кларк се сви.

Тогава долови нещо дълбоко в свистенето. Беше толкова слабо, не по-силно от шепот на вятъра. Беше неразпознаваемо, но в същото време ѝ се стори странно познато. Звукът ставаше все по-силен, като че ли се приближаваше към нея. Кларк наклони глава към радиопредавателя и напрегна слуха си. Не беше сигурна какво е чула. Възможно ли беше да е…? Поклати глава. Навярно си въобразяваше. Дали отчаянието ѝ я водеше до оглупяване?

Но звукът ставаше все по-силен и ясен — и определено беше глас. Не си го въобразяваше. Кожата ѝ настръхна и сърцето ѝ задумка бясно в гърдите. Кларк познаваше този глас.

Беше на майка ѝ.

Думите заехтяха с усилен звук.

— Проверка на радиото — каза безстрастно майка ѝ, сякаш вече беше изричала същите думи хиляди пъти. — Проверка на радиото. Алфа излъчване, проверка на радиото.

Кларк затвори очи и остави гласа на майка ѝ да я обгърне, да я изпълни с най-прекрасната смесица от облекчение и радост, сякаш е чула сърцебиенето на пациент, допреди секунди изпаднал в сърдечен арест. Ръцете ѝ трепереха, щом се пресегна към бутона, който предаваше гласа ѝ по въздушните вълни.

— Мамо? — обади се разтреперана Кларк. — Ти… ти ли си това?

Настъпи дълга пауза и Кларк затаи дъх, докато не я заболяха гърдите.

— Кларк? Кларк? — Нямаше съмнение: беше майка ѝ. Тогава Кларк дочу мъжки глас, който говореше на заден фон. Баща ѝ. Беше истина. Бяха живи. — Кларк, къде си? — попита майка ѝ през различните честоти с еднаква доза удивление и недоверие. — На Земята ли си?

— Да… тук съм. Аз…

От гърлото ѝ се откъсна ридание, а по лицето ѝ потекоха сълзи.

— Какво има, Кларк? Добре ли си?

Опита се да каже на майка си, че е добре, но от устата ѝ излезе единствено хлипане. Кларк отприщи всички сълзи, които бе твърде вцепенена да пролее през дългите самотни месеци на затварянето — тогава, когато вярваше, че наистина е сама във Вселената. Сърцето ѝ преливаше от радост, щастието ѝ почти наподобяваше болка, но въпреки това тя не можеше да спре да плаче.

— О, господи, Кларк. Какво става? Къде си?

Тя избърса носа си с опакото на ръката си и се опита да си поеме дъх.

— Добре съм. Просто не мога да повярвам, че говоря с вас. Казаха ми, че са ви изхвърлили в Космоса. Аз… мислех, че сте мъртви!

Кларк си помисли за мислените разговори, които беше водила с родителите си през последната година и половина, когато си представяше какво биха казали, ако им споделеше за процеса, за Уелс и най-вече за чудесата на Земята. В продължение на осемнайсет месеца всичко, което им беше разказала — всяка молитва и всяка молба — беше посрещано единствено от задушаващо мълчание. А сега мълчанието се беше вдигнало, освобождавайки я от тежест, която не беше осъзнавала, че притиска сърцето ѝ.

— Всичко е наред, Кларк. Тук сме. Живи сме. Къде се намираш в момента?

Гласът на баща ѝ беше толкова овладян, толкова успокояващ.

— В Маунт Уедър съм — отвърна тя и се ухили, като бършеше носа си в ръкава. — Вие къде сте?

— О, Кл… — поде майка ѝ, но пронизителният вой се завърна и рязко я прекъсна.

— Не! — извика Кларк. — Не, не, не! Мамка му — проплака тя и удари с длан по командното табло.

Трябваше да възстанови сигнала.

Започна да върти трескаво всички копчета, но не успя да нацели повторно правилната честота. Радостните ѝ сълзи се превърнаха в сълзи от безсилие, щом мъчително безпокойство бликна в гърдите ѝ. Имаше чувството, че отново ги губи.

Преди да има възможност да опита каквото и да било друго, вратата се отвори с трясък и няколко от хората на Макс се втурнаха в стаята.

— Кларк — каза един от тях. — Тук са. Да вървим.

— Прекалено рано е — стъписа се тя. — Как са се добрали до тук толкова бързо?

— Не знаем, но трябва да заемем позиции.

Главата ѝ се замая, докато се опитваше да осмисли значението на чутото. Роудс и пазачите му се готвеха да нападнат Маунт Уедър.

— Но ние не сме подготвени…

— Трябва да сме подготвени — натърти мъжът. — Време е да тръгваме.

Кларк скочи от стола и изтри сълзите от лицето си, благодарна, че всички останали щяха да са твърде заети, че да я питат защо плаче. Без да хвърля поглед назад към мигащите светлини и непрестанното съскане и пращене на радиопредавателя, тя изтича от стаята, готова да се въоръжи за битка.