Завръщане у дома

Глава 18 Кларк

Настроението в лагера на земнородните рязко се беше променило. Когато слънцето залезе, трескавото вълнение, което бе кипнало кръвта на всички по време на стълкновението с хората на Роудс, го последва. Все още бяха решени да защитят Белами — ако не друго, сблъсъкът беше изяснил колко опасно би било да се подчинят безропотно на колонистите — но израженията им бяха помръкнали, а гласовете им бяха станали дрезгави и припрени, докато прибираха децата си у дома и спускаха резетата на вратите.

Кларк седеше пред колибата и се надпреварваше с избледняващата светлина, понеже се готвеше да поднови шевовете, които Белами бе разкъсал по време на бягството им.

— Свали си тениската — подкани тя, щом се наместиха на затревения участък, който се намираше отвъд удължаващите се сенки.

Белами изглеждаше объркан и се озърташе наляво-надясно, за да провери дали на черния път има хора.

— Какво? Тук ли?

— Да, тук. В колибата е твърде тъмно. — Той се поколеба, но Кларк повдигна вежда. — Откога трябва да моля повторно Белами Блейк да си свали тениската?

— Стига де, Кларк. И бездруго вече ме смятат за побъркан беглец от закона, заради когото всички ще измрат. Трябва ли да бъда и побъркан гол беглец от закона?

— Да, освен ако не искаш да те смятат за побъркан мъртъв беглец от закона. Трябва да оправя тези шевове.

Той въздъхна драматично, хвана ръба на тениската си със здравата си ръка и я издърпа през главата си.

— Благодаря ти — рече Кларк, потискайки усмивката си.

Като пациент Белами страшно ѝ напомняше на някои от малките деца, които бе лекувала в медицинския център. Но това беше едно от нещата, които обичаше в него. В един момент можеше да се изявява като отстрелващ елени и мятащ стрели воин, а в следващия — като палаво дете, плацикащо се в потока. Възхищаваше се на начина, по който се впускаше във всяка роля и се наслаждаваше на всеки миг. Изминалите няколко седмици на Земята бяха изтощителни и ужасяващи, но също така напълно вълшебни, понеже Кларк се беше научила да гледа на неопитомената планета през неочаквано романтичната призма на Белами. За разлика от по-голямата част от Стоте, които винаги биха избрали да клюкарстват край огъня, вместо да изследват гората, Белами сякаш предпочиташе компанията на дърветата пред тази на хората. Кларк обичаше да се разхожда с него в гората и да вижда как дръзкото му поведение си отива, докато той се озърташе възхитено.

Накара Белами да легне, докато вдяваше иглата, която тъкмо бе стерилизирала над огъня.

— Искаш ли да проверя дали имат обезболяващи? — попита Кларк и постави ръка върху тази на Белами.

Той стисна очи и поклати глава.

— Не. Вече им причиних достатъчно главоболия. Няма да им вземам и лекарствата.

Кларк присви устни, но не възрази. Знаеше, че не е разумно да спори с Белами, когато изпаднеше в едно от инатливите си настроения. Притисна малко по-силно ръката му, за да ограничи не само неговите движения, но и своите.

— Добре. Поеми си дълбоко дъх.

Тя плъзна иглата в кожата му и се насили да не мърда, когато Белами трепна и изпъшка. Щеше да е най-добре да работи бързо и прецизно, за да съкрати възможно най-много продължителността на процедурата.

— Страхотно се справяш — каза му тя, щом извади иглата и я подготви за втори шев.

— Ако не те познавах толкова добре, бих си помислил, че се наслаждаваш на това — процеди през стиснати зъби Белами.

— Всичко наред ли е при вас? — попита един глас.

Кларк не се обърна, но дочу Макс, Уелс и вероятно Саша да вървят към тях.

— Супер — обади се Белами, преди тя да е отговорила. — Просто задоволявам садистичните наклонности на Кларк. Нищо необичайно. — Той отново изстена. — Всяка нощ я оставям да ми го причинява.

— Не мърдай — каза Кларк. Подръпна нежно нишката и проследи със задоволство как кожата се опъва. — Нали не искаш да сбъркам и без да искам, да ти зашия устата.

Успя да долови усмивката на Саша.

— Двамата сте доста странна двойка — рече тя.

— Каза земното момиче, което се среща с момче, паднало от небето — процеди през стиснати зъби Белами.

Кларк завърза малък възел и отряза излишния конец.

— Готови сме.

Стисна коляното на Белами, за да му даде знак да седне. Той сведе поглед към шевовете и кимна.

— Добра работа, докторе — обяви високо, така че останалите да го чуят. После се усмихна и я придърпа към себе си. — Благодаря — прошепна, преди да я целуне по главата, а после се пресегна за тениската си.

— Трябва да се приберете вътре — заръча Макс и хвърли кос поглед към дърветата, които обграждаха селището. — Не мисля, че вашите хора ще ни причинят някакви неприятности тази нощ, но няма и причина да ги улесняваме, ако все пак дойдат.

Уелс прочисти гърло.

— Исках да поговоря с вас за това. Знаем, че е само въпрос на време, преди пазачите да се върнат, несъмнено с още повече хора и оръжия. А доколкото познаваме Роудс, него няма особено да го е грижа за невинните. Ще приеме укриването на Белами като обявяване на война. — Той направи пауза и погледна Саша, която леко му кимна. — Мисля, че ще е най-безопасно всички да се скрият обратно вътре. Под земята, в Маунт Уедър.

Макс се втренчи в него.

— Под земята — повтори огорчено той и сбърчи уста точно като Роудс, когато бе изрекъл думата сестра.

— Крепост е, нали? — намеси се Кларк. — Ако може да устои на стотици килотонове радиация, със сигурност може да удържи и няколко пазачи.

Макс стрелна Саша с поглед, който Кларк не можеше да разтълкува съвсем, но беше достатъчен, за да я накара да прехапе нервно устна. Когато мъжът заговори, гласът му беше напрегнат:

— Ние сме добре запознати с възможностите на Маунт Уедър. Хората ни са живели там с векове, вътре са погребани цели поколения. Живели са и са умирали, без дори да зърнат слънцето. Когато най-накрая се завърнахме на повърхността, се заклехме да останем тук. Никога няма да позволим нещо — или някой — да ни принуди отново да се върнем под земята.

Като човек, израснал в космическа станция и все още изпитващ радостна тръпка от първите си глътки свеж утринен въздух, Кларк можеше да разбере позицията на Макс. Но ако нещата се свеждаха до живот под земята или смърт на повърхността, то изборът беше ясен.

— Роудс няма да спре, докато не получи каквото иска — обади се тя. — И няма да го е грижа колко от вашите хора ще трябва да убие междувременно.

Лицето на Макс доби студено изражение.

— И преди сме отблъсквали нападатели — каза той. — Знаем как да се браним.

— Не и такива хора — изтъкна Уелс. — Става дума за обучени войници — малка армия. Знам, че другите земнородни са опасни, но не могат да се мерят с пазачите на Роудс.

Макс потъна в мълчание и макар изражението му да остана строго, Кларк долови, че обмисля думите на Уелс.

Саша проговори първа.

— Тате, трябва да послушаме Уелс. Той знае за какво говори. И на мен не ми се слиза под земята, колкото и на теб, но в случая смятам, че това е правилното решение.

Макс се втренчи в нея с лека изненада, а после нещо в изражението му се промени — сякаш виждаше дъщеря си в нова светлина и приемаше, че тя се бе превърнала от дете в съветник. Сърцето на Кларк се сви болезнено, щом си помисли за собствения си баща и дългите часове, които бяха прекарали в обсъждане на обучението по медицина на Кларк и неговите собствени изследвания. В годината, предшестваща ареста му, той беше започнал да се отнася с нея като с доверен колега, като с приятел. Дали някога щеше да има възможност да му разкаже за всичките си приключения на Земята? Щеше ли някога да успее да му зададе въпросите, които пазеше специално за него?

Макс най-накрая кимна.

— Добре. Ще го направим спокойно. И трябва да разясним на хората ни, че това е само предпазна мярка. Ще изпратим сигнал и ще подканим всички да побързат. Уелс, ти ела с мен. Можеш да ни разкажеш накратко за Роудс и стратегията му, докато се евакуираме.

След като обсъди положението с някои от съветниците си, Макс реши да премести всички в Маунт Уедър още същата вечер. Изпрати няколко инженери напред, за да се уверят, че крепостта е готова да поеме притока от хора, и през остатъка от вечерта обикаляше от къща на къща и обясняваше ситуацията.

Към полунощ всички членове на общността се бяха събрали в подножието на планината, подготвени да прекарат нощта в недрата ѝ за първи път от десетилетия. Повечето хора си носеха храна и дрехи и бяха повели със себе си деца, които стискаха любимите си играчки.

Макс застана до огромната метална врата, вградена в хълма, която беше отворена, за да пропусне потока от хора. Белами и Кларк, както и Уелс, който стоеше до Саша, изчакаха, докато почти всички влязат вътре.

— Мога ли да направя нещо? — попита Кларк Макс, щом се приближиха.

— Просто се увери, че всички са се настанили. Има предостатъчно стаи, но някои от тях са трудни за намиране. Ако ти се стори, че някой се е изгубил, можеш да му кажеш да ме изчака. Слизам долу след няколко минути.

Кларк кимна, хвана ръката на Белами и го поведе през вратата и надолу по първото стъпало на стръмни тесни стълби, които сякаш се спускаха до лоното на Земята. И двамата бяха влизали във вътрешността на Маунт Уедър и преди, но тогава вярваха, че земнородните са им врагове, така че не бяха отделили много време да се наслаждават на удивителната обстановка. Това не беше някаква си мрачна пещера — беше сложно устроен бункер, който най-добрите инженери на Америка бяха построили с цел да устои на Катаклизма.

Кларк и Белами се добраха до първия жилищен коридор — ярко осветено помещение, обточено от двете страни със спални. В края му стоеше една жена, която стискаше за ръце две малки момиченца с уплашен вид.

— Нуждаете ли се от помощ? — попита Кларк.

— Всички тези стаи са заети — отвърна жената, а в гласа ѝ отекна тревожна нотка.

— Не се притеснявайте. На следващото ниво има цял свободен сектор — увери я Кларк. — Ако само почакате тук, ще изтичам да го намеря.

— Куклата ми е уморена — обади се едно от момиченцата, което държеше дървена играчка в ръце. — Трябва да си легне.

— Няма да се бавя. А знаеш ли какво можеш да правиш през това време? Можеш да разкажеш на приятеля ми за куклата си.

— Какво? — изгледа я косо Белами. — Идвам с теб.

— Никакво излишно натоварване за теб. По заръка на доктора.

Белами извъртя очи, а после въздъхна и се обърна към момиченцето.

— И така — чу го да казва, когато забърза нататък. — Как обича да ловува твоята кукла? Копия ли предпочита, или лъкове и стрели?

Кларк се усмихна широко, като си представи слисаното изражение на момиченцето — после слезе по още едно стълбище и пое в посока, за която предполагаше, че води към спалните, ала разположението на този етаж беше по-различно от това на горния. Върна се назад и се опита да тръгне по друг път, но в крайна сметка съвсем се обърка.

Коридорите в това крило изглеждаха различно. Имаха по-малко врати и по-утилитарен вид, като че ли са били построени за съхранение на оборудване или консумативи. И наистина, щом стигна до първата врата, на нея висеше табела, на която пишеше: ПОДДРЪЖКА НА СЪОРЪЖЕНИЕТО: САМО ЗА УПЪЛНОМОЩЕН ПЕРСОНАЛ. Понеже последният човек, упълномощен да отвори вратата, бе починал преди поне две столетия, Кларк прецени, че нищо няма да се случи, ако надзърне. Разтърси дръжката. Беше заключено.

Кларк продължи към следващата врата от отсрещната страна на коридора. Надписът гласеше: РАДИОКОМУНИКАЦИИ: САМО ЗА УПЪЛНОМОЩЕН ПЕРСОНАЛ. Кларк застина. Радио? Преди не ѝ беше минавало през ума, но беше естествено хората, затворени в Маунт Уедър, да искат да имат средство за комуникация… само че комуникация с кого? Ако бяха използвали тази стая, то се предполагаше, че не е останал човек, който да приеме обаждането. Освен ако… дали е възможно да е имало други бункери? Други версии на Маунт Уедър?

Кларк се втренчи продължително във вратата, а една странна, далечна мисъл гъделичкаше ума ѝ. Не можеше да го изрази ясно, но нещо в тази врата — в тази табела, в тези думи — ѝ се струваше познато. Натисна дръжката, но тази стая също беше заключена.

— Кларк? Намери ли още спални? — Гласът на Белами се чуваше слабо, но в него се долавяше нотка на безпокойство. — Кларк?

— Тук съм — извика в отговор тя, завъртя се и забърза по коридора по посока на гласа му.

След като помогнаха на всички да се настанят, двамата придружиха Макс, Уелс и Саша, за да направят опис на запасите. На път към стария ресторант на самообслужване Макс им обясни, че хората му не са спирали да поддържат Маунт Уедър за подобни спешни случаи.

— Значи добре познаваш това място — каза Кларк.

— Всъщност аз съм роден тук — изненада я с отговора си Макс. — Бил съм последното бебе от Маунт Уедър. Няколко месеца след раждането ми е станало ясно, че нивата на радиация най-сетне не представляват заплаха, и всички сме се върнали на повърхността. Въпреки това аз продължавах да прекарвам доста време тук долу. Това беше любимото ми място за изследване, понеже възрастните рядко влизаха вътре.

— Мога да си представя. Като стана дума за проучване — поде внимателно Кларк, като се опитваше да не създава впечатление, че си пъха носа в чужди работи, — тази сутрин открих радиостая. Знаеш ли за какво може да са я използвали?

— Ако трябва да бъда честен, предимно за убиване на времето — сви рамене Макс. — Всяко поколение си е изработвало система за редовно изпращане на сигнали. Никое обаче не е получило дори един-едничък отговор. Доколкото можехме да преценим, нямаше кой да отговори.

Кларк усети внезапно как я залива вълна на разочарование, но тогава на повърхността на морето ѝ от объркани мисли изплува още един въпрос.

— А използвали ли са я учените, пристигнали с първия транспортен кораб?

Макс се взираше в нея с любопитство, сякаш се мъчеше да прецени накъде бие с въпросите си.

— Всъщност, да. Е, поне се опитаха. Доста разпитваха за радиопредавателя и дори ги пуснах вътре, за да го изпробват, но им казах същото, каквото и на теб…

Кларк го прекъсна.

— Имаш ли ключ?

— Да, ключът е у мен. Искаш ли да отидем?

— Да, моля. Наистина би било чудесно.

Белами изгледа въпросително Кларк, но тя отмести поглед и остави ума си да се зарее в преследване на спомен, за който не бе сигурна дали изобщо някога ѝ е принадлежал.

Кларк се насили да си поеме дълбоко въздух, точно както правеше, преди да асистира на доктор Лахири при сложна хирургическа процедура. Този път обаче не се канеше да използва скалпел, за да открие нечия трикуспидна аортна клапа; готвеше се да влезе в пункта за обмяна.

Кларк ненавиждаше просторната зала, която винаги беше претъпкана, без значение кога си отишъл. Мразеше пазаренето за добра цена и истински ненавиждаше да води безсмислени разговори с останалите присъстващи, преструвайки се, че ѝ пука дали някоя тениска съдържа десет или петнайсет процента някакви си влакна. Утре обаче беше рожденият ден на Уелс и Кларк отчаяно искаше да намери перфектния подарък за него.

Тъкмо когато събра смелост да пристъпи вътре, видя Глас и Кора да се задават срещу нея и Кларк побърза да се скрие зад ъгъла. Беше изключено да избере подарък за Уелс, докато двете я наблюдават и коментират шумно подбора ѝ, сякаш не може да ги чуе. Щеше да се наложи да се върне по-късно. Те разглеждаха парчетата плат със същото внимание, с което Кларк изучаваше тъканни образци в лабораторията.

— Не виждам с какво ще навредим, ако погледнем. — Гласът на мъжа се понесе по коридора и накара Кларк да застине на място.

— Дейвид, знаеш, че в пункта за обмяна няма да има нищо дори малко доближаващо се до това, от което се нуждаем. Цялата тази техника беше разграбена преди години. Бихме могли да проверим на черния пазар на Уолдън, ако смяташ, че си струва риска.

Дъхът на Кларк секна, когато надникна зад ъгъла. Бяха нейните родители. Майката на Кларк не беше ходила до пункта за обмяна от години, а не си спомняше и баща ѝ някога да го е посещавал. Какво, по дяволите, правеха тук посред бял ден, когато се предполагаше, че трябва да се намират в съответните им лаборатории?

— Радиото работи — казваше баща ѝ. — Просто трябва да намерим начин да усилим сигнала. Всъщност ще бъде лесно. Нуждаем се само от няколко части за оборудването.

— Всичко е чудесно, с изключение на факта, че няма кой да ни чуе на другия край на линията.

— Ако някой се е добрал до Маунт Уедър или до бункерите за контрол на заболяванията, значи има достъп до радиоприемник. Просто трябва да се уверим…

— Осъзнаваш ли колко налудничаво звучи това? — понижи глас майка ѝ. — Шансовете да проработи са безкрайно малки.

— Ами ако не е налудничаво? Ами ако там долу има хора, които искат да се свържат с нас? — Той замълча за миг. — Не искаш ли да им кажеш, че не са сами?

На Белами, Уелс и Саша трябваше да им се признае, че не се опитаха да попречат на Кларк, когато им разказа за родителите си и как си беше мислила, че може и да са знаели за радиоприемника в Маунт Уедър. Беше налудничаво, но не повече от това Белами и Уелс да открият, че са братя, или Кларк да научи, че докато е скърбяла за смъртта на родителите си, те през цялото време са били на Земята.

Макс отключи вратата с шумно изщракване. Тя се отвори и старите панти изскърцаха. Направи път на Кларк и протегна ръка, за да ѝ даде знак да влезе. Тя пристъпи предпазливо вътре. Помещението беше малко и едва ли можеше да побере повече от трима-четирима души, а едната стена цялата беше заета с високоговорители, превключватели и циферблати. На останалите три бяха закачени разнообразни указателни табели. Очите на Кларк попаднаха на постер, на който бяха изобразени различни флагове, до които бяха изписани дълги поредици от цифри. Надписите гласяха:

— Кога за последно се опитахте да изпратите сигнал? — попита Кларк.

— Преди около месец — отвърна Макс. — Възнамеряваме отново да опитаме след няколко седмици. Честно казано, правим го само като част от рутинната поддръжка, предимно за да се уверим, че оборудването още работи. Досега не сме получавали дори и пиукане, Кларк.

— Знам. Но това не означава, че родителите ми не са били намислили нещо. Може би ще успея да разбера къде са отишли, като постоя тук и използвам същото оборудване като тях.

— Добре — кимна Макс. — Тогава те оставям. Късмет.

Кларк се приближи разтреперана до контролното табло. Вдясно се извисяваше висока кула от оборудване. Кабели и жици във всякакви цветове и размери стърчаха като пипала. Кларк прокара длани по машинарията — прекалено се страхуваше да не натисне нещо по погрешка. Огледа маркировките, комбинациите от думи и цифри, които никога досега не беше виждала: kHz, km, GHZ, µm.

Един превключвател беше достатъчно красноречив. На него пишеше ВКЛЮЧИ/ИЗКЛЮЧИ. Кларк си пое дълбоко въздух и го щракна. Затаи дъх, когато цялата апаратура грейна, сякаш я беше съживила. Проблясваха светлини. Механизмите ѝ сякаш се разбръмчаха и заработиха усилено. Дълбоко от вътрешността ѝ се носеха прищраквания и припуквания. Последва ниско, меко свистене, което изпълни стаята и постепенно стана все по-силно и равномерно. Беше пленително — звукът на живота, който може би се криеше някъде там. Кларк можеше да предположи защо родителите ѝ биха дошли тук. Защото биха искали да го видят със собствените си очи, да доловят необятността на планетата със собствените си уши. Да чуят звука на надеждата.

Забеляза малко чекмедже под командното табло. Отвори го и за своя изненада откри малка книжка. Беше наръчник. Страниците изхрущяха, когато го отвори и прокара пръсти по инструкциите.

Можеше да прекара цялата нощ в радиостаята. Беше изгубила представа за времето, докато натискаше копчетата и внимателно побутваше плъзгачите на милиметър-два в една или друга посока. Всеки път, когато направеше и най-малката корекция, пращенето се променяше, макар съвсем малко. Беше почти недоловимо, но Кларк можеше да го чуе. Беше като едва различимите особености в акцента на фениксийците и уолдънците. И всеки път усещаше нещо, което не вярваше, че някога отново ще почувства — присъствието на родителите си. Двамата бяха слушали същия този звук. Бяха го нагласяли и го бяха проучвали из основи в търсене на признаци на живот отвъд Маунт Уедър. Кларк само трябваше да прекара достатъчно време тук, че да разгадае какво бяха открили — и къде ги беше отвело то.

Когато Белами дойде да провери как е, на Кларк буквално ѝ се виеше свят от вълнение.

— Как вър…

Преди да може да довърши, тя изтича при него и се метна на врата му, което го накара едновременно да се засмее и да изстене, докато я прегръщаше с една ръка.

— Съжалявам — изчерви се тя. — Страхотна лекарка съм, няма що. Добре ли си?

Той се ухили.

— Добре съм. И така, какво толкова чу, че така се развълнува? — попита той и посочи към радиоапаратурата.

— Нищо, просто бял шум — отвърна Кларк с огромна усмивка. — Невероятно е!

Белами сбърчи вежди в преувеличено объркване.

— Хм, знам, че не съм учен или нещо от рода, но какво му е невероятното на това?

Тя го шляпна по здравата ръка.

— Фактът, че изобщо работи, означава, че имам някакъв напредък. Родителите ми смятаха, че някъде там — тя махна неопределено към тавана и света над тях — може да има още хора. Може би този радиоприемник им е подсказал накъде да поемат. Само трябва да разбера какво са открили. Поне е някакво начало!

— Леле — възкликна засиялият Белами. — Това е невероятно, Кларк.

След това обаче усмивката му избледня и по лицето му премина сянка на тревога.

— Какво има?

Той поклати глава.

— Не искам да ти съсипвам настроението — поде извинително той. — И наистина се радвам, че се натъкна на следа. Но това не променя факта колко опасно е навън.

Тя го хвана за ръката и преплете пръсти с неговите.

— Знам. Но това няма да ме спре.

— Тогава ще дойда с теб.

Кларк се усмихна.

— Надявах се да го кажеш. — Тя се надигна на пръсти, за да го целуне.

— Всъщност трябва да тръгнем скоро. Утре. Сега.

Кларк се отдръпна, за да го погледне.

— Какви ги говориш, Белами? Не можем да тръгнем сега. Не и след като целият град се пресели в планината, за да те опази.

— Точно там е работата. Не биваше да го правят. Не си струва никое общество да излага оцеляването си на риск заради един-единствен човек, особено ако този човек съм аз.

— Вече го обсъдихме — натърти Кларк и стисна ръката му. — Повече от…

— Кларк, моля те, просто ме изслушай — въздъхна той. — Не знам как да го обясня. Просто… не много хора са ме обичали през живота ми. И всеки път, когато някой го е било грижа за мен, този човек е бил нараняван. Майка ми, Лили, Октавия…

Гласът му заглъхна.

Сърцето на Кларк се късаше за малкото момче, за което никой не се беше грижил, на което му се бе наложило да порасне твърде бързо.

— Мислиш ли, че ако са знаели предварително какво ще се случи, това би променило любовта им към теб? — попита Кларк и задържа погледа му.

— Просто… Просто мразя да съм причината, поради която хората страдат. Ако се случи нещо с теб, никога няма да си го простя. — Той прокара пръст по бузата ѝ и я дари с тъжна усмивка. — Аз не съм като теб. Не мога да зашия раните ти.

— Сериозно ли говориш? Когато дойдох тук, бях толкова объркана и нещастна заради всичко, което се беше случило с родителите ми, Уелс, Лили… а после и с Талия. Бях съсипана и ти отново ме изправи на крака.

— Не беше съсипана — възрази Белами с глас, нежен като милувка. — Ти беше най-силното и красиво момиче, която някога съм виждал. Все още не проумявам с какво съм заслужил този късмет да бъда с теб.

— Какво трябва да направя, за да те убедя, че аз съм късметлийката? — Тя го целуна, този път по-силно от преди, като остави на устните си да предадат всичко, за което не ѝ достигаха думите.

Белами се откъсна от нея, а после постави ръка на кръста ѝ и се ухили.

— Мисля, че си на прав път. Макар че още мъничко убеждаване няма да навреди.

Той я притегли към себе си, а после отстъпи назад и се озова притиснат до стената, смеейки се, щом тя го сграбчи за тениската и го придърпа на пода.