Завръщане у дома

Глава 23 Белами

Рамото на Белами вече не го болеше. Препускащият през тялото му адреналин вършеше по-добра работа от всяко обезболяващо. Той подскочи от крак на крак и разтърси ръце, които го сърбяха за оръжие. Не можеше да реши кое щеше да е по-удовлетворяващо — да запрати една от съвършено прицелените си стрели право в гърлото на Роудс или да забие копие в гърдите му.

Земнородните се събираха в пещерната зала, която се беше превърнала в техен команден център. Много от възрастните се въоръжаваха с ножове, копия и някакви чудати лъкове, а други се готвеха да поведат децата и старците по-дълбоко в крепостта. Белами посегна за лък и сключи съсредоточено вежди, докато опитваше тетивата.

— Сигурен ли си, че това е добра идея? — попита тихо Кларк. — Беше прострелян, Белами. Трябва да мине още много време, преди да се възстановиш напълно.

— Спести си приказките, Грифин — рече той и затърси стрели. — Знаеш, че е напълно изключено да позволя на тези хора да рискуват животите си за мен, докато аз си седя на задника и кърша пръсти.

— Просто бъди внимателен.

Лицето ѝ беше пребледняло, а очите — зачервени. През няколкото минути, които бяха прекарали заедно в приготовления за битката, тя му беше споделила, че е говорила с родителите си. Обаче нямаше време да отпразнуват това малко чудо, понеже и двамата бяха насочили вниманието си към належащата задача — да накарат вицеканцлер Роудс да съжалява, че някога е стъпил на Земята.

— Внимателен е второто ми име — изтъкна той и отдели встрани няколко стрели, които бяха издържали проверката му.

Тя се усмихна.

— Убедена съм, че каза същото за Опасност и Победа.

— Такъв съм си аз. Белами Внимателен Опасност Победа Блейк.

— Завиждам ти. Аз дори нямам второ име.

— О, мога да се сетя за няколко, които много ще ти подхождат — увери я Белами и обгърна кръста ѝ с ръце. — Да видим, какво ще кажеш за Кларк Всезнаещата… Шефката… — Тя врътна очи и го шляпна игриво по гърдите. Той се подсмихна и я притегли по-близо, след което се приведе и прошепна в ухото ѝ. — Брилянтната… Секси Грифин.

— Не съм сигурна, че ще се побере цялото на табелката на кабинета ми, но ми харесва.

— Всички ли са готови? — попита Уелс, крачейки към тях.

Цялото му поведение се беше променило. Макар да носеше само избеляла, оцапана тениска и разкъсани панталони, които му бяха с една идея по-къси, той се движеше така, сякаш все още беше облечен в офицерската си униформа. Само преди няколко седмици държането на Уелс би подразнило Белами, но точно сега се чувстваше благодарен, че брат му е толкова способен.

— Повече от готов съм — заяви Белами в опит да надъха всички. Той протегна юмрук към Феликс, който беше пребледнял и пристъпваше нервно от крак на крак. — Нямам търпение да сритам малко колонистки задници на пазачи — ухили се дяволито към Уелс.

— Ще ми се да имах твоята увереност — каза Феликс.

— Не е увереност — пошегува се Белами. — А арогантност. Има голяма разлика.

— Каквото и да е, е хубаво — обади се Уелс за изненада на Белами. — Ще ни бъде нужно.

Когато Макс кимна, Уелс пристъпи към предната част на стаята, която веднага притихна, въпреки че въздухът буквално жужеше от натрупалото се напрежение.

— Приятели — поде Макс със сериозен тон. — Получихме вести, че около две дузини колонисти наближават Маунт Уедър. Само след миг ще заемем определените ни позиции и ще се подготвим за бой. Пристигнаха много по-рано, отколкото очаквахме, но бъдете сигурни, че ще ги посрещнем с цялата ни мощ. И помнете: целта ни не е да причиним вреда, а да им попречим да сеят още безсмислено насилие над другите. Ако се налага да използваме сила, за да се защитим, така да бъде. Но не такава е целта ни.

Той се извърна и кимна на Уелс, който прочисти гърло, канейки се да се обърне към тълпата:

— Както се очакваше, много от тях са… въоръжени, така че бъдете внимателни и не поемайте никакви излишни рискове. Макар и да разполагат с огнева мощ, не са непобедими.

Той започна да обяснява как се обучават пазачите, какви бойни формации използват и какви тактики най-вероятно ще приложат. Добре че разполагаха с вътрешна информация от офицерските дни на Уелс, осъзна Белами.

— Това, което трябва да запомните — обади се Макс, — е, че не се борим само да защитим младежите, които се обърнаха към нас за помощ, а се борим да защитим и собствения ни начин на живот. Опитахме се да се договорим със съседите ни, но става все по-ясно, че мирът и сътрудничеството не са техен приоритет. Ако не се разправим с тях сега, не съм сигурен какво ще сторят следващия път. — Той замлъкна и огледа стаята. — Вече изгубих дъщеря си… не мога да понеса да изгубя и някого от вас. — Пое си дъх и в гласа му се прокрадна свирепа нотка. — Нашите предци са били изправени пред невъобразими обстоятелства, но все пак сме се съхранили като вид. Други може и да са оставили Земята да гори, но ние не сме избягали и сме се борили, за да запазим дома си.

От тълпата се разнесоха възгласи и Макс се усмихна:

— Това е нашата земя, нашата планета и сега е моментът да решим колко сме склонни да рискуваме, за да я защитим.

Уелс се ухили и посегна да стисне ръката на Макс. По-възрастния мъж стисна неговата, а после придърпа Уелс към себе си и го потупа по гърба.

— Всички ли са готови? — попита Уелс, щом пак се обърна към тълпата.

Боен вик разтърси каменните стени, всички размахаха юмруци във въздуха и грабнаха копията, стрелите и ножовете си. Насочиха се към изходите и постепенно притихнаха, след като излязоха навън и заеха позиции в притъмнялата гора непосредствено до Маунт Уедър.

Кларк преметна торба, пълна с лекарства, през рамо и се пресегна за един дълъг нож.

— Къде отиваш? — попита Белами и вълнението му бе изместено от вледеняващ страх.

Тя вирна брадичка и го удостои с най-решителния си поглед.

— Отвън ще пострадат хора. Нуждаят се от мен.

Белами отвори уста, за да възрази, но я затвори, щом осъзна колко егоистично би било да го направи. Кларк беше права. Беше логично тя да присъства на бойното поле, при положение че беше човекът с най-голям медицински опит.

— Нали ще бъдеш много, много внимателна? — рече той. Тя кимна. — Обещаваш ли?

— Обещавам.

Белами подпъхна ръка под брадичката ѝ и вдигна лицето ѝ към своето.

— Каквото и да се случи, Кларк, искам само да знаеш…

Тя поклати глава и го прекъсна с целувка.

— Недей — каза тя. — Ще се справим.

Той ѝ отвърна с усмивка.

— Започваш да усвояваш тънкостите на арогантността.

— Уча се от най-добрия.

Той отново я целуна, а после грабна лъка си и пое към стълбището.

— Белами — извика Уелс, който тичаше към него. — Слушай, знам, че това няма да ти хареса, но смятаме, че ще е най-добре за всички да останеш вътре.

— Какво? — присви очи Белами. — Не говориш сериозно. Изключено е да остана тук. Не се страхувам от Роудс или от когото и да било от тях. Нека само се опитат отново да ме заловят.

— Там е работата. Прекалено важна цел си. Ще застрашиш всички около себе си. Знам, че си страхотен боец, един от най-добрите, с които разполагаме, но не си струва рискът.

Белами се втренчи в Уелс — бореше се с гнева и негодуванието, които набъбваха от стомаха към гърдите му. Какво, по дяволите, си въобразяваше Уелс, като се опитваше да го държи настрана от боя? Сякаш това, че беше гадже на мъртвата дъщеря на водача на земнородните го прави втори по ранг след Макс. Ала противните мисли, които се зараждаха в ума му, се изпариха също толкова бързо, колкото се бяха появили. Уелс беше прав. Ставащото беше много по-голямо от Белами и неговото отмъщение. Налагаше се да постъпи както беше най-добре за групата, а в случая това означаваше да се скрие.

Той се усмихна унило на Кларк и остави лъка си на пода, а после се обърна към Уелс и протегна ръка.

— Внимавай там, човече. И хубаво да ступаш Роудс заради мен.

Уелс се ухили, хвана ръката на Белами и го придърпа за прегръдка.

— Ще се видим след малко.

Уелс отстъпи назад и хвърли поглед на Кларк.

Тя му кимна и се извърна към Белами. Той обгърна кръста ѝ с ръце и силно я прегърна, а тя допря буза до гърдите му за един дълъг миг, докато Белами я целуваше по темето.

— Обичам те — каза той, щом Кларк се отдръпна.

— И аз те обичам.

— Грижи се за нея, Уелс — обади се Белами, докато ги наблюдаваше как се отправят към стълбището.

Уелс се обърна, за да срещне погледа му, и кимна.

— И ти се грижи за него, Кларк — рече Белами, този път малко по-меко. — Грижете се един за друг.

Миг по-късно вече ги нямаше.

Белами не беше сигурен колко километра беше навъртял, сновейки из залата, но му беше невъзможно да седи на едно място. Трябваше да се движи. Бункерът беше зловещо притихнал. Изминаха петнайсет минути, а после двайсет. Белами не издържаше повече. Излезе от стаята, изтича по виещото се стълбище и отвори със скърцане вратата на Маунт Уедър. Застана насред сенките в коридора и се ослуша за знак, че битката е започнала.

Най-накрая от върха на хълма отекна ниско изсвирване, последвано от три кратки изцвърчавания. Хората на Роудс наближаваха. Белами затаи дъх. Секунди по-късно проехтя първият изстрел, сетне друг, а после твърде много, че да ги преброи. Нощното небе се озари от оръдейния огън и десетки копия и стрели изсвистяха от дърветата в размазана дъга. Сякаш от самата земя се надигнаха викове и крясъци на агония. Тогава като че ли от въздуха се материализираха ранени мъже и жени, които се запрепъваха от гората към поляната около Маунт Уедър. Някои бяха колонисти, други — земнородни. Всички бяха покрити с кръв и стенеха от болка. Касапницата се беше разразила моментално и по нищо не отстъпваше на това, на което Белами бе станал свидетел, когато транспортните кораби се бяха разбили.

Без да се замисля, Белами се изстреля през вратата. Грабна една сопа от ръката на повален земнороден и започна да я върти бясно във всички посоки. Нанасяше доста сериозни щети, докато трима земнородни не се хвърлиха към него, сграбчиха го за ръцете и буквално го вдигнаха над земята. Понесоха го обратно към входа на Маунт Уедър. Белами риташе и се опитваше да се освободи.

— Пуснете ме! — изкрещя той. — Искам да се бия!

— Трябва да се криеш — натърти една от жените и Белами моментално изпита угризения — как беше допуснал отново да се увлече?

Спря да се съпротивлява и се втурна към вратата. Земнородните го наобиколиха за защита и тичаха покрай него. Едва на няколко крачки от убежището, което стените на Маунт Уедър предлагаха, един мъж вдясно от Белами извика и падна на земята. Белами замръзна и се огледа ужасено. От гърдите на земнородния изригна кръв, но той вдигна ръце и направи знак на Белами да продължи да се движи. Белами се подчини и се хвърли напред в спринт, колкото му държаха краката. Оставаха само няколко метра. Усещаше, че нападателите го приближават — почти му дишаха във врата. Напрегна мускулите си повече от всякога, краката му горяха, а юмруците и лактите му се движеха нагоре-надолу, докато тичаше.

Преди обаче да се озове на безопасно място в бункера, внезапно всичко притихна.

— Спри, Блейк, или ще ги застрелям до един — излая някакъв мъж зад него.

Белами застина. Той се обърна задъхано и видя, че го приближават група окървавени и насинени колонисти с вдигнати оръжия, насочени право към него. Двамата земнородни, които пазеха Белами, пристъпиха пред него и вдигнаха копията си. Белами стисна и отпусна юмруци. Сърцето му туптеше толкова силно, че разтърсваше цялото му тяло.

Колонист в униформа на пазач пристъпи начело на групата. Беше Бърнет, дясната ръка на Роудс. Очите му светнаха, щом зърна Белами.

— Дръпнете се настрани — нареди Бърнет на двамата земнородни, които стояха между него и плячката му.

— Няма да стане — отвърна един от мъжете, местейки тоягата си от плешка на плешка.

— Какво означава това момче за вас? — изръмжа Бърнет. — Защо бихте загинали, за да го защитите?

— За да попречим на задници като вас да съсипят Земята — заяви спокойно земнородният. — Махай се от тук! — извика през рамо на Белами.

Белами бавно запристъпва заднешком към вратата. Зад Бърнет се насъбраха още колонисти с вдигнати оръжия. Белами се обърна, за да побегне. Чу два остри пукота, а после и глухо тупване, когато две тела се строполиха на земята. Той ахна, но продължи да се препъва напред. Точно когато уви пръсти около дръжката на вратата на бункера, зад гърба му се обади глас.

— Сестра ти е при нас.

Белами замръзна. Гърдите му се стегнаха, сякаш думите на Бърнет бяха образували примка около врата му.

— Какво ще ѝ направите? — попита той пресекливо, като бавно се обърна.

— Като за момче, което е толкова загрижено да защити сестра си, не ти беше особено трудно да я зарежеш, а?

— Тя имаше живот там — изрече внимателно Белами, несигурен дали говори на Бърнет, или по-скоро на себе си. — Започваше да разбира какво е да си щастлив.

Бърнет се подсмихна.

— А сега разбира какво е да си арестуван.

Нажежен до бяло гняв пламна във вените на Белами.

— Тя не е сторила нищо лошо.

— Не се безпокой. Не сме я наранили… все още. Но те съветвам да ме придружиш покорно. Иначе няма как да гарантирам за безопасността на госпожица Блейк.

Белами изтръпна от образа, появил се в ума му. Октавия, окована в затворническата колиба, досущ като самия него преди време. Насълзеното ѝ лице беше измъчено и бледо, докато тя викаше за помощ — викаше брата, който я беше оставил сама с врага, въпреки че се беше заклел да я пази.

— Откъде да знам, че казваш истината? — попита Белами, печелейки време, докато се мъчеше да измисли следващия си ход.

Бърнет изви вежда, обърна се и изсвири остро. Няколко мига по-късно му отговориха трополене на ботуши и приглушен плач. Иззад дърветата се появиха четирима стражи, които влачеха две фигури между себе си. Белами изпита съвсем мимолетно облекчение, че никоя от тях не е Октавия.

Тогава обаче по гръбнака му пробяга смразяваща, ужасяваща тръпка.

Бяха заловили Кларк и Уелс.

Всеки от тях беше обграден от двама пазачи. Ръцете им бяха плътно завързани зад гърба и някой беше запушил устите им. Очите на Кларк се стрелкаха диво, широко отворени и пламнали от страх и ярост. Уелс се мяташе наляво-надясно в отчаян опит да се измъкне от хватката на похитителите си.

— Това, което искам от теб — поде Бърнет, — е да дойдеш с нас. Иначе ще ни принудиш да извършим нещо, което не искаме да правим.

Върви по дяволите, садистично копеле такова, помисли си Белами.

Очите му се втренчиха в тези на Кларк. Двамата задържаха погледите си за един дълъг момент. Тя поклати едва доловимо глава и Белами знаеше какво има предвид. Не го прави. Не се предавай заради нас.

Но вече беше твърде късно. Роудс и Бърнет бяха спечелили. Нямаше начин да изложи Кларк и Уелс на още по-голяма опасност. Вече бяха рискували прекалено много за него.

— Пусни ги — рече Белами, пусна лъка и закрачи с вдигнати ръце към Бърнет. — Ще направя каквото поискаш.

Хората на Бърнет се хвърлиха напред, сграбчиха Белами за лактите и завързаха моментално ръцете му.

— Мисля, че ще отведем всички ви — заяви Бърнет.

Пазачите избутаха Белами до Кларк и Уелс. Той усети топлината на тялото на Кларк до своето и измести тежестта си, така че ръцете им да се докосват. Бърнет даде сигнал на хората си да се изнасят и мъжете тласнаха Белами, Кларк и Уелс към пътеката.

Вървяха в индийска нишка — Белами зад Кларк и те двамата пред Уелс. Напук на неудобството да върви с вързани ръце, Кларк бе вирнала високо брадичка и бе изпънала рамене назад. Безстрашна е, помисли си Белами и въпреки печалните обстоятелства усети как го обзема прилив на възхищение. Странното беше, че и Белами не чувстваше никакъв страх. Беше постъпил правилно. Никой друг нямаше да умре по негова вина и ако това означаваше, че последните му часове наближаваха с пълна сила, то така да бъде.

По-скоро би се изправил срещу хиляда куршума още тази нощ, вместо да прекара поредния ден в чудене кой още ще страда заради него.

Той отметна глава назад, за да погледа звездите, които проблясваха в пролуките между листата. Годините, които бе прекарал в Космоса, започваха да му изглеждат като сън. Домът му вече беше тук. Тук му беше мястото.

— Надявам се да се наслаждаваш на гледката — обади се Бърнет зад него. — Екзекуцията ти е насрочена за разсъмване.

Ето къде щеше да умре.