Завръщане у дома

Глава 26 Белами

Нямаше как да знае дали Роудс е изчакал до съмване, за да изпрати пазачи да ги отведат. Заради превръзката на очите Белами не можеше да прецени дали слънцето се е показало, макар че по уханието на роса, полепнала по тревата, съдеше, че навън все още е тъмно. Явно Белами вече беше зърнал последния си изгрев. Докато небето се обагреше в розово, щеше да е мъртъв. И тримата щяха да са мъртви.

Белами беше прекарал една адска, мъчителна нощ, ослушвайки се за Кларк, която беше заключена някъде другаде. Не беше сигурен кое би било по-лошо: да я слуша как вика от болка или плаче от отчаяние, или да не чува нищо освен мълчание и да се чуди дали вече я няма.

Тишината се оказа непоносима, тъй като мозъкът на Белами сам я изпълни с ужасяващи звуци: риданията на Кларк, докато усеща как последните ѝ часове отлитат, знаейки, че никога няма да види родителите си отново. Звукът от куршум, разкъсващ тишината и сърцето на Белами.

Двамата пазачи на Белами го отведоха до място, за което предполагаше, че е центърът на поляната, и го избутаха с гръб към едно дърво. Малка, цинична част от него едва не се разсмя. След като толкова пъти в живота му се беше разминавало на косъм, след като бе нарушил толкова много правила, ето как щеше да си отиде. Трябваше да се досети, че смъртта му ще е драматична — като публична екзекуция на опасна планета. Нещата при него никога не бяха скучни. Единствено съжаляваше, че Октавия ще трябва да види това. Беше му достатъчно трудно да си представя, че щеше да ѝ се наложи да продължи без него — през последните няколко седмици обаче тя бе показала твърд характер. Дълбоко в себе си Белами знаеше, че тя вече може сама да се грижи за себе си. Не, съжаляваше най-вече, че Октавия ще трябва да гледа. Белами чуваше как пазачите сноват из лагера и измъкват всички — възрастни и деца — от колибите им, за да станат свидетели на това, което Роудс навярно считаше за най-грандиозното събитие на Земята от триста години насам. Моментът, в който редът на дивата, неопитомената планета щеше да бъде възстановен.

Беше чудовищно. Никой не трябва да вижда такова нещо, най-малко една сестра. Молеше се само непреклонената му глава да накара Октавия да се гордее. Искаше да ѝ дава пример как да живее дори след като вече няма да го има.

Белами копнееше да може да протегне ръка и да хване дланта на Кларк. Защо още не я бяха извели? Да не би нещо да се беше случило? Или тя беше притихнала със сърце, качено в гърлото, докато се бореше с въжетата? Не можеше да повярва, че това красиво, възхитително момиче щеше да бъде екзекутирано. Беше немислимо, че някой, който преливаше от живот, някой, чиито зелени очи се озаряваха от удивление всеки път, щом зърнеше ново растение, който не спеше с дни, за да се грижи за пациентите си, щеше, образно казано, да бъде изключен като част от някаква си машинария.

— Кларк! — изкрещя той, неспособен да се сдържа повече. — Къде си? — Чуваше само тревожния шепот на тълпата. — Кларк! — извика отново и гласът му отекна из поляната, но не достатъчно силно, че да я достигне, ако вече беше…

— Успокойте се, господин Блейк — нареди Роудс, сякаш Белами беше превъзбудено дете, а не обречен затворник, на когото му оставаха броени мигове живот. — Реших да проявя милост към приятелите ти. Нито офицер Джаха, нито госпожица Грифин ще умрат днес.

Лъч надежда прониза ужаса, който се трупаше в гърдите му, което му позволи да си поеме истински дъх за първи път, откакто напусна колибата.

— Докажи ми го — изхриптя той. — Позволи ми да ги видя.

Сигурно Роудс беше кимнал, защото секунда по-късно някой заопипва превръзката на Белами.

Той примигна, докато светът се наместваше на фокус. Редица пазачи стояха на около десетина метра пред него. Целият лагер се беше събрал зад тях с Уелс, Октавия и Кларк начело. Все още са живи. Заля го облекчение. Само това имаше значение. Вече не го интересуваше какво ще му се случи, стига те да са в безопасност.

Ръцете на Уелс и Кларк все още бяха завързани, но Октавия се бореше с пазачите, които я удържаха.

— Белами! — изпищя тя.

Погледите им се срещнаха и той поклати глава. Не, нареди ѝ безгласно с тъжна усмивка. Октавия нямаше какво да стори. Тя се взираше в него, а големите ѝ сини очи се пълнеха с паника и сълзи.

Обичам те — оформи с устни той. — Всичко ще бъде наред.

Октавия успя да се усмихне през риданията.

— Обичам те, обичам те…

Тогава обаче лицето ѝ се сгърчи и тя се извърна настрана. Греъм каза нещо на пазачите и те пуснаха ръцете на Октавия, за да му позволят да я държи вместо тях. Дори от разстояние обаче си личеше, че е нежен с нея. Даже я обгърна с ръка, за да я предпази от ужаса, който щеше да се разиграе пред очите ѝ.

— Пазачи, готови! — кресна Роудс.

Белами се обърна към Кларк. За разлика от сестра му, тя отказваше да извърне очи и се взираше в Белами с такава емоция, че за един кратък миг той усети как останалият свят се изпарява. Бяха само двамата с Кларк, както когато се бяха целунали за първи път или досущ като през онази вълшебна нощ в гората, когато Белами бе почувствал, че Земята се намира далеч по-близо до рая, отколкото Колонията някога е била.

Просто гледай мен — долавяше, че му казва тя. — Гледай мен и всичко ще бъде наред.

По лицето му се лееше пот, но той не откъсна поглед от нея. Не го направи дори когато пазачите вдигнаха оръжия и сърцето му заби толкова бързо, че беше сигурен как ще се пръсне още преди първия куршум.

Гледай мен.

Той вдигна високо брадичка, стисна юмруци и вдиша рязко през носа. Щеше да се случи всеки момент. Опита се да забави времето за секунда. Задиша по-дълбоко и накара сърцето си да забие в по-равномерен ритъм. Вдиша миризмите на лагера и на Земята: изстинала пепел, влажна пръст, смачкани листа и въздух — свежия, чист, възхитителен аромат на същия този въздух, който дишаха в момента. Беше получил шанса да бъде тук и това му стигаше.

Гледай мен.

Насред поляната проехтяха няколко резки и пронизителни изстрела. Белами осъзна няколко неща наведнъж: не го болеше, не беше почувствал удар и звукът беше отекнал зад, а не пред тях. Не бяха стреляли хората на Роудс — някой стреляше по тях.

Тогава ги видя — тълпа войнствени земнородни се пръсваха из лагера, размахваха сопи и насочваха оръжия към колонистите. Из цялата местност се беше разразил хаос. Вече никой не гледаше него. Ако изключеше високотехнологичните гривни около китките си, беше свободен да побегне. Белами се озърна трескаво с надеждата да открие пролука. Намери я: дясната ръка на Роудс, Бърнет, лежеше мъртъв наблизо. Белами никога не прахосваше изникнала възможност — освен това нямаше с какво да помогне на човека. Падна на колене, обърна тялото по гръб и заровичка сляпо в джоба на Бърнет.

— Кларк, Уелс — ключове! — извика той.

Двамата се втурнаха към него. Уелс и Кларк опряха гърбове и Белами разкопча белезниците ѝ. След като той и Уелс също се освободиха, тримата се изстреляха към колибата с продоволствията, където знаеха, че ще намерят оръжия.

Щом се въоръжиха възможно най-добре — Белами с лък и стрели, Уелс с брадва, а Кларк с копие — тримата се насочиха към безредиците, движейки се в кръг, опрели гърбове един на друг. Битката беше свирепа и коварна. Навсякъде около тях Стоте и колонистите се бореха рамо до рамо. Белами едва си поемаше дъх, докато се прицелваше и стреляше отново и отново. Гледаше с мрачно задоволство как стрелите му попадат в целта си, когато няколко земнородни изпищяха и се свлякоха на земята по периферията на поляната. Ръцете на Белами пламнаха от усилието, но го подклаждаше отчаян, почти първичен плам.

— Добре ли си? — изкрещя на Уелс насред шумотевицата.

— Да — изръмжа Уелс, когато халоса един земнороден по главата и се чу отвратително изпукване. — Ти?

Преди Белами да може да отговори, един земнороден с маниакален блясък в очите се хвърли към него. Мъжът нададе дивашки вой и размаха във въздуха брадва, насочена право към главата на Белами. Белами се дръпна встрани точно когато острието се спусна. Усети повей, щом то обърса леко бузата му. Земнородният изгрухтя недоволно. Съживен от нов прилив на енергия, Белами се приведе ниско в отбранителна поза и заподскача на пети, готов за втори рунд. Опонентът му пак вдигна брадвата и се завтече напред. С разширени ноздри и пулсиращ във вените му адреналин, Белами се насили да застане неподвижно и да позволи на мъжа да се приближи. Чакай — нареди си. — Просто изчакай. Когато земнородният се намираше достатъчно близо, че Белами усети миризмата на потта му, и брадвата му се насочи отново към главата на Белами, Белами падна на земята и се изтъркаля встрани от обсега на острието ѝ.

Земнородният изрева от ярост.

Белами отново зачака — остави врага сам да изчерпи силите си. Когато мъжът се приближи, Белами приклекна ниско, придърпа коляно към гърдите си и изрита с всички сили земнородния право в капачката. Кракът на мъжа се подгъна под него и той падна на земята като покосен с куршум.

Изведнъж нещо, което се стори на Белами като половин тон тежко, се хвърли върху раменете му и почти го събори долу. Той залитна, но бе изправен от мощните ръце, които се бяха вкопчили във врата му. Ужасен, Белами се бореше да си поеме въздух, ала не успя да си извоюва нито глътка. Пресегна се зад себе си, за да изтласка новия си нападател. Сграбчи туфа коса и дръпна с все сила, изскубвайки няколко кичура от корените. Хватката на мъжа се отпусна точно колкото му беше нужно. Сърцето му биеше бясно, а гърдите го боляха от липсата на кислород, но Белами се възползва от шанса си: приведе се, преви се надве, преметна земнородния над главата си и го просна на земята. Мъжът се удари тежко в пръстта. Белами отстъпи назад, пресегна се за лъка си и опъна стрела с едно-единствено плавно движение. Точно когато мъжът се изправи с олюляване и със заплашителен блясък в очите, стрелата на Белами полетя и се заби в гърдите му.

Белами не губи време, за да види резултата. Извърна се, за да провери дали Кларк и Уелс са добре. В разгара на боя тримата някак се бяха разделили. Когато се обърна да огледа бойното поле, някой се блъсна в рамото му и Белами залитна встрани. Помъчи се да запази равновесие, отстъпи назад и кракът му попадна на нещо солидно, но меко. Беше човек. Той се извъртя и насочи към земята обтегнатата на тетивата стрела.

Беше вицеканцлерът Роудс.

Роудс беше жив и в съзнание, но тежко ранен: някъде от главата му течеше кръв и лицето и ризата му бяха напоени в червено. Беше се превил от болка, пъхтеше и кашляше. Не можеше да говори, но вдигна поглед и срещна очите на Белами. В тези на вицеканцлера се четеше жалка молба. Водеше хората си като страхливец и губеше битката също като страхливец.

Цялото тяло на Белами се отпусна. С върха на обувката си натисна рамото на вицеканцлера, така че Роудс да се озове легнал на земята. Белами постави крака си на гърдите му и го притисна. Стана му приятно да го види хванат в капан като плъх.

Белами трябваше да направи избор: можеше или да го довърши набързо със стрела в сърцето, или да остави копелето да изгние на бойното поле. Нараняванията му изглеждаха достатъчно тежки, че да го убият. Никой не би спорил, че Роудс заслужава по-достоен край. Във вените на Белами забушува мощно чувство на удовлетворение, но в него се пробуди и още нещо. Не беше свикнал с тази емоция: съжаление. Белами изучи с поглед мръсното и окървавено лице на Роудс. Вицеканцлерът беше долепил длани в молба. Противоречиви емоции се сборичкаха в душата на Белами — жаждата му за отмъщение и дълбоко вкорененото убеждение, че не иска отново да става свидетел на нечия смърт. Мозъкът му вече беше задръстен със спомени, от които никога нямаше да успее да се отърси. Роудс не заслужаваше място сред тях.

Белами въздъхна, отпусна ръце до тялото си и стрелата се изплъзна от лъка му. Не можеше да го направи. Не можеше да стреля и не можеше да обърне гръб на ранен човек, като го остави да умре тук. Силно се надяваше по-късно да не съжалява за това. Белами се приведе и протегна ръка. Роудс само я гледаше, несигурен дали Белами не си играе с него.

— Да тръгваме, преди да съм си променил решението — изръмжа Белами.

Роудс протегна трепереща длан, а Белами се наклони, издърпа го на крака и почти го носеше обратно към лагера.