Завръщане у дома

Глава 27 Уелс

Уелс изгуби Белами от поглед в хаоса. Нямаше представа колко земнородни беше надвил. Кожата на ръцете му се беше протрила и покрила с мехури от стискането и размахването на брадвата, а мускулите го боляха от умора. За миг се озова сам, без никой да го напада или сграбчва — временен отдих насред морето от препятствия. Навсякъде около него хората се биеха за живота си, а други лежаха на земята — ранени или мъртви. Не можеше да прецени кой надделява в битката — земнородните или неговите другари, но се боеше, че е врагът. Струваше му се, че колонистите и Стоте губят, при това лошо. Трябваше да намери по-добра наблюдателна позиция.

Сякаш никой не забеляза, когато се оттегли от сблъсъка, прескачайки тела и отломки, и се отправи към далечния край на поляната. Навлезе на няколко метра в гората и заобиколи до другата страна на лагера, където знаеше, че ще остане невидим и ще може да огледа случващото се от по-високо. Продължаваше да чува виковете и стенанията на ранените, докато тичаше през гъстите шубраци.

Уелс излезе от гората близо до затворническата колиба. Изкачи се набързо по фасадата ѝ и кацна на върха на постройката, за да огледа бойното поле. Видяното го шокира. В сърцето на битката случващото се изглеждаше напълно хаотично, но земнородните очевидно бяха подходили стратегически към атаката си. Бяха унищожили почти всеки жизненоважен елемент от лагера им: част от хранителните им складове и в допълнение — този с боеприпасите им. Същевременно спалните помещения, трапезарията и затворът бяха непокътнати. Беше изключено да са избрали наслуки сградите, чието разрушаване би отслабило най-много колонистите. Със сигурност са знаели предварително какво е предназначението им.

Уелс се мъчеше да проумее как са разбрали. Може би чрез шпионаж, само че колонистите правеха рутинни проверки на шубраците около лагера и досега не бяха хващали никого. Точно тогава една малка група земнородни, вдигнали високо откраднатите им пушки, проникнаха в сърцето на лагера. Уелс ахна от стъписване и ужас, щом видя човека, който ги водеше: Кендъл.

Вече не носеше дрехите на колонистка и за един болезнен миг всички най-лоши подозрения на Уелс се потвърдиха. Кендъл беше земнородна.

Всичко се връзваше. Насиленият ѝ фениксийски акцент, недомислените ѝ истории, упорството, с което следваше Уелс на всяка крачка. През цялото време ги беше шпионирала.

На Уелс му идеше да се срита, задето не се беше доверил на интуицията си. Инстинктът му беше подсказал, че нещо не е наред, но той не беше направил нищо по въпроса. Беше се отказал, когато Роудс му бе наредил. А тя точно на това беше разчитала. Кендъл е знаела, че пристигането на повече транспортни кораби, на повече хора — възрастни — ще отслаби колонистката общност, вместо да я подсили. Ето от какво се беше възползвала.

Наистина беше напълно безполезен като лидер. Какво си бе въобразявал — беше се преструвал, че умее да вдъхновява другите, да ги предпазва. Независимо какво направеше или къде отидеше, хората страдаха.

Уелс дочу някакво дращене в колибата под себе си. Земнородните бяха нахлули в затвора и той беше единственият колонист в тази част на лагера. Вдигна брадвата си над рамото и се подготви да се изправи срещу тях. Може и да не беше водачът, когото хората му заслужаваха, но все още можеше да убие няколко земнородни заради тях.

Щеше да изчака, докато излезеха, и тогава щеше да ги нападне отгоре. Приклекна и се помъчи да стои неподвижно от страх да не издаде някакъв звук.

Две дребни фигури се прокраднаха от колибата в сенките под него — малко момче и момиче. Уелс разпозна момчето — беше Лео, едно от хлапетата, за които Октавия се грижеше. Защо беше сам? Защо Роудс не беше назначил някого да наглежда децата, останали без родители, след като бе завлякъл Октавия да гледа екзекуцията на брат си?

И двамата трепереха, а по бузите им се стичаха сълзи.

— Хей — със силен шепот им извика Уелс. Главите им се стрелнаха нагоре към него и момчето изписка уплашено. — Всичко е наред, аз съм. Пазете се. Слизам при вас.

Уелс скочи на земята до тях.

— Сами ли сте тук? — попита ги.

Момичето поклати глава. Уелс се обърна — от колибата излязоха още шест хлапета, включително Моли и другите по-млади членове на Стоте. Лицата им бяха мръсни и окървавени, а раменете им се бяха прегърбили от страх и изтощение. Стояха мълчаливо, в очакване, и го наблюдаваха. Шепа други деца запристъпваха тихо измежду дърветата зад колибата, където се бяха крили, следвани от още свои връстници, докато почти всички от първоначалните Сто не се изправиха пред него.

Уелс погледна всеки един от тях в лицето — тези тийнейджъри, които допреди няколко седмици бяха просто нормални млади хора, затворени заради някое скалъпено нарушение.

Бяха ги отнели от семействата им, бяха ги хвърлили в килия и доколкото им беше известно, ги бяха забравили. Сега се намираха на планета, отдалечена от всеки, когото някога са познавали и обичали — хора, които вече бяха измрели. Сега разполагаха само един с друг.

Роудс не разбираше какво означава да бъдеш част от общност. Никога нямаше да му е по силите да оцени какво бяха създали Стоте през краткия си престой на Земята, основите, които бяха положили, за по-добро бъдеще. Не бяха съвършени — Уелс го знаеше по-добре от всеки друг — но притежаваха нужното, за да превърнат планетата в истински дом. Може би не беше сега моментът да спрат да опитват. Може би беше дошъл моментът да приемат грешките, които бяха допуснали, и да продължат напред, да се поучат от тях. Уелс нямаше никога и с нищо да компенсира стореното на Колонията или болката, която бе причинил на Макс и Саша, но не възнамеряваше да се предаде.

Бавно в ума му започна да се оформя план. Цялото време, което бе прекарал в обсъждане на тактики заедно с Макс в Маунт Уедър, му беше припомнило наученото в часовете по стратегия. Планът в Маунт Уедър беше добър — да изненадат врага в гръб и да се възползват от позициите на нападателите. Просто бяха възникнали непредвидени обстоятелства — Роудс държеше преимуществото чрез заложниците си в лагера. Е, този път щеше да е различно. Уелс знаеше какво трябва да сторят. Но не можеше да го направи сам.

Огънят се разгоря в него с подновена сила. След всичко, пред което Стоте се бяха изправили, след всичко, за което се бяха трудили, нямаше да остави Кендъл и покварените ѝ съучастници да ги сломят. Изключено.

— Слушайте! — провикна се той. Десетки очи се впериха в него, изпълнени с отчаян копнеж за насока. — Знам, че сте уморени, знам, че сте уплашени — поде той. — Знам, че те са повече от нас. Разполагат с повече оръжия. Но ние разполагаме един с друг и няма да им позволим да победят.

Белами изникна иззад тълпата. Изглеждаше смазан, но Уелс се радваше да види, че е добре. Двамата си кимнаха и Уелс продължи:

— Връхлитат ни от север и ни изтласкват до дърветата в тази посока — посочи Уелс с брадвата. — В момента са твърде заети с хората на Роудс. Ти — направи знак на едно от по-големите момчета, — остани тук, за да пазиш малките деца. Останалите ще се разпръснем в гората и ще заобиколим откъм север. Можем да ги ударим в гръб. Кой идва с мен?

За секунда всички само се взираха в него. Уелс не беше сигурен дали ги е преценил правилно. Тогава една ръка се изстреля във въздуха, следвана от още една, а после и от цяла дузина. Децата изпънаха рамене, вирнаха брадички и забиха пети в земята. Белами стоеше отзад и се усмихваше мрачно.

— Да го направим! — изкрещя някой от рехавата тълпа.

Разнесе се ликуване и за първи път от смъртта на Саша Уелс не чувстваше паника, щом се изправеше пред отговорността. Чувстваше вълнение.

— Добре. Слушайте моя сигнал. Три… две… едно!

Отначало планът сякаш беше успешен: Стоте стреснаха земнородните с атака в гръб и ги изтласкаха към хората на Роудс, които все още бранеха отсрещния фланг. Скоро обаче Уелс изгуби представа какво се случва около него, понеже се мъчеше да остане жив. Двама земнородни с копия в ръце го бяха доближили едновременно. Уелс се престори, че ще атакува с брадвата си, като я размаха надясно. Когато и двамата се подлъгаха и отскочиха в другата посока, той се завъртя в кръг и замахна с брадвата наляво, посичайки копието на единия земнороден на две части. Другият пристъпи напред и Уелс заби силно острието на брадвата си и в неговото копие. То се разцепи на парчета по земята и двамата обезоръжени земнородни си плюха на петите.

За миг Уелс си позволи да изпита удовлетворение. По време на обучението си за офицер се беше трудил здраво в часовете по водене на битки на земен терен и сега този труд му се отплащаше. Но точно когато по лицето му премина доволна усмивка, Уелс усети как нечия ръка се увива плътно около врата му.

Опита се да забие лакти в нападателя си, но не успя да набере достатъчно ускорение. Ръцете на мъжа се затегнаха, правейки напълно невъзможно дишането на Уелс. Той не можеше дори да се задъха — всякакъв път, по който кислородът би могъл да стигне до него, беше отрязан. Дробовете му пламнаха, а главата му се замая.

Не, помисли си Уелс, искаше да извика, но не можеше да издаде нито звук. Това не трябваше да се случва. Не така трябваше да приключи всичко.

Хватката на земнородния се затегна още повече. Уелс видя светещи точици пред очите си, сетне черни петна, а после всичко се размаза.

Внезапно захватът на мъжа отслабна и Уелс падна изтощен на земята. Известно време можеше само да хрипти, докато дробовете му отново привикваха с въздуха и алчно се пълнеха с него. Застана на колене и се озърна. Един огромен земнороден лежеше настрани и стискаше стрелата, забила се в ръката му.

Уелс се обърна в посоката, от която беше долетяла стрелата. Белами стоеше на няколко метра от него с блеснал поглед. Кимна на Уелс, който само му се ухили в отговор.

— Благодаря! — извика Уелс.

— Нищо работа — провикна се в отговор Белами.

Уелс отново се обърна към лагера. За секунда цялото му тяло потръпна от паника: от позицията си в гората не можеше да види нито един друг член на Стоте, който все още да се бие наблизо. Изруга под нос и призова последните остатъци от енергията си, преди да хукне към поляната, следван по петите от Белами.

Видяното го накара да замръзне на място. Стоте и колонистите, които все още се държаха на крака, се бяха събрали на група, а гърдите им хриптяха, докато се мъчеха да си поемат въздух. Малцината останали пазачи май бяха заловили някоя важна клечка — едър земнороден мъж с ранен крак, който бе задържан под стража. Няколко други колонисти разговаряха оживено с малка група земнородни и сякаш преговаряха, а останалите нападатели предаваха мълчаливо оръжията си и бавно се оттегляха.

Уелс не можеше да повярва. Планът му беше проработил! Преговаряха условията на капитулация! Изпълнени с нов прилив на енергия, двамата с Белами притичаха при оцелелите Сто. Несъмнено бяха изтощени и ранени, но бяха победили. Нададоха оглушителен, радостен вик, който отекваше към небето и обратно.

— Добра работа! — надвика тържествената глъчка Белами.

— И ти не се справи никак зле… за уолдънец — провикна се в отговор Уелс и се ухили.

Събраната група хора затанцуваха на поляната, прегръщаха се и ликуваха, докато един писък не надмогна шума.

— Връщат се! — изкрещя някой.

Уелс и Белами се извъртяха и видяха група непознати да се появяват от гората и препъвайки се, да излизат на поляната. Лагерниците вдигнаха оръжия и се приготвиха да защитават територията си. В новодошлите обаче имаше нещо различно. Уелс огледа набързо дрехите им, поведението им, обърканите им изражения. Това не бяха земнородни. Бяха… още колонисти?

Групата спря на границата на поляната. Една жена пристъпи напред.

— Открихме ви — промълви немощно тя, дишайки тежко.

Стори му се смътно позната. Уелс се опита да се сети коя е и тогава го осени: беше работила в администрацията на баща му, в офис надолу по коридора. Сигурно тя и групата ѝ са били на друг транспортен кораб — един от малкото, за които смятаха, че са се отклонили от курса.

— Моля ви, имате ли нещо за ядене? — попита тя.

Отначало Уелс не беше забелязал колко мършави и измъчени изглеждат те.

— Всичко е наред — успокои групата си Уелс. — От Колонията са. Може ли някой да им донесе малко храна и вода?

Няколко деца се затичаха да изпълнят поръчението.

Уелс пристъпи напред. Усещаше стотици погледи, приковани в гърба му.

— Откъде идвате? — попита той.

— Транспортният ни кораб се приземи на няколко километра от тук, далече отвъд отсрещната страна на езерото. Дадохме си малко време да се ориентираме и да се възстановим от раните си. После ни трябваха няколко дни, за да стигнем до вас. Ориентирахме се по дима от лагерните ви огньове.

— Колко сте?

— Изгубихме неколцина. Но в началото бяхме сто и петнайсет.

Уелс плъзна поглед по множеството, събрано зад нея. От гората продължаваха да се появяват още хора.

— Вие ли сте последният кораб, излетял от Колонията?

Жената кимна.

Уелс почувства как на устните му се оформя въпрос, но не беше сигурен дали му стига смелостта да го зададе. Не беше сигурен дали може да чуе отговора.

— Баща ми… — поде той.

Изражението на жената омекна. Тя знаеше кой е той и за кого пита.

— Съжалявам — каза тя и нежните ѝ думи го удариха като юмрук в стомаха. Жената се поколеба, сякаш не беше сигурна колко да сподели. — Все още беше в кома, когато отпътувахме. Нямаше повече транспортни кораби. Запасите ни от кислород се бяха изчерпали и корабът… корабът се разпадаше. Оставаха му пет или най-много шест часа.

Безмълвен писък на тъга и вина се надигна в гърлото му, но той го потисна. Ако допуснеше да почувства загубата в пълната ѝ тежест, без съмнение щеше да се разпадне на парчета. Цялото му тяло затрепери. Образът как баща му бавно се задушава секна дъха му така, сякаш ръцете на земнородния все още стискаха врата му.

Уелс залитна и едва не изгуби равновесие, когато усети някой до него да го подкрепя. Беше Белами.

— Уелс — рече Белами. — Съжалявам, човече.

Изражението му беше натежало от съчувствие и нещо друго… Болка?

Уелс кимна. Потънал в собствената си тъга, той беше забравил, че Белами също бе изгубил баща си — беше го изгубил, преди изобщо да го е срещнал. Всъщност всеки един колонист на планетата беше изгубил някого — много хора. Семейство, роднини, съседи и приятели, които бяха оставили, вече бяха загинали, обречени да спят вечен сън в гигантски, притихнал кораб, движещ се в орбитата на Земята. Колонията се беше превърнала в гробница.

— Жалко, че така и не го опозна — рече Уелс, като се бореше да овладее гласа си.

Въпреки че се беше опитал да се подготви за най-лошото, така и не беше успял съвсем да приеме факта, че никога няма да види баща си да слиза от транспортен кораб с изражение, издаващо смесица от изненада и наслада, щом видеше чудесата на Земята и колко много е постигнал синът му. Никога нямаше да седне до него около лагерния огън, да се заслуша във веселото бърборене и да каже на Уелс, че се гордее с него.

Белами придоби особено изражение и се усмихна:

— Знаеш ли какво? Всъщност го опознах до някаква степен.

— Какво имаш предвид? — попита Уелс и се разрови из мозъка си за спомен, в който баща му е имал реална възможност да прекара пълноценно време с Белами.

— Чувал съм, че е бил невероятно умен, трудолюбив и дълбоко отдаден на това да помага на другите… Малко ми напомня на някого, когото познавам.

Уелс се втренчи в него за миг и въздъхна.

— Ако говориш за мен, грешиш. Изобщо не приличам на баща ми.

— Кларк ми каза друго. Каза ми, че си наследил най-хубавите качества на баща си — силата му, честта му, но че притежаваш добротата и чувството за хумор на майка си. — Белами направи пауза, през която изглеждаше замислен. — Разбира се, аз никога не съм чувал нещо смешно да излиза от устата ти, но реших да се доверя на Кларк.

За негова изненада Уелс се разсмя леко, преди изражението на Белами отново да добие сериозен израз.

— Слушай, знам, че си страдал по начини, които не разбирам. Никой не трябва да минава през подобно нещо. Но нали си наясно, че не си сам? Разполагаш със сто души, които те смятат за герой… всъщност може и да са много повече, но както и да е, ще ги броим по-късно. Имам предвид, че разполагаш не просто с приятели, а със семейство. Гордея се, че си мой брат.

Белами беше прав. Болката от загубата на Саша, баща му и безбройните приятели, паднали днес на бойното поле, никога нямаше да изчезне, но Земята все още беше негов дом. Скръбта в сърцето му сякаш се поразсея, когато двамата с Белами се прегърнаха и се плеснаха по гърбовете.

Семейството му живееше на Земята.