Завръщане у дома

Глава 29 Глас

Глас имаше чувството, че всеки мускул в тялото ѝ гори. Кожата на раменете ѝ беше протрита от въжето. Прасците и бедрата ѝ трепереха от изтощение и всеки миг заплашваха да я предадат.

Когато видя ъгъла на една дървена постройка, надничаща през дърветата, зарида от облекчение. Наистина бяха успели да се върнат в лагера. Люк се беше размърдал веднъж или два пъти по време на придвижването им от изоставената къща до тук. Глас направи няколко почивки, за да му дава вода и да се увери, че е жив, като всеки път затаяваше притеснено дъх.

Глас се запрепъва между дърветата към поляната. Страховете ѝ се оправдаха — чуваха се изстрели, а димът, който забеляза в небето по-рано сутринта, със сигурност беше дошъл от тук. Целият лагер приличаше на бойно поле. Земята беше осеяна със счупени копия, гилзи, разкъсани дрехи и локви кръв. Част от колибите бяха напълно унищожени. Други изглеждаха така, сякаш някой се беше опитал да ги подпали. Наоколо кръжаха шокирани колонисти, но Глас не разпозна никого. Като че ли се беше завърнала на съвсем различно място… усети ледената тръпка на страха. Какво се беше случило с приятелите ѝ? Къде беше Уелс?

Тогава чу познат глас и се изпълни с радост.

— Глас? — извика Кларк откъм прага на болничната колиба. — Ти ли си това? О, не… Това Люк ли е?

Кларк се затича към тях. Уелс подаде глава от входа на колибата и се втурна след нея.

Глас се освободи от хамута на шейната. Кларк падна на колене и се захвана да преглежда Люк.

— Глас! — извика Уелс, щом стигна до нея, и я прегърна. — Слава богу, че се върна. Добре ли си?

Глас кимна, но тогава целият ужас, самотата и изтощението се стовариха върху нея наведнъж, с цялата си сила. Сега, когато бяха в безопасност, тя най-сетне си позволи да почувства всички емоции, които беше отблъсквала с дни. Очите ѝ се наляха със сълзи, които започнаха да се стичат по бузите ѝ. Уелс я обгърна с ръце и я задържа в обятията си, докато тя хлипаше.

— Какво се е случило с Люк? — попита той след малко.

Глас подсмръкна и избърса лицето си с ръце.

— Бяхме в изоставена къща навътре в гората. Изглеждаше безопасно. Но тогава… — Очите ѝ отново се напълниха със сълзи при спомена. — … ни нападнаха. Земнородните. Не хората на Саша, другите.

По лицето на Уелс се изписа крайно болезнено изражение, но Глас знаеше, че сега не е моментът да го разпитва.

— Люк отиде да ги прогони, но го уцелиха с копие. Направих всичко по силите си, но нямаше как да зашия раната, а когато се опитах да го доведа тук, ни връхлетяха отново.

Уелс изруга тихо.

— Глас, съжалявам, че се е наложило да се изправиш сама срещу всичко това.

— Всичко е наред. Добрахме се до тук живи, нали? — успя да се усмихне през сълзи тя.

— Трябва да внесем Люк вътре — каза Кларк.

Двамата с Уелс вдигнаха бързо, но внимателно Люк заедно с шейната и забързаха към лазарета, а Глас ги следваше плътно по петите. Влязоха в препълненото помещение. Глас не можеше да повярва колко много хора са ранени.

— Какво се е случило тук? — попита смаяно тя.

— Същото, което се е случило и на вас — отговори мрачно Уелс, — само че по-мащабно.

Глас повдигна вежди, а на устните ѝ напираха милион незададени въпроси. Уелс можеше буквално да прочете мислите ѝ.

— Но ти не се тревожи. Положението се променя към по-добро. Роудс най-сетне отпуска железния си юмрук. Тази вечер ще гласуваме нов Консултативен съвет.

Висок сивокос мъж, когото Глас беше засичала на „Феникс“, закуцука към тях. Той кимна към нея, а после се посъветва тихо с Кларк. Двамата разговаряха със сериозен тон, прегледаха подробно крака на Люк и проследиха пулса, сърдечния ритъм и дишането му. Кларк напълни спринцовка с течност от едно малко стъклено шишенце и инжектира нещо в рамото на Люк. После се зае да почисти раната му и да я зашие. Той трепна в съня си, но не се събуди.

Глас стоеше безпомощно отстрани. Така се беше съсредоточила върху мисията си да отведе Люк обратно в лагера, че не си беше позволила да се замисли какво биха могли да ѝ кажат, щом се доберат до тук. Кларк и възрастният мъж пристъпиха към нея. Тя се опита да разчете някакъв знак по израженията им, но и двамата бяха напълно безстрастни.

— Глас, това е доктор Лахири — поде Кларк. — Беше ми ръководител в Колонията. Той е отличен лекар.

— Приятно ми е да се запознаем, Глас — протегна ръка доктор Лахири и Глас се здрависа сковано с него.

Разкъсваше се между нуждата да разбере какво е състоянието на Люк и отчаяното си желание да не чува каквито и да било лоши новини. Тя преглътна и си заповяда да запази спокойствие, независимо какво ще ѝ съобщят.

— Имате голям късмет — рече с усмивка доктор Лахири. Глас изпусна дълга, облекчена въздишка. — Той ще се оправи. Но ако не го беше довела обратно тук, е щял да изгуби крака си. Или по-лошо. — Доктор Лахири постави успокояващо ръка на рамото ѝ. — Спасила си го, Глас. Трябва много да се гордееш с това, което си направила за него.

— Всичко ще бъде наред — каза Кларк и я придърпа в прегръдка. — Дадохме му висока доза антибиотици и ще го наблюдаваме постоянно. Той е силен мъж. И е късметлия, че те има.

— Мисля, че е обратното — промълви Глас през сълзи.

— Искаш ли да поседиш при него? — попита Кларк. — Мога да помоля някого да ти донесе малко храна.

Глас кимна и се строполи на леглото до Люк. Сви се до него, положи ръка на гърдите му и усети биенето на сърцето му под дланта си. Заслуша се в дишането, което вече беше по-равномерно и спокойно.

През дните, прекарани в горската къща, си беше мислила, че всичко, от което се нуждае на този свят, е Люк. Беше обикнала тяхното малко скривалище, техния таен живот, в който никой не ги безпокоеше и можеха по цял ден да бъдат сами. Но сега, след като беше толкова близо до това да го изгуби и беше изпитала собствените си сили по начини, за които дори не бе подозирала, че са възможни, Глас си беше променила мнението. Заобиколена от тези хора, които се трудеха толкова усилено и полагаха такава грижа за останалите, Глас разбра, че двамата с Люк се нуждаят от нещо повече от един от друг. Нуждаеха се от общността си. Бяха си у дома.